Сара Дж. Маас
Огнената наследница (35)

34

Селена не помнеше как се е свила в леглото си все още с ботуши. Не помнеше сънищата си, не усети глада или жаждата, когато се събуди, почти не отговори на поздравите, докато слизаше към кухнята, и се зае да помага за закуската. Целият свят бе потъмнял и някак затихнал. Тя бе неподвижна. Като камък в реката.

Закуската мина, а след това в тишината на кухнята се разнесоха гласове. Мърморенето на Малакай. Смехът на Емрис.

— Виж — каза Емрис и дойде до кухненската мивка, където стоеше Селена, все още загледана в полето. — Виж какво ми донесе Малакай.

Тя видя блясъка на златната дръжка, преди да се сети, че Емрис държи нов нож. Това бе подигравка. Боговете явно се гавреха с нея. Или просто я мразеха.

Дръжката бе украсена с лотоси, а нишка от лапис лазули стигаше до долния й край като речна вълна. Емрис се бе усмихнал със светнали очи. Но този златен нож, чието злато бе така лъснато и ярко…

— Взех го от търговец, идващ от южния континент — каза Малакай от масата. Доволният му тон й подсказа, че е грейнал. — Докараха ми го чак от Ейлве.

Празнотата изчезна. Толкова силно, че бе изненадана как не се чу. На нейно място се появи вик. Пищящ като кипнал чайник, яростен като вятъра, оглушителен като писъка на слугинята, която бе влязла в спалнята й, за да я види легнала сред труповете на родителите й.

Бе толкова шумно, че едва успя да се чуе как отговаря:

— Не ми пука. — Не можеше да долови нищо, освен тихия вик, затова повиши собствения си глас. Дишането й се учести и тя повтори: — Не. Ми. Пука.

Настъпи тишина. Тогава Лука се обади от другия край на стаята:

— Елентия. Не бъди груба.

Елентия. Елентия. Дух, който не може да бъде пречупен.

Лъжи, лъжи, лъжи. Нехемия я бе излъгала за всичко. За глупавото й име, за плановете си, за всяко проклето нещо. И си бе отишла. Всичко, което бе останало на Селена от нея, бяха оръжия като това — толкова подобно на тези, с които принцесата гордо се бе кичила. Нехемия си бе отишла. Не й бе оставила нищо.

Трепереше толкова силно, че тялото й щеше да се разпадне. Тя се обърна към останалите.

— Не ми пука за вас — изсъска тя на Емрис, Малакай и Лука, — нито за ножа ви. Нито за приказките от малкото ви кралство. — Тя прониза Емрис с поглед. Лука и Малакай се приближиха и застанаха с оголени зъби между нея и стареца. Чудесно. Правилно бе да се чувстват заплашени. — Оставете ме на мира. Разказвайте си глупавите истории, но не ме закачайте.

Вече крещеше, но не можеше да спре да чува пищенето, не можеше да извае нищо с гнева си, не можеше дори да каже къде е горе и къде е долу. Знаеше само, че Нехемия я е излъгала за всичко, че приятелката й бе дала клетва, която бе нарушила, със същата лекота, с която бе разбила сърцето на Селена в деня, в който се бе оставила да умре.

Видя сълзите в очите на Емрис. От мъка или гняв, или съчувствие, това не я интересуваше. Лука и Малакай стояха между тях и ръмжаха тихо. Семейство. Те си бяха едно семейство и се бранеха. Наранеше ли един, другите двама щяха да я разкъсат.

Селена се изсмя тихо, когато премери тримата на око. Емрис отвори уста да каже нещо, което според него щеше да помогне. Ала Селена се изсмя отново и излезе.

* * *

След цяла нощ, в която бе татуирал върху кожата на Гавриел имената на падналите и бе слушал разказите му за тези, които е изгубил, Роуан го изпрати по пътя му и се насочи към кухнята. Намери я пуста. Там бе само старецът, който седеше на празната си маса, стиснал с две ръце чаша. Емрис вдигна очи. Погледът му бе ярък и тъжен.

Момичето го нямаше никакво и за миг той се надяваше, че си е тръгнала отново, само и само за да не му се налага да отговоря за това, което е казал. Външната врата бе зейнала, все едно някой я бе отворил със замах. Вероятно бе излязла оттам.

Роуан направи крачка в онази посока и кимна за поздрав, но старецът го погледна преценяващо и прошепна:

— Какво правиш?

— Моля?

Емрис не повиши глас.

— На онова момиче. Какво й правиш, че идва тук с такава празнота в очите?

— Не е твоя работа.

Емрис сви устни.

— Какво виждаш, когато я гледаш, принце?

Не знаеше. Напоследък не знаеше нищо.

— И това не е твоя работа.

Емрис прокара ръка през обветреното си лице.

— Виждам я как си отива, малко по малко, защото я мачкаш точно когато тя има нужда от протегната ръка.

— Не виждам как бих могъл…

— Знаеш ли, че Евалин Ашривер бе моя приятелка? Работи почти година в тази кухня. Живя с нас. Бореше се да убеди кралицата ти, че полуелфите имат място в кралството ти. Бореше се за нашите права до деня, в който си отиде. След много години онези чудовища отвъд морето я убиха. Но аз познах дъщеря й от момента, в който стъпи в кухнята. Всички, които са били тук преди двайсет и пет години, разбраха коя е.

Роуан рядко се изненадваше, но сега зяпна.

— Тя е изгубила надежда, принце. Няма надежда в сърцето си. Помогни й. Ако не заради нея, поне заради това, което представлява. Поне заради това, което може да предложи на всички нас, включително и на теб.

— И какво е то? — дръзна да попита той.

Емрис срещна погледа му, без да трепне.

— Един по-добър свят.

* * *

Селена вървя и вървя, докато не се озова край обраслия с дървета бряг на езеро, което блестеше ярко на обедното слънце. Прецени, че това е добро място, на което да се просне, и се отпусна върху влажните мъхове, увила ръце около себе си. Падна на колене.

Нямаше нищо, което да може да направи, за да се възстанови. А беше… беше…

Изхлипа. Устните й трепереха толкова силно, че едвам сподави звука.

Той обаче остана в гърлото, дробовете и устата й. И когато си пое дъх, избликна. Щом го чу, всичко излезе на бял свят. Цялото тяло я заболя от силата на риданията й. Едвам усети, че светлината на езерото се променя, а вятърът милва с топла милувка навлажнените й бузи. И чу, толкова тихо, все едно го сънуваше, шепотът на жената:

— Защо плачеш, Огнено сърце?

Десет години бяха минали, откак чу за последно гласа на майка си. Но сега той надвика риданията й, все едно бе клекнала до нея.

— Защо плачеш, Огнено сърце?

— Защото се изгубих — прошепна тя на земята — и не знам пътя.

Това не бе успяла да каже на Нехемия. Че десет години не бе знаела къде да намери дом. Понеже нямаше такъв.

Ледени вихри облизаха кожата й, преди да разбере, че Роуан е седнал до нея, изпънал крака и опрял длани в мъха. Вдигна глава, но не си направи труда да избърше сълзите си. Само се загледа в блестящото езеро.

— Искаш ли да поговорим за това? — попита той.

— Не. — Тя преглътна няколко пъти, извади носна кърпичка от джоба си и след това се издуха в нея. Главата й се проясни.

Останаха седнали в тишина. Единствено вълничките, миещи мъхестия бряг на езерото, и вятърът в листата нарушаваха тишината. И тогава…

— Чудесно. Защото трябва да вървим.

Копеле. Така го и нарече, преди да попита:

— Къде?

— Мисля, че вече те разбрах, Елин Галантиус — усмихна се той злокобно.

* * *

— Какво, по дяволите, търсим тук? — изпъшка Селена, вторачена в пещерата, зейнала от основите на скалистата планина.

Бяха се катерили осем километра нагоре. И не бе яла почти нищо.

Дърветата растяха по склона, преди да отстъпят място на покритите с лишеи скали, стигащи чак до заснежения връх, който отбелязваше границата между Вендлин и Доранел. По някаква причина надвисналите скали накараха косъмчетата по тила й да се изправят. И то не заради мразовития вятър.

Роуан влезе в пещерата, а сивото му наметало се развя зад гърба му.

— Побързай.

Тя уви собственото си наметало по-плътно около себе си и тръгна със залитане подире му. Това не бе на хубаво. Всъщност беше ужасно. Каквото и да имаше в тази пещера…

Влезе в тъмното, като последва Роуан по отблясъка на косата му и остави очите си да свикнат с тъмното. Подът бе каменист, а самите камъни — гладки и гладки. По тях бяха разпилени ръждясали оръжия, брони и дрехи. Но нямаше скелети.

Богове, бе толкова студено, че виждаше дъха си. Видя още и…

— Кажи ми, че халюцинирам.

Роуан бе спрял на брега на огромно ледено езеро, чийто край изчезваше в мрака. Седнал върху завивка в центъра му, с окови около китките, приковаващи го за леда, бе Лука.

Оковите му изтракаха, когато вдигна ръка за поздрав.

— Мислех, че никога няма да дойдеш. Направо измръзвам — обади се той и прибра ръце под мишници. Звукът от думите му отекна в пещерата.

Дебелият слой лед, покриващ езерото, бе толкова прозрачен, че тя виждаше водата под него. Бледите камъни по дъното, старите коренища на отдавна изгнили дървета, но… никакви следи от живот. Понякога от камъните се подаваха меч, кинжал или копие.

— Какво е това място?

— Спаси го — отвърна Роуан.

— Да не си полудял?

Роуан й се усмихна така, сякаш бе наистина луд. Тя стъпи на леда, но той блокира пътя й с мускулестото си тяло.

— В другата си форма.

Лука наклони глава, все едно се опитваше да ги чуе.

— Той не знае каква съм — промърмори тя.

— Той живее в замък, пълен с полуелфи. Няма да му направи впечатление.

Това обаче бе последната й грижа.

— Как смееш да го забъркваш в това?

— Ти го забърка, когато обиди него и Емрис. Сега поне можеш да го отървеш.

Той духна към езерото. Ледът за миг изтъня, после отново се втвърди. Мили богове! Бе замразил цялото проклето езеро. Нима бе толкова силен?

— Дано си донесла и нещо за хапване — каза Лука. — Умирам от глад. Но побързай, Елентия. Роуан каза, че това е част от обучението ти и… — Той не спираше да бърбори.

— Какъв е смисълът в това? Наказваш ме, че съм се държала като задник?

— Можеш да владееш силата си в човешката си форма, но в мига, в който се превъплътиш, идват страхът и гневът. Спомняш си колко сила имаш и това те плаши. Магията се надига, за да те защити. Тя не разбира, че ти самата си източник на страха, а не някаква външна заплаха. Когато има външна заплаха, ти забравяш за страха и имаш някакъв контрол. — Той посочи ледения пласт, който я разделяше от Лука. — Освободи го.

Ако магията излезеше извън контрол, ако огънят изригнеше… Е, с леда не се понасяха особено.

— Какво ще стане с Лука, ако се проваля?

— Ще си остане студен и мокър. Вероятно ще умре.

По усмивката, изписана на лицето му, разбра, че е садист, готов да остави момчето да си отиде с нея.

— Наистина ли трябваше да го оковаваш? Ще потъне право на дъното.

Усети, че я изпълва тъпа паника.

Когато протегна ръка за ключ към оковите, Роуан само поклати глава.

— Контролът е единственият ключ, който ти трябва, както и концентрацията. Прекоси езерото и разбери как да го освободиш, без да удавиш и двамата.

— Не ми давай уроци като някакъв мистичен учител по глупости! Никога не са ме карали да правя нещо по-_тъпо_…

— Побързай — усмихна се като вълк Роуан. Ледът изскърца. Топеше се. Един малък глас в главата й нашепна, че той няма да остави момчето да се удави, но не можеше да му се довери за себе си. Не и след предишната вечер.

— Ти си копеле — направи крачка тя по леда. Когато Лука се прибереше в безопасност у дома, щеше да намери начин да превърне живота на Роуан в ад. Тя разкъса вътрешната си преграда. Почти не усети болка, когато чертите й се измениха.

— Толкова чаках да те видя като елфа! — възкликна Лука. — Даже се обзалагахме кога… — Не, не спираше да бърбори.

Тя се намръщи на Роуан. Татуировката му стана дори по-детайлна сега, когато я гледаше с елфическите си очи.

— Мисълта, че в ада има запазено място за хора като теб, ми дава утеха.

— Кажи ми нещо, което вече не знам.

Тя му отвърна с крайно неприличен жест и пристъпи по леда.

С всяка крачка — първите бяха съвсем малки и предпазливи — тя виждаше как дъното на езерото потъва в мрак, който скрива изчезналите оръжия. Лука най-после бе млъкнал.

Чак когато мина отвъд видимия край на скалите и надвисна над мрачните глъбини, тя си позволи да отдъхне. Кракът й се подхлъзна, а ледът проскърца.

И се напука. Цепнатината плъзна като паяжина под краката й. Тя замръзна и зяпна като глупачка, докато пукнатините се разшириха по-надалече и по-надалече. А после… продължи да върви. Нова цепнатина се появи под краката й. Нима ледът се придвижваше?

— Спри — изсъска тя на Роуан, но не се осмели да погледне зад гърба си. Магията й се пробуди и тя замръзна като труп.

Не.

Но ето че магията се бе появила. Изпълни цялото й същество.

Ледът проскърца толкова дълбоко, че тя осъзна как скоро ще е вир-вода и премръзнала. Направи още една крачка, макар и само защото й се струваше, че ледът ще се пропука по пътя назад. Усети, че е плувнала в пот. Магията и огънят я изгаряха отвътре.

— Елентия? — извика Лука, а тя вдигна ръка към него. Знак да си държи глупавия език зад зъбите. Тя затвори очи и започна да диша дълбоко. Представи си как студеният дъх изпълва дробовете й, замразява кладенеца и магията му. Магията… в Адарлан тя бе смъртоносен капан.

Сви ръце в юмруци. Но не и тук. В тази земя магията бе нейна и можеше да се движи в каквато форма си поиска. Ледът спря да скърца, но се бе замъглил и изтънял около нея. Тя започна да плъзга краката си в опит да запази равновесие и си затананика мелодия — симфония, която някога я успокояваше. Остави мелодията да я закотви, да притъпи паниката й.

Магията й пламна като жарава. Пулсираше с всеки неин дъх. „В безопасност съм — каза си тя. — Относително.“ Ако Роуан бе прав и това бе само защитна реакция срещу някакъв враг…

Заради огъня я бяха прогонили от библиотеката в Оринт, когато бе на осем, след като по грешка бе изпепелила цял рафт древни ръкописи. Бе се ядосала на главния писар, който й се бе скарал за облеклото. Когато след няколко месеца се събуди и разбра, че магията я няма, изпита красиво, но и ужасно облекчение. Можеше да държи книга — това, което обичаше най-много — и да не се безпокои, че ще я направи на пепел, ако се умори, развълнува или ядоса. Селена Сардотиен, славно смъртната Селена, не трябваше да се тревожи, че може да изгори приятел, че може да подпали спалнята си, ако сънува кошмар. Или пък целия Оринт. Селена бе всичко това, което Елин не беше. Бе приела този живот, макар постиженията на Селена да бяха само смърт, мъчения и болка.

— Елентия?

Беше се загледала в леда. Магията й потръпна отново. Да изгори цял град. Това бе страхът, който бе изречен от пратеника на Мелисанде шепнешком пред родителите и чичо й. Бяха й казали, че е дошъл да иска мир, но по-късно тя разбра, че търси единствено информация за нея. Мелисанде имаше млада кралица на трона, която искаше да прецени каква заплаха може да представлява наследницата на Терасен някой ден. Да разбере дали Елин Галантиус не може да бъде използвана като оръжие във война.

Ледът се замъгли, а мощен пукот отекна във въздуха. Магията пулсираше от нея, оголваше зъби при всяко нейно вдишване.

— Контролът е твой — обади се Роуан от брега. — Ти си господарката.

Бе на половината път. Направи още една крачка към Лука и ледът отново пропука. Веригите му издрънчаха. Дали бе нетърпелив, или уплашен?

Никога не бе имала контрола. Дори като Селена контролът й бе само илюзия. Други господари я държаха на къс повод.

— Ти си пазителка на собствената си съдба — каза тихо Роуан от брега, все едно четеше мислите й. Тя затананика отново. Музиката идваше от спомените й. И някак… пламъците притихнаха. Селена направи още една крачка. А после още една. Силата изгаряше вените й, все едно никога нямаше да си тръгне. Ако не я овладееше, щеше да нарани някого.

Тя се намръщи през рамо към Роуан, който вървеше по брега и разглеждаше едно от падналите оръжия. В обикновено празните му очи проблясваше триумф. Той обаче се извърна и приближи малка ниша в стената на пещерата. Търсеше нещо. Тя продължи да върви, а водната бездна под нея стана по-дълбока. Бе овладяла смъртното си тяло на асасин. Да овладее силите си на безсмъртна бе просто поредната задача.

Очите на Лука бяха ококорени, когато тя го приближи на ръка разстояние.

— Няма от какво да се криеш, нали разбираш. Всички знаем, че умееш да се превъплъщаваш — каза той. — Не знам дали от това ще ти стане по-добре, но животинската форма на Стен е на свиня. Затова не се превъплъщава.

Идеше й да се разсмее — направо усети как вътрешностите й се свиват, за да излеят звука, от който се бе лишавала с месеци, но после си спомни оковите около китките му. Магията бе притихнала, ала сега…

Да ги разтопеше ли трябва? Или да стопи леда, където бяха заковани, и да го остави да си ги отнесе? Ако посегнеше към леда, можеше да удави и двамата на дъното на древното езеро. Ако посегнеше към оковите… можеше пак да ги прати на дъното, но също и да изгори момчето. Най-малкото да го дамгоса. В най-лошия случай — да стопи костите му.

— Ъ-ъ — обади се пак Лука, — прощавам ти всички ужасни неща, което каза по-рано, ако ми дадеш да хапна нещо. Тук вони ужасно.

Сетивата му бяха по-остри от нейните. Тя долавяше в пещерата само слаб полъх на ръжда, плесен и нещо гниещо.

— Само се дръж и спри да говориш — каза тя по-остро, отколкото искаше. Той обаче млъкна, когато тя стигна мястото, където Роуан бе замразил веригите. Пристъпваше максимално внимателно, като разпределяше равномерно тежестта си.

Опря длан в леда и погледна веригата, която се люлееше във водите отдолу.

Люлееше се — значи имаше течение. Това означаваше, че Роуан постоянно сковава леда… Студът изгори дланта й и тя погледна застаналия на коженото одеяло Лука, преди да се насочи към котвата. Счупеше ли се ледът, щеше да се наложи да грабне Лука. Роуан бе напълно луд.

Пое си няколко глътки въздух, остави магията да се успокои и охлади. След това опря длан в леда и прокара мислено пръст по силата си. Изтегли малка горяща нишка. Тя изпълни ръката й, уви се около китката й, стигна дланта, стопли кожата, а ледът… засия в червено. Лука извика, когато ледът изпращя около него.

— Контрол! — излая Роуан от брега и изтегли един забравен меч от малката ниша в стената. Златната дръжка заблестя. Селена притисна магията толкова силно, че тя угасна. На мястото, където бе опряла длан, имаше малка дупка. Но не достатъчна, за да освободи веригата.

Можеше да овладее това. Отново да овладее себе си. Кладенецът в нея се напълни и тя го отблъсна назад. Трябваше й само нишката, която да пробие леда като червей, за да разяде студа. Изтрака метал, после се чу съсък, а сетне…

— Слава на боговете — изпъшка Лука и издърпа веригата от дупката.

Тя прибра нишката на силата обратно в себе си, в онзи кладенец, и внезапно почувства студ.

— Кажи ми, че си донесла храна — повтори Лука.

— Затова ли дойде? Роуан ти е обещал закуска?

— Аз раста. — Погледна към Роуан и направи гримаса. — А и той не е някой, на когото може да откажеш.

Не, наистина. Явно никой никога не му отказваше. Затова и Роуан смяташе такъв план за приемлив. Селена въздъхна и погледна към малката дупка, която бе направила. Това бе подвиг, чудо. Канеше се да се изправи и да помогне на Лука да се върнат към брега, когато погледна отново към леда.

Не, не към леда. Към водата под него.

И към огромното червено око, което се взираше право в нея.