Сара Дж. Маас
Огнената наследница (9)

8

Селена отстъпи назад. Знаеше точно колко крачки трябва да направи, за да излезе от залата, но се удари в твърдо и неподвижно тяло и вратата се затвори зад гърба й. Ръцете й трепереха толкова силно, че дори не посегна към оръжията си или към тези на Роуан. Той щеше да я посече без колебание, стига Майев да му наредеше.

Кръвта нахлу в главата на Селена. Принуди се да си поеме глътка въздух, а после още една. И още една. След това прошепна:

— Елин Галантиус е мъртва.

Това да произнесе името си… Проклетото име, от което се бе страхувала и което бе проклинала. Което бе искала да забрави.

Майев се усмихна и разкри острите си кучешки зъби.

— Да не си губим времето с лъжи.

Но това не бе лъжа! Онова момиче, принцесата, бе загинало в реката преди десет години. Селена вече не бе Елин Галантиус. Бе съвсем различен човек.

Стаята бе прекалено топла и прекалено малка, а извисяващият се зад гърба й Роуан напомняше природна стихия.

Не й бе останало време да събере сили, да измисли извинения и полуистини, както бе трябвало да направи последните няколко дни, вместо да потъва в тишината, студа и мъглата. Бе срещнала кралицата на елфите така, както Майев бе пожелала. В черна безименна крепост, която никак не подхождаше на красавицата с гарвановочерни коси, гледаща я с тъмните си бездънни очи.

Богове. Мили богове.

Майев бе страховита в своето съвършенство, спокойна, напълно неподвижна, вечна. Тъмната сестра на светлокосата Маб. Селена се бе измамила сама, вярвайки, че ще е лесно. Все още се бе опряла на Роуан, сякаш той бе стена, толкова неразрушима и древна, колкото обсипаните с руни камъни около крепостта. Роуан отстъпи назад с грацията на могъщ хищник и се подпря на вратата. Нямаше да я пусне да излезе, докато Майев не позволеше.

Кралицата на елфите остана притихнала. Дългите й бели като луната на пръсти бяха скрити в полите на виолетовата й рокля, а на стола й бе кацнала бяла сова. Майев не си правеше труда да носи корона и Селена предположи, че такава не й трябва. Всяко живо същество на земята знаеше коя е и каква е, дори да бе сляпо и глухо. Майев, героиня на хиляди легенди, злодей от още повече кошмари. Епоси, песни и поеми бяха писани за нея, толкова много, че мнозина се питаха дали тя не е просто мит.

Но този мит, този сън, този кошмар бе истински.

„Това може и да е за добро. Може да получиш отговорите на въпросите си веднага. Да се върнеш в Адарлан за броени дни. Просто дишай.“

Но дори дишането бе трудно, докато кралицата, известна с това, че подлудява мъжете за удоволствие, наблюдаваше всяко потръпване на гърлото й. Совата, кацнала на стола й — дали бе истинско животно, или елф? — също я наблюдаваше. Ноктите бяха свити около облегалката и дълбаеха в дървото.

За миг й се стори някак нелепо. Това, че Майев я приема в този полуизгнил кабинет, на бюро, покрито с Уирда, знаеше какво. Богове, това, че изобщо Майев стои на бюро. Трябваше да е в етерна долина, обкръжена от светулки и деви, танцуващи на музиката на лютня и арфа, да е зачетена в звездите все едно са стихове.

Не тук.

Селена се поклони ниско. Предполагаше, че трябва да падне на колене, но и без това миришеше ужасно, а лицето й вероятно все още носеше синините от побоя във Варес. Когато се изправи, Майев бе леко усмихната, като черна вдовица, забелязала муха в паяжината си.

— Предполагам, че след една хубава баня би заприличала на майка си.

Явно не бе от любезните. Нападаше веднага. Но Селена щеше да се справи. Можеше да не обърне внимание на болката и ужаса, за да получи това, което поиска. Затова само се усмихна леко и отвърна:

— Да знаех при кого отивам, щях да помоля моя придружител за време, в което да се подготвя.

Не й бе жал, че изкарва Роуан виновен.

Обсидиановите очи на Майев се насочиха към Роуан, който остана облегнат на вратата. Можеше да се закълне, че усмивката на кралицата е одобрителна. Сякаш целият дълъг път е бил част от плана й. Но защо? Каква полза имаше да я вижда мръсна?

— Опасявам се, че вината за бързането е моя — отвърна Майев, — макар че той можеше да те остави да се изкъпеш в някое езеро по пътя. — Кралицата на елфите вдигна изящната си ръка и махна към воина: — Принц Роуан…

Принц. Едвам сподави подтика да се обърне към него.

— … е от рода на моята сестра Мора. Води ми се нещо като племенник, благородник от моя дом. Далечен твой братовчед, по стара фамилна линия.

Още един ход, с който да я изкара от равновесие.

— Не думай.

Вероятно това не бе най-добрата възможна реакция. Вероятно трябваше да се е проснала раболепно на пода, умолявайки за отговори. Чувстваше обаче, че скоро ще се стигне и до там. Въпреки че…

— Вероятно ти е чудно защо помолих принц Роуан да те доведе до тук — запита се Майев.

Селена щеше да играе тази игра заради Нехемия. Прехапа езика си, за да не отговори нещо язвително.

— Дълго чаках срещата ни — постави белите си ръце на бюрото Майев, — но тъй като не напускам тези земи, нямаше как да те видя. Поне не и с очите си.

Дългите нокти на кралицата заблестяха.

Носеха се легенди за това какъв е животинският вид на Майев, ала никой не бе оцелял, за да опише нещо повече от сенки, нокти и тъмнина, която поглъща душата.

— Те нарушиха законите ми, знаеш ли. Когато те заченаха, родителите ти не се подчиниха на заповедите ми. Родовете им представляваха риск при смесване, но майка ти обеща да те покаже пред мен след раждането ти. — Майев наклони глава. Приличаше на совата зад гърба си. — Изглежда, че за цели осем години след раждането ти е имала твърде натоварен график, за да спази обещанието си.

Ако майка й бе нарушила клетва… ако я бе крила от Майев, сигурно си имаше причина. Причина, която Селена смътно помнеше, без да може да я осъзнае.

— Но сега най-после си тук. — Майев сякаш я приближи, без да се движи. — Една зряла жена. Очите ми те проследиха през морето. Видяха странни, отвратителни истории. За белези и стомана. Питах се — истина ли е това? Асасинът с очи на Ашривер, забелязан окован преди година във фургон от рогатия господар на Севера…

— Достатъчно. — Селена погледна към Роуан, който слушаше внимателно, все едно чуваше това за пръв път. Не искаше той да разбира за Ендовиер. Не търсеше съжалението му.

Сряза го с поглед, изпълнен с посланието да си гледа работата. Но той само отклони отегчено очи с типичната надменност на безсмъртен. Селена се изправи срещу Майев и прибра ръце в джобовете си.

— Асасин съм, да.

Зад нея се чу изсумтяване, но тя не свали очи от Майев.

— А другите ти умения? — разшири ноздри кралицата. Душеше я. — Какво стана с тях?

— Нямах достъп до силите си, както и всички останали на континента.

Очите на Майев блеснаха и Селена разбра, че тя е отгатнала полуистината.

— Ала ти вече не си на континента — измърка кралицата.

Бягай. Всичките й инстинкти нашепваха тази дума. Имаше чувството, че Окото на Елена нямаше да може да й помогне, но все пак съжали, че не е в нея. Прииска й се самата мъртва кралица да дойде тук. Роуан бе на вратата, но ако бе хитра и го подлъжеше…

И тогава споменът я заслепи, разпален от инстинкта за самосъхранение. Майка й рядко допускаше елфите в дома си, въпреки собствения си произход. Малцина, на които вярваше, живееха с тях, но всички гости бяха наблюдавани внимателно и Селена винаги бе принуждавана да се крие в личните си покои. Тогава бе смятала, че е прекалено, но сега…

— Покажи ми — прошепна Майев с усмивка на гладен паяк.

Бягай. Бягай.

Все още чувстваше синия пламък, изригнал от нея в земята на демоните, виждаше лицето на Каол, когато изгуби контрол над магията си. Един грешен ход и можеше да убие както него, така и Лапичка.

Совата махна с криле, а дървото изскърца под ноктите й. Мракът набъбна в очите на Майев и се протегна към нея. Селена усети тих пулс във въздуха, пулс в кръвта си. Туптене, а после прорязване през разума й, все едно Майев отваря черепа й, за да види какво има вътре. Притиска, изпитва, опитва…

Селена се помъчи да запази дишането си спокойно и докато се стремеше да избута ноктите от ума си, премести ръцете си така, че да могат да стигнат ножовете. Майев се изсмя тихо и натискът над ума й отслабна.

— Майка ти те криеше от мен години — рече кралицата. — Тя и баща ти имаха невероятния талант да разбират кога очите ми се мъчат да се спрат на теб. Толкова рядка дарба — да призоваваш и владееш огъня. Малцина са онези, които владеят повече от искрица, на пръсти се броят тези, които наистина покоряват стихията. Ала ето че майка ти искаше да задуши силата ти, макар да разбираше, че ти искаш да й се покориш.

Сърцето на Селена се качи в гърлото. Още един спомен изплува в ума й, за уроци как не бива да пали пожари, а да ги угасява.

— И виж какво стана с тях — продължи Майев.

Кръвта на Селена се смрази. Всичките й инстинкти за самосъхранение угаснаха.

— А къде беше ти преди десет години?

Изрече думите тихо, от недрата на душата си. Прозвуча като ръмжене.

— Не обичам да ме лъжат — наклони глава Майев.

Гневът на Селена слезе обратно в стомаха. Помощ за елфите в Терасен така и не бе дошла от Вендлин. И само защото…

— Нямам повече време, което да ти отделя — отсече Майев, — затова ще бъда кратка. Очите ми видяха, че имаш въпроси. Въпроси, които никой смъртен няма право да задава. За Ключовете.

Легендите твърдяха, че Майев може да общува със света на духовете. Дали Нехемия и Елена не й бяха казали? Селена отвори уста, но Майев вдигна ръка.

— Все пак ще ти дам отговорите. Трябва да дойдеш в Доранел, за да ги получиш.

— Защо не…

Роуан изръмжа, задето бе прекъснала кралицата.

— Понеже отговорите изискват време — отвърна Майев, а сетне добави, наслаждавайки се на всяка дума: — и трябва да се заслужат.

— Кажи ми какво трябва да сторя и ще го направя.

Глупачка. Отговори като кръгла глупачка.

— Опасно нещо предлагаш, без дори да си чула цената.

— Искаш да ти покажа магията си? Няма проблем. Но не и тук. Не…

— Магията ти не ме интересува — все едно е чувал с брашно. Искам да видя какво умееш да правиш с нея, Елин Галантиус. За момента не е много.

Стомахът на Селена се сви, когато чу проклетото име.

— Искам да видя каква може да станеш при правилните обстоятелства.

— Аз не…

— Не допускам смъртни и мелези в Доранел. За да може мелез да влезе в столицата ми, трябва първо да се докаже като достоен. Мъглив рид, както се нарича тази крепост… — Тя махна с ръка към стаята. — … е едно от полетата за доказване. Място, в което тези, които не преминат изпитанието, прекарват дните си.

Под нарастващия страх Селена усети и прилив на погнуса. Мелез. Майев го бе произнесла с такова презрение.

— И какво изпитание трябва да очаквам, за да ме прецениш като достойна?

Майев махна към Роуан, който така и не бе мръднал от вратата.

— Ще дойдеш при мен, щом принц Роуан реши, че си овладяла дарбите си. Ще те обучи тук. Няма да стъпиш в Доранел, докато той не каже, че си готова.

След всичките гадости в стъкления замък — демони, вещици, самият крал — обучението при Роуан, дори и по магия, й се стори глупаво.

То обаче можеше да отнеме седмици. Месеци. Години. Познатата мъгла отново припълзя към нея, като заплашваше да я задуши. Тя я прокуди навътре в себе си, за да каже:

— Това, което трябва да знам, не може да чака…

— Искаш отговори за Ключовете, нали така, наследнице на Терасен? Те те очакват в Доранел. Останалото зависи от теб.

— Истината — изригна Селена. — Ще ми кажеш истината за Ключовете.

Майев се усмихна. Не беше красиво.

— Значи не си забравила всичко за нас. — Когато Селена не отговори, кралицата добави: — Ще отговоря истината на всичките ти въпроси за Ключовете.

Бе лесно да отстъпи. Да потърси някое друго древно същество, от което да иска отговори на въпросите си. Селена си пое дълбоко въздух, а после издиша. Майев бе тук. От зората на света. Отпреди войните с Валгите. Бе държала Ключовете. Знаеше как изглеждат, какво представляват. Може би дори знаеше къде ги е скрил Бранън, особено последният, неназованият Ключ. Ако Селена успееше да намери начин да открадне Ключовете от краля и да го унищожи, да сложи край на завоеванията му и да освободи Ейлве… Ако намереше поне един Ключ…

— Какво обучение…

— Принц Роуан ще обясни подробностите. Засега ще те придружи до стаята ти за почивка.

Селена погледна Майев право в мъртвешките очи.

— Заклеваш ли се, че ще ми кажеш каквото трябва да знам?

— Не нарушавам обещанията си. Подозирам, че и ти не си се метнала на майка си.

Кучка. Искаше да го изсъска. Тогава обаче очите на Майев се спряха на дясната й ръка. Знаеше всичко. Дали заради шпионите, или по логика, Майев бе научила всичко за нея и клетвата й към Нехемия.

— И за какво? — попита тихо Селена. Гневът и страхът я притискаха, изтощението я надви. — За какво искаш да ме обучаваш? Само за да направя шоу с дарбите си?

Майев погали главата на совата с белия си като луната пръст.

— Искам да станеш това, за което си родена. Да станеш кралица.

* * *

Да стане кралица.

Думите преследваха Селена през цялата нощ, попречиха й да заспи въпреки изтощението, заради което бе готова да заплаче към тъмнооката Силба с молба да я отърве от мъките й. Кралица. Думата пулсираше заедно с напуканата устна, която също й пречеше да заспи.

Можеше да благодари на Роуан за това.

След заповедта на Майев Селена дори не бе казала довиждане преди да си излезе. Роуан й стори път само защото Майев й кимна, и последва Селена по тесния коридор, който ухаеше на печено месо и чесън. Стомахът й изкъркори, но вероятно щеше да повърне след първата хапка. Затова тръгна с Роуан нататък по коридора, а после и по стълбите. С всяка крачка редуваше железен самоконтрол и нарастващ гняв.

Ляво. Нехемия.

Дясно. Даде клетва и ще я спазиш, каквото и да отнеме това.

Ляво. Обучение. Кралица.

Дясно. Кучка. Манипулативна, студенокръвна, садистична кучка.

Стъпките на вървящия пред нея Роуан не отекваха в тунела. Факлите още не бяха запалени и в сумрака тя почти не го различаваше. Но знаеше — почти чувстваше гнева, който се излъчваше от него. Чудесно. Поне да има още някой, който не е очарован от тази сделка.

Обучение. Обучение!

Цял живот се бе обучавала, от мига, в който се роди. Роуан можеше да я обучава до посиняване — стига така да получеше отговорите на въпросите си за Ключовете, тя щеше да играе. Но това не означаваше, че когато мигът настъпи, трябва да прави нещо. Със сигурност не и да вземе трона.

Тя дори нямаше трон, корона или двор. Не ги искаше. Предпочиташе да свали краля като Селена Сардотиен.

Сви ръце в юмруци.

Не срещнаха никого, докато слизаха по витото стълбище. Озоваха се в нов коридор. Дали обитателите на крепостта — Майев я бе нарекла Мъглив рид — знаеха кой се крие в кабинета горе? Майев вероятно ги ужасяваше. Вероятно тя бе събрала всичките — как се изрази, мелези? — и ги бе поробила чрез някой даден от тях обет. Отвратително. Бе отвратително, че са принудени да стоят тук само защото са със смесена кръв, нещо, за което нямаха никаква лична вина.

Селена накрая отвори уста.

— Явно си много важен за Нейно Безсмъртно Величество, щом те направи моя бавачка.

— Предвид миналото ти, нямаше вяра на никого, освен на най-добрия, който да подсигури, че ще се държиш възпитано.

Охо, принцът бе готов за бой. Целият му самоконтрол по време на пътуването висеше на тънък косъм. Чудесно!

— Да си играеш на горски не подсказва голям талант.

— Бил съм се на бойните полета много преди ти, родителите ти или дори прачичо ти да са се родили.

Тя настръхна — точно както бе искал той.

— И с кого можеш да се бориш тук, освен с птици и зверове?

Настъпи тишина. И после…

— Светът е много по-голямо и опасно място, отколкото си представяш, момиче. Радвай се, че ще бъдеш обучена от мен. Така ще получиш шанса да се докажеш.

— Видяла съм много от големия и опасен свят, принце.

Той само се изсмя.

— Само почакай, Елин…

Пак я уязви. И тя реши да захапе кукичката.

— Не ме наричай така.

— Това е името ти. Не възнамерявам да използвам друго.

Тя застана на пътя му, приближавайки острите му кучешки зъби.

— Никой не бива да знае коя съм. Ясно ли е?

Зелените му очи заблестяха в мрака, все едно принадлежат на животно.

— Леля ми е дала по-трудна задача, отколкото осъзнава.

Леля ми. Не леля ни.

Тогава тя каза едно от най-отвратителните неща, които бе изричала през живота си, къпейки се в собствената си омраза.

— Елфи като теб ме карат да разбирам действията на краля на Адарлан.

Той я удари. По-бързо, отколкото тя можеше да реагира. По-бързо, отколкото бе възможно.

Отмести глава, за да не й счупят носа, но пое удара с устата си. Блъсна се в стената, цапардоса си главата и усети собствената си кръв. Чудесно.

Той я удари отново със скоростта си на безсмъртен — или по-скоро щеше да го направи. Но със същата неземна лекота спря ръката си преди да й счупи челюстта и изръмжа ниско в лицето й.

Дишането й се учести, когато му измърка:

— Направи го.

Той изглеждаше по-готов да разкъса гърлото й, но не прекрачи линията, която сам бе прокарал.

— Защо ми е да ти давам това, което искаш.

— И ти си безполезен като останалите от своя народ.

Той се изсмя подигравателно и сякаш прокара нокти по опънатите й нерви.

— Ако толкова ти се целува пода, давай. Ще ти позволя да опиташ да нанесеш удар.

Знаеше, че не бива да го слуша. Но кръвта й бушуваше, бе неспособна да разсъждава, дори да диша. Затова, без да мисли за последиците, замахна.

Но удари само въздуха — а след това кракът му я подсече по начин, който отново я запрати в стената. Това бе невъзможно. Бе я спънал все едно е последната новачка.

Вече бе на няколко крачки от нея, кръстосал ръце. Тя изплю кървава храчка и изпсува. Той се ухили. Това бе достатъчно, за да я накара да се хвърли отново към него, без да знае дали иска да го удари, или удуши.

Той се хвана на лъжливия й удар вляво, но когато тя замахна отдясно, се отмести с такава лекота, че въпреки всичките си тренировки, Селена се удари в потъмнелия мангал зад него. Звънът отекна в притихналия коридор, а тя се приземи с лице на каменния под. Зъбите й изтракаха.

— Както казах — подигра й се Роуан, — имаш много да учиш. За всичко.

С устна, която вече се подуваше и я болеше, тя му каза какво точно може да отиде да прави.

Той продължи надолу по коридора.

— Следващият път, като кажеш нещо подобно — заяви той, без да поглежда през рамо, — ще те оставя да цепиш дърва цял месец.

Селена се изправи с лице, пламнало от срам, гняв и омраза. Той я остави в много малка, много студена стая, която приличаше на затворническа килия, като й позволи да направи две крачки преди да нареди:

— Дай ми оръжията си.

— Защо? Няма.

Никога нямаше да му остави кинжалите си.

С едно движение той взе кофа вода зад вратата и изсипа вътрешността й в пода на коридора преди да я протегне към нея.

— Дай ми оръжията си.

Щеше да е страхотно обучение, не ще и дума.

— Кажи защо.

— Не съм длъжен да ти се обяснявам.

— Тогава пак ще се пердашим.

В мрачния коридор татуировката му изглеждаше невъзможно тъмна. Той изгледа Селена изпод вежди, все едно за да намекне, че предишния път пердахът е бил много еднопосочен, но вместо това изръмжа:

— Призори ще трябва да си платиш престоя в крепостта, като работиш в кухнята. Освен ако не планираш да убиеш всички, не ти трябва да си въоръжена. Нямаш нужда от оръжия и по време на обучението. Затова ще задържа кинжалите, докато си ги заслужиш обратно.

Това й прозвуча познато.

— Кухнята, значи.

Той оголи зъби в свирепа усмивка.

— Всички тук работят на една нога, включително принцесите. Никой не е по-голям от хляба. Най-малко пък ти.

Не бе като да няма белези, с които да го докаже. Нямаше обаче да му споделя това. Не знаеше какво ще прави, ако той разбере за Ендовиер и реши да й се подиграе за това. Или по-лошо, да я съжалява.

— Значи ще ме обучаваш за слугиня.

— Това също.

Отново имаше чувството, че може да разчете думите в погледа му: „И ще се насладя на всяка твоя несгода“.

— За всичките тези години живот не си се научил на обноски. — Реши да не обръща на внимание, че той изглежда на по-малко от трийсет.

— Че за какво ми е да лаская дете, което вече е влюбено в себе си.

— Ние сме роднини, нали знаеш?

— Толкова обща кръв имам с теб, колкото и със свинаря на крепостта.

Ноздрите й се разшириха, а той вдигна кофата под носа й. Прииска й се да го цапне с нея, но реши, че не иска да й чупят носа и започна да се разоръжава.

Роуан преброи всички оръжия в кофата, все едно знаеше точно колко носи, в това число и скритите. След това я взе в една ръка и затръшна вратата, като дори не каза довиждане, а само:

— Призори да си на линия.

— Дърто, гадно копеле — промърмори тя и огледа стаята.

Легло, нощно гърне, кофа с ледена вода за къпане. Тя използва водата, за да се измие и да се погрижи за разбитата си устна. Бе гладна като вълк, но за да намери храна трябваше да се срещне с други хора. Затова, след като излекува устната си, доколкото можа, Селена се стовари върху леглото, все още със смрадливите парцаливи дрехи, и остана там за няколко часа.

В стаята имаше малко прозорче без завеси. Тя се завъртя в леглото така, че да гледа към звездите над дърветата, заобикалящи крепостта.

Бе постъпила глупаво, като се нахвърли на Роуан и му наговори онези неща в опит да се сбие… заслужаваше си удара. И още как. Ако трябваше да бъде честна със себе си, напоследък не се държеше като човешко същество. Прехапа сцепената си устна и направи гримаса.

Огледа нощното небе, докато не намери Елена, Господаря на Севера. Неподвижната звезда над рогата му — вечната корона — сочеше към Терасен. Бе чувала, че великите владетели на Терасен създали тези звезди, така че народът им никога да не е сам и винаги да може да намери пътя към дома. Но не бе стъпвала там от десет години. Докато Аробин Хамел бе неин господар, не й бе разрешено, а след това не бе посмяла.

Бе прошепнала истината онзи ден над гроба на Нехемия. Бе бягала толкова дълго, че не знаеше какво е да се изправиш и да се биеш. Въздъхна и потърка очи.

Това, което Майев не разбираше и никога нямаше да разбере, е колко лошо ги бе проклела малката принцеса от Терасен преди десет години. По-лошо, отколкото го бе сторила самата Майев. Бе проклела всички им и бе оставила света да изгори в шепа пепел.

Затова Селена се извърна от звездите и се сви под грубата завивка в опит да се защити от студа. Затвори очи с надеждата да засънува един по-различен свят.

Свят, в който нея я няма.