Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

29

„Това бе просто една целувка“ — казваше си Сорша ден след ден. Бърза, безобидна целувка, от която светът й се бе преобърнал с главата надолу. Желязото в петмеза бе проработило, макар че дразнеше Дориан до степен, че той започна да си играе с дозировката и да търси начин да го прикрива. Ако го хванеха да диша прашец по всяко време на деня, щеше да предизвика много неудобни въпроси.

Затова стана всекидневен контрацептивен тоник. Никой нямаше да разпитва за това, не и предвид репутацията му. Сорша продължаваше да се самоуспокоява, че целувката бе само за благодарност, когато стигна вратата на покоите на Дориан в кулата. Дневната му доза бе в ръката й.

Почука, а принцът я извика вътре. Кучето на асасина се бе разположило на кревата, а самият принц се изтягаше на изтъркания си диван. Изправи се и се усмихна така, както само той можеше.

— Мисля, че намерих по-добра комбинация. Ментата може да се преглътне по-лесно от градинския чай — каза тя и вдигна чашата с червената напитка. Той я приближи, но в походката му се забелязваше нещо, което я накара да настръхне.

Особено когато остави чашата настрана и започна да я зяпа жадно.

— Какво? — прошепна тя и направи крачка назад.

Той стисна ръката й, не достатъчно силно, че да я нарани, но колкото да спре отстъплението й.

— Разбираш рисковете и въпреки това ми помагаш — каза той. — Защо?

— Така е редно.

— Законите на баща ми твърдят друго.

— Не знам какво искаш да кажа — пламна лицето й.

Ръцете му бяха хладни, когато я погали по бузата. Мазолите му я одраскаха нежно.

— Просто исках да ти благодаря — промърмори той и се приведе напред — за това, че не бягаш, щом ме видиш.

— Аз… — Вътрешно тя изгаряше. Отдръпна се назад, достатъчно, че той да я пусне. Амити, макар и свирепа, бе права. Тук имаше много красиви жени. От това не можеше да излезе нищо повече от флирт. Той бе престолонаследникът, а тя бе никоя. Посочи бокала.

— Ако не е проблем, Ваше Височество — тя се запъна на титлата, — кажете как Ви е подействало.

Не посмя да се сбогува или да направи каквото и да е, което да я задържи в стаята. А той не се опита да я спре, когато излезе и затвори вратата след себе си.

Опря се на каменната стена на тясната площадка пред вратата и постави ръка на разтуптяното си сърце. Това бе разумното решение. Бе оцеляла толкова дълго, защото бе останала тиха и незабелязана.

Но сега не искаше да е такава. Не и с него. Не и завинаги.

Заради него искаше да се смее, да пее, да разлюлее света.

Вратата се отвори и тя го видя застанал на прага, сериозен и предпазлив.

Може би нямаха бъдеще за нещо повече, но само да го види застанал пред нея я караше да иска да бъде глупава, дива и себична.

Утре нещата можеха да идат по дяволите. Но трябваше да знае какво е да принадлежи на някого, да бъде искана и желана.

Той не помръдна, не направи нищо. Само я зяпаше, по същия начин, по който и тя него.

Тя го хвана за реверите на туниката, притисна лице в неговото и го целуна страстно.

* * *

Последните дни Каол едвам успяваше да се концентрира заради срещата, която му предстоеше. Бе му отнело повече време от очакваното, преди Рен и Муртауг да се съгласят да го видят — първата им среща след нощта при бордеите. Каол трябваше да изчака следващата си свободна нощ, а Едион — да намери сигурно място за срещата. Трябваше и да се съгласуват с двамата благородници от Терасен. Той и генералът напуснаха замъка поотделно и Каол се намрази, задето излъга хората си къде отива, а също и задето те му пожелаха да се позабавлява, вярвайки му. На човека, който се срещаше със смъртните им врагове.

Каол потисна тези мисли, когато приближи мрачната уличка на няколко сгради от порутения пансион, където бе срещата им. Под тежкото си наметало носеше повече оръжия от обичайното. Поемаше всеки дъх на пресекулки. Някой подсвирна два пъти, а той повтори. Едион се появи в ниската мъгла, стелеща се от Ейвъри. Лицето му бе скрито от качулката на собственото му наметало.

Не носеше меча на Оринт. Вместо това по генерала имаше колекция от ножове и кинжали. Това бе човек, способен да влезе и в ада ухилен.

— Къде са останалите? — попита тихо Каол. Тази нощ бедняшкият квартал бе притихнал. Дори повече, отколкото бе по вкуса му. Малцина щяха да го приближат, облечен така, но пътят през тъмните криволичещи улици го обезсърчаваше. Тук цареше униние, бедност и отчаяние. Те правеха хората опасни, способни да рискуват всичко, за да оцелеят още един ден.

Едион се облегна на една от разпадащите се тухлени стени зад тях.

— Не се нервирай. Скоро ще са тук.

— Чаках дълго за тази информация.

— За къде бързаш? — измърка Едион и огледа уличката.

— След две седмици напускам Рифтхолд, за да се върна в Аниел.

Едион не завъртя очи към него, но Каол чувстваше как го наблюдава изпод тъмната си качулка.

— Зарежи това, кажи, че си зает.

— Дал съм дума — отвърна Каол. — Вече се пазарих за време, но трябваше… да сторя нещо за принца, преди да напусна.

Генералът се обърна право към него.

— Чух, че не си в добри отношения с баща си. Какво се промени?

Щеше да е по-лесно да излъже, ала Каол отвърна:

— Баща ми е могъщ човек. Мнозина от влиятелните съветници на краля го слушат, когато говори.

— Борили сме се в не един и два съвета — изсмя се тихо Едион.

Каол бе готов да плати, за да види това, но не се усмихна, когато отвърна:

— Това бе единственият начин, по който можех да я изпратя във Вендлин.

Обясни набързо сделката, която е направил. Когато завърши, Едион въздъхна тежко.

— Мътните да го вземат — рече, а след това поклати глава. — Не знаех, че такава чест все още съществува в Адарлан.

Предполагаше, че това е комплимент — и то немалък, предвид факта, че идваше от Едион.

— А твоят баща? — попита Каол, колкото да отклони разговора от болезнената тема. — Знам, че майка ти е нейна роднина. А баща ти?

— Мама така и не ми разкри кой е, дори на смъртния си одър — отвърна грубо Едион. — Не знам от срам или понеже не помни, или за да ме защити по някакъв начин. Когато ме отведоха тук, вече не се интересувах. Но предпочитам да нямам баща, отколкото да имам твоя.

Каол се изсмя. Щеше да запита и друго, ако по камъка в другия край на улицата не бяха изскърцали ботуши, последвани от хриптене.

В същия миг Едион извади два бойни ножа, а Каол изтегли собствения си меч — обикновено и с нищо неотличаващо се острие, което бе взел от казармите. Пред погледа им се появи мъж.

Бе сложил ръка на корема си, а с другата се подпираше на тухлената стена на една изоставена сграда. Едион прибра ножовете си и в същия миг се затича към него. Каол стори същото чак когато чу генерала да казва:

— Рен?

Кръвта по туниката на Рен лъщеше ярко на лунната светлина.

— Къде е Муртауг? — попита Едион и прегърна Рен през раменете.

— В безопасност — изпъшка Рен, пребледнял като смъртник. Каол огледа и двата края на улицата. — Проследиха ни. Опитахме се да се отскубнем от тях. — Повече чу, отколкото видя как Рен прави гримаса. — Притиснаха ме.

— Колко? — попита тихо Едион. Каол почти усети яростта, тлееща в гласа на генерала.

— Осем — отвърна Рен и изсъска от болка. — Убих двама, след това избягах. Но те са по петите ми.

Това означаваше шестима. Ако не бяха ранени, вероятно бяха недалеч.

Каол огледа камъните зад Рен. Раната в корема му едва ли бе дълбока, щом бе попречил на кръвта да остави следа. Но вероятно бе мъчителна и може би фатална, ако бе на неправилното място.

Едион настръхна, явно чул нещо, което Каол не долавяше. Тихо и внимателно предаде отпуснатия Рен в ръцете му.

— Наблизо има три варела — каза генералът с ледено спокойствие, докато поглеждаше към входа на уличката. — Скрийте се зад тях и си мълчете.

Това бе всичко, от което Каол имаше нужда. Той пое тежестта на Рен, измъкна го до големите варели и го постави на земята. Младежът сподави стона си от болката и остана неподвижен. Между два от варелите имаше цепнатина, през която Каол можеше да види уличката и шестимата мъже, които вървяха рамо до рамо. Не различаваше много повече от тъмни туники и наметала.

Мъжете спряха, когато видяха Едион, застанал пред тях и все още спуснал качулката си. Генералът изтегли бойните си ножове и измърка:

— Никой от вас няма да си тръгне от тук жив.

Така и стана.

* * *

Каол се изуми от уменията на Едион. Скоростта, ловкостта, абсолютната увереност, които напомняха брутален и безмилостен танц. Свърши се още преди да е започнало. Шестимата нападатели изглеждаха нелоши бойци, но срещу човек с елфическа кръв уменията им бяха безполезни.

Нищо чудно, че Едион се бе издигнал в армията толкова бързо. Каол не бе виждал никой мъж да се бие така. Само Селена бе способна да му съперничи. Не можеше да прецени кой от двамата би спечелил в битка помежду им, но заедно… Сърцето на Каол изстина. Шестима души, убити за секунди. Шестима.

Едион не се усмихваше, когато се върна при него и хвърли парче плат на земята пред тях. Дори Рен, който пъшкаше през зъби, погледна към него.

Платът бе черен и тежък. С тъмни нишки бе изрисуван уивърн — знакът на краля.

— Не познавам тези хора — каза Каол повече на себе си, отколкото за да доказва невинност. — Не съм виждал тази униформа.

— По звука съдя — отвърна Едион, а гневът все още отекваше в гласа му, когато сведе глава към шумове, които Каол не долавяше с човешките си уши, — че идват още. Претърсват бордеите за Рен. Трябва да се скрием някъде.

Рен остана в съзнание колкото да промълви:

— Знам къде…