Сара Дж. Маас
Огнената наследница (43)

42

Гърбът й.

Роуан летеше в небето и се носеше по ветровете, за да стига по-бързо и по-напред. Воят им не можеше да се мери с бученето в главата му. Гледаше околния свят по инстинкт, а не от интерес. Очите му бяха обърнати навътре — към съсипаната плът, която бе видял на светлината на свещите.

Боговете бяха свидетели, бе виждал страховити наранявания. Бе ги нанасял както на врагове, така и на приятели. В крайна сметка гърбът й не можеше да се мери с онези рани. Ала когато го видя, сърцето му спря за миг, а след това в ума му настъпи тишина.

Почувства магията и инстинктите му на воин да се сливат в едно, колкото повече ги гледаше. Искаше да разкъса с голи ръце хората, направили това. И просто излезе. Едвам изчака да напусне баните, преди да се превъплъти и да полети в нощта.

Майев бе излъгала или просто не му бе разкрила истината, ала знаеше през какво е минало момичето. Че е била робиня. А онзи ден в началото той бе заплашил, че ще я бичува. Богове! Тя бе изпуснала нервите си. Той бе горделив глупак, задето бе сметнал, че тя напада от детинщина. Трябваше да се сети, че реакцията е заради стара рана. Какви още неща й бе наговарял!

Почти бе стигнал извисяващата се стена на Камбрийските планини. Едва бе станала жена, когато я бяха ранили така. Защо не му бе казала? Защо Майев не му бе казала?

Ястребът нададе пронизителен писък, който отекна в тъмносивите скали на планината пред него. Хор от неземни гласове се надигна в отговор. Дивите вълци на Майев, които охраняваха проходите. Дори да прелетеше по целия път обратно до Доранел, за да срещне кралицата си и да поиска отговори от нея… тя нямаше да му ги даде. А заради кръвната му клетва можеше да му забрани да се връща в Мъглив рид.

Овладя ветровете с магията си и задуши течението. Елин… Елин не му бе вярвала. Не бе искала да знае. И едва не бе изгоряла цялата, боговете да го ударят дано. Бе станала съвършено безпомощна. Първичният гняв накара стомаха му да се свие. Собственически инстинкт, не за нея, а за собствената му закрила. Дългът на един мъж — да пази и защитава. Не бе приел новините както трябва.

Щом не бе искала да му каже, че е била робиня, вероятно мислеше най-лоши неща за него — както вероятно сега мислеше най-лоши неща и за напускането му. Това го изнерви. Отлетя на север и овладя магията си така, че да насочи ветровете в себе си и да стигне крепостта.

Скоро щеше да получи отговори от кралицата си.

* * *

Лечителите й дадоха отвара. Когато Селена ги увери, че няма да се изпепели, остана във ваната, докато зъбите й не затракаха. Отне й три пъти по-дълго време от нормалното, за да стигне стаята си. Бе толкова премръзнала и уморена, че дори не се преоблече, преди да се срине в леглото.

Не искаше да мисли за това какво означава напускането на Роуан, но когато го стори, зажадня за магията си. Потъна в неспокоен сън. Студът бе толкова силен, че не можеше да каже дали е заради температурата наоколо, или пък е последица от магията й. По някое време се пробуди от смеховете и пеенето на завърналите се гуляйджии.

След малко дори най-пияните глупаци намериха леглата си — техните или на някой друг. Почти заспа отново с тракащи зъби, когато стъклото й изскърца от вятъра. Бе й прекалено студено и всичко я болеше твърде много, че да стане. Чу се пърхане на криле и блесна светлина. Преди да може да се завърти, той я хвана барабар със завивката.

Да имаше енергия, щеше да възрази. Той обаче я отнесе по стълбищата, надолу по коридора, а после…

Към пукащ огън, топли завивки и мек креват. И тежък юрган, който заметна над нея с изненадваща нежност. Огънят се разлюля от призрачен вятър и матракът се размърда.

В трепкащия мрак той каза с прегракнал глас.

— Вече ще стоиш при мен.

Усети как ляга колкото се може по-далеч от нея, без да пада от матрака.

— Леглото е за днес. Утре ще получиш свое. Ще чистиш след себе си или ще се върнеш в стаята си.

Тя се сви във възглавницата си.

— Много добре. — Пламъкът избледня, но стаята остана топла. Това бе първото топло легло, на което бе лягала от месеци. Тя обаче каза: — Не искам съжалението ти.

— Това не е съжаление. Майев реши да не ми споделя какво е станало с теб. Трябва да знаеш, че не съм и предполагал, че ти… че…

Тя прокара ръка по леглото, за да хване неговата. Знаеше, че ако иска, може да го нарани така жестоко, че никога да не се възстанови.

— Зная. В началото се боях, че ще ми се подиграваш, ако ти кажа, а щях да те убия. После не исках да ме съжаляваш. Не исках и да мислиш, че имам извинения.

— Като добър войник — каза той. Трябваше да отклони глава за миг, за да не му позволи да види какво означава това за нея. Той си пое дълбоко въздух и гръдният му кош се разшири. — Кажи ми как те изпратиха там. Как се измъкна.

Бе уморена до смърт, но събра енергия за последно и му разказа за годините в Рифтхолд, за откраднатите астерионски коне, за препускането през пустинята, за танците до изгрев с куртизанки, крадци и всички красиви и грешни същества на света. После му разказа как е загубила Сам, как са я бичували за пръв път в Ендовиер, как бе плюла кръв в лицето на главния надзирател, какво бе видяла и преживяла през следващата година. Разказа му за деня, в който бе откачила и бе тичала към собствената си смърт. Сърцето й натежа, когато стигна до вечерта, в която капитанът на кралската стража бе нахлул в живота й, а синът на тиранина й бе предложил шанс за свобода. Описа му съревнованието и как го бе спечелила, докато не започна да заваля думите и клепачите й не натежаха.

Щеше да има време да му разкаже и какво е станало след това — за Ключовете на Уирда, за Нехемия и Елена, за това защо се е пречупила и е станала безполезна. Прозя се, а Роуан разтърка очи. Все още стояха хванати за ръка и той не я пусна. Когато се събуди призори отпочинала на топло и сигурно, Роуан все още държеше ръката й, притисната до гърдите му.

Нещо топло се разля през нея и нахлу във всяка пукнатина, все още останала отворена. Но не за да я нарани или бележи. А за да я изцери.

И да изкове нещо ново.