Сара Дж. Маас
Огнената наследница (39)

38

След като надзирателят внимателно втри паешката коприна в крилете на Абраксос, Манон му остави половин метър. Остана й много, в случай че се износеше, и сега бе скрита в двойното дъно на един сандък. Не каза никому къде е била, нито защо крилете на Абраксос сега блестят на определена светлина. Астерин щеше да я убие, ако узнаеше колко е рискувала, а баба й щеше да заколи Астерин, задето не е била с нея. Манон не бе в настроение да сменя Втората в командата си и да търси нова вещица за Тринадесетте.

След като Абраксос се излекува, Манон го отведе на входа на Северен зъб, за да опитат да минат през Прохода. Преди крилете му бяха твърде слаби за скока, но с копринената подплата имаше много по-голям шанс.

Рискът обаче оставаше, затова Астерин и Сорел чакаха зад нея, яхнали животните си. Ако нещо се объркаше, ако Абраксос не успееше или ако коприната се скъсаше, тя трябваше да скочи настрани от него и да го остави да умре, докато някоя от двете я хванеше със зъбите на уивърна си.

Манон не харесваше плана особено, но това бе едничкият начин Астерин и Сорел да я оставят да го пробва. Тя наистина бе наследница на Черноклюните, но по-скоро щяха да я затворят в кочините на уивърните, отколкото да я оставят да мине пред Прохода без предпазни мерки. Може и да ги наричаше мекосърдечни и да ги шамаросваше, когато се налага, но това бе умната постъпка. Напрежението можеше да се реже с нож, а Жълтоногите можеха да опитат да подплашат Абраксос по време на минаването през Прохода.

Манон кимна на Втората и Третата в знак, че е готова, преди да приближи звяра си. Малцина се бяха събрали, но Искра бе на наблюдателната платформа, леко усмихната. Манон провери стремената, седлото и юздите. Абраксос бе напрегнат и ръмжеше.

— Да вървим — рече му тя и подръпна юздите, за да го отведе по-напред, така че да го яхне. Той все още имаше място да се затича преди спускането, а с новите си крале щеше да е наред. Бяха се спускали надълбоко и нависоко и преди. Абраксос обаче не мръдна.

— Веднага — скара му се тя и дръпна юздите.

Абраксос се обърна към нея и изръмжа. Тя го удари леко по кожестата буза.

— Хайде де!

Той заора с крака в земята и сви крилете си.

— Абраксос.

Погледна към Прохода, а после обратно към нея. Ококорен. Беше се уплашил. Бе вкаменен от ужас. Безполезно, глупаво, страхливо животно!

— Стига — каза тя и го приближи, за да се качи на седлото. — Крилете ти вече са наред.

Посегна към стремето, но той се отдръпна. Земята се разтърси, когато се удари в нея. Зад нея Астерин и Сорел казаха нещо на животните си, които също се бяха отдръпнали и щракаха със зъби както към Абраксос, така и едно към друго.

От наблюдателницата се чу тих смях и зъбите на Манон изскочиха.

— Хайде, Абраксос! — Отново посегна към седлото.

Той отскочи настрани, удари се в стената и заотстъпва. Един от мъжете донесе камшик, ала тя вдигна ръка.

— Нито крачка — скара му се и извади ноктите си. Камшиците само правеха Абраксос още по-неконтролируем. Тя се обърна към звяра си. — Пъзльо нещастен — изсъска и посочи Прохода. — Да се връщаш на мястото си.

Абраксос срещна погледа й. Отказваше да отстъпи.

— На място, Абраксос!

— Не може да те разбере — прошепна Астерин.

— О, може… — Манон млъкна. Не им бе казала теорията си. Все още не. Отново се обърна към уивърна. — Ако не ме пуснеш на седлото и не скочиш, ще те затворя в най-малката клетка на проклетата пещера.

Той оголи зъби. Тя своите — също.

Играта на вълчи погледи продължи цяла минута. Унизителна, вбесяваща минута.

— Хубаво — плю тя и обърна гръб на звяра. Губеше си времето. — Заключете го там, където ще му е най-неприятно — нареди на надзирателя. — Няма да излезе, докато не е готов за Прохода.

Надзирателят ахна, а Манон щракна с пръсти на Астерин и Сорел да слязат от уивърните. Нямаше да спрат да й трият сол за това. Нито баба й, нито Жълтоногите, нито Искра, която вече се тътреше по пода на ямата.

— Защо не останеш, Манон? — попита Искра. — Мога да покажа на уивърна ти как се прави.

— Не спирай да вървиш — промърмори Сорел на Манон, но на нея не й трябваше да й напомнят.

— Казват, че проблемът не е в зверовете, а в ездачите — продължи Искра, достатъчно шумно, че да я чуят всички. Манон не се обърна.

Не искаше да гледа как завличат Абраксос през портата към каквато дупка намереха. Глупаво, безполезно животно.

— Макар че — продължи Искра замислена — животинката ти може би се нуждае от малко повече дисциплина.

— Да вървим — подкани я Сорел и я побутна. Астерин бе на крачка зад нея и пазеше гърба й.

— Дайте го на мен — излая Искра. — Просто му трябва подканяне.

Изплющя камшик и се чу рев на страх и болка.

Манон спря на място.

Абраксос се бе свил до стената.

Искра бе застанала пред него. Камшикът бе окървавен от мястото, където го бе ударила по лицето. Едва не бе извадила окото му. Железните й зъби светеха ярко. Искра се ухили на Манон, когато отново вдигна камшика си и удари. Абраксос изквича.

Астерин и Сорел не бяха достатъчно бързи, за да я спрат, когато се хвърли към Искра.

Двете се затъркаляха по прашния под, нападайки със зъби и нокти. Манон ревеше толкова силно, че залата сякаш се разтърси. Крака блъснаха стомаха й и ритникът на Искра й изкара въздуха.

Манон падна на земята, плю шепа синя кръв и се изправи за част от секундата. Жълтоногата наследница замахна с железни нокти, удар, който можеше да реже кости. Манон се изплъзна от атаката й и я хвърли на грубия камък.

Искра изпъшка, а вещиците, придошли наоколо, се развикаха. Манон стовари юмрука си в лицето й.

Кокалчетата й изпукаха от удара, но тя виждаше само камшика и болката и страха в очите на Абраксос. Искра замахна към лицето й в опит да се освободи от тежестта й. Манон се отдръпна и ноктите одраха врата й. Не усети болката или топлата струйка кръв. Само пак стовари юмрука си и притисна с коляно гърдите на Искра. И удари. Отново. И отново.

Повдигна пак болящия я юмрук, но някой я хвана за китката и я издърпа. Манон започна да се гърчи и изпищя. Звукът бе без думи и без край.

— Манон! — изрева Сорел в ухото й. Нокти се забиха в рамото й, без да я наранят, но колкото да я спрат, да я накарат да осъзнае, че наоколо има вещици със зейнали уста, в ямата и на наблюдателната платформа.

Астерин стоеше с вдигнат меч между нея и…

Искра, която бе на земята с окървавено и подуто лице. Нейната Втора също бе изтеглила меча си, готова да срещне този на Астерин.

— Добре е — каза Сорел и я стисна по-силно. — Абраксос е добре, Манон. Погледни го. Погледни го и ще видиш, че е добре.

Манон се подчини, докато дишаше през уста заради окървавения си нос. Видя го приклекнал, ококорил очи. Раната му вече се бе съсирила.

Искра не бе мръднала и на сантиметър от мястото, където Манон я бе хвърлила на пода. Астерин и другата Втора обаче ръмжаха, готови за нова битка, която можеше да разцепи планината на две.

Достатъчно.

Манон се измъкна от здравата хватка на Сорел. Всички притихнаха, когато тя обърса с опакото на ръкава си окървавените си нос и уста. Искра изръмжа от пода. Кръв капеше от счупения й нос по сцепената устна.

— Докосни го отново — рече Манон — и ще изпия мозъка от костите ти.

* * *

Жълтоногата наследница отнесе нов пердах от майка си в столовата, плюс два удара с камшик в замяна на тези, които бе дала на Абраксос. Предложи ги на Манон, но тя отказа, като се престори, че не се интересува.

Всъщност ръката я болеше прекалено много, за да използва камшика ефективно.

На следващия ден Манон влезе в клетката на Абраксос, следвана от Астерин по петите. Тогава се появи Синьокръвната наследница, следвана от своята червенокоса Втора. Манон, все още с подуто лице и красиво насинено око, кимна сдържано на другата вещица. Тук долу в кочините рядко попадаше на други и никога на наследница.

Петра обаче се спря пред решетките. Тогава Манон забеляза козия крак в ръцете на Втората.

— Чух, че битката е била забележителна — рече Петра, като остана на почтително разстояние от Манон и отворената врата на кочината. — Ала Искра изглежда по-зле.

Манон вдигна вежди, макар лицето да я заболя от движението.

Петра вдигна ръка към Втората. Вещицата й подаде месото.

— Чух още, че Тринадесетте и животните им ядат само месото, което си уловят. Моята Кийли хвана това животно при сутрешния си полет. Тя иска да го сподели с Абраксос.

— Не вземам месо от съпернически кланове.

— Мигар ние сме съпернички? — попита Петра. — А мислех, че кралят на Адарлан ни е сбрал да летим под едно знаме, както едно време.

— Какво искаш? — въздъхна Манон. — Тренировките започват след десет минути.

Втората на Петра настръхна, но наследницата се усмихна.

— Казах вече. Моята Кийли иска да му даде месото.

— Охо. Тя ли ти го каза? — изсъска Манон.

— Нима твоят уивърн не ти приказва? — наклони глава Петра.

Абраксос гледаше толкова внимателно, колкото и другите вещици.

— Те не приказват.

Петра сви рамене и постави ръка над сърцето си.

— Тъй ли?

Остави козия крак и потъна в плътния здрач на кочините.

Манон изхвърли месото.