Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

41

Следващите две седмици минаха по определен ритъм. До такава степен, че Селена започна да намира успокоение в него. Нямаше неочаквани залитания, падания или завои, убийства, предателства или кошмари, придобили плът и кръв. Сутрин и вечер го играеше слугиня. През деня тренираше с Роуан, като бавно и болезнено изследваше кладенеца с магия в себе си. За свой ужас не намери дъно.

Малките неща — да пали свещи, да пали камината, да заплита дантела от пламък между пръстите — си оставаха най-трудни. Роуан обаче я притискаше, водеше я от руини към руини — единствените безопасни места, в които бе безопасно да губи контрол. Поне носеше храна със себе си, тъй като постоянно бе гладна и не можеше да изкара и час, без да хапне нещо. Магията изсмукваше енергията й и тя ядеше два пъти, дори три пъти повече отпреди.

Понякога разговаряха. Поне тя го караше да говори, тъй като след като му разказа за Едион и собствените си егоистични желания за свободата, бе решила, че е хубаво да приказват. Дори да не можеше да разкрие всичко за Роуан, харесваше гласа му, когато заговореше. Успя да го накара да й разкаже за различните походи и приключения, всяко от които — по-жестоко и ужасно от предишните. На изток и на юг от Вендлин съществуваше огромен свят — кралства и империи, за които само бе чувала, без да знае нищо. Роуан бе истински воин, минал през бойни полета, повеждал хора към ада, плавал през бурни морета към далечни и странни земи.

Макар да завиждаше на дългия му живот — и на идващия с него дар да вижда света, — чувстваше таящите се зад всеки разказ гняв и болка. Загубата на неговата вречена го следваше независимо колко надалече отплаваше или отлетеше. Говореше много малко за приятелите си, които понякога го придружаваха по време на пътуванията му. Селена не му завиждаше за битките, през които бе минал, за войните в далечни земи или за кървавите години, изкарани в обсади около градове от пясък и камък.

Но не му каза това, разбира се. Само слушаше как той разказва, докато я обучава. И колкото повече слушаше, толкова повече намразваше леля си Майев до мозъка на костите си. Този гняв я караше да иска всяка вечер да слуша легенди за нея от Емрис. Роуан никога не й се караше, когато питаше за такива истории, никога не показваше, че е обезпокоен.

Изненада се, когато един ден Емрис обяви, че Белтейн е след два дни и трябва да започнат да се приготвят за пиршествата и празниците. Белтейн вече бе настъпил, а според Роуан тя все още далеч не бе готова да поеме към Доранел, макар да бе овладяла изкуството на превъплъщаването. На родния й континент пролетта вече бе настъпила. Щяха да се вият венци, да се украсяват храсти… и толкова. Кралят нямаше да разреши повече. Нямаше да има малки подаръчета за дребния народ по кръстопътищата. Кралят позволяваше да се оставят само кости, а фокусът бе върху боговете и засяването на реколтата. И дума не се казваше за магията.

Клади щяха да се вдигнат, а неколцина смелчаци щяха да ги прескочат за късмет, срещу зли очи или за добра сеитба — на каквото се надяваха. Като дете бе тичала свободно пред полетата на Оринт, а хиляда клади горяха като светлините на армията от нашественици, която не след дълго щеше да обкръжи белия град. Това бе нейната нощ, казваше майка й, нощта, в която детето на огъня не трябваше да се бои от нищо, в която нямаше да се налага да крие силите си. „Елин Огненото сърце“ — шепнеха хората, когато минаваше покрай тях, а от косите й капеха въглени като панделки. Едион и неколцина още по-смъртоносни придворни вървяха около нея като най-вярна стража. „Елин, повелителката на Дивия огън.“

След като прекара дни наред, помагайки на Емрис с храната (от която изяде доста, докато готвачът не гледаше), се надяваше да има шанс да си почине на Белтейн. Роуан обаче я изведе на едно планинско плато.

Селена отхапа ябълката, която бе извадила от джоба си, и повдигна вежди към него. Той стоеше пред огромна купчина дърва за клада. Два по-малки огъня пукаха от двете им страни. Между тях няколко полуелфи носеха дърва и съчки, а други редяха по масите храната, върху която Емрис се бе трудил неуморно.

Дузини полуелфи бяха пристигнали от различните си постове без много фанфари, но с много прегръдки и шеги. Между работата с Емрис и тренировките с Роуан Селена нямаше време да ги разгледа — макар една проклета част от нея да бе донякъде доволна от одобрителните погледи, които й хвърлиха придошлите мъже.

Не пропусна обаче да види колко бързо поглеждаха настрани, когато забележеха застаналия край нея Роуан. Но видя, че и няколко женски го заглеждат. Прииска й се да им издере очите.

Захрупа ябълката, докато го наблюдаваше. Бе облечен с типичната си светлосива туника и широк колан, отметнал качулка. Кожената броня по ръцете му блестеше на следобедното слънце. Богове, нямаше никакъв физически интерес към него и бе сигурна, че той също не желае да я приюти в леглото си. Може би изпитваше такова чувство за собственост заради прекараното време с него в елфическото си тяло… Може би затова бе сърдита и груба. Миналата нощ бе изръмжала на една жена в кухнята, която не бе спряла да го зяпа и дори го бе поздравила.

Селена поклати глава, за да се прочисти от инстинктите, които я караха да вижда пламъци във всички часове от деня.

— Предполагам, че си ме довел тук, за да тренираме.

Тя хвърли остатъка от ябълката на полето и потърка рамото си. Миналата вечер бе получила мускулна треска заради целия следобед тренировки с Роуан и тази сутрин се събуди изморена.

— Запали огньовете и ги задръж под контрол през цялата нощ.

— И трите? — Това не беше въпрос.

— Крайните да са ниски, за да не опърлиш скачачите. Средният трябва да достига облаците.

Съжали, че е изяла ябълката.

— Тази игра лесно може да стане смъртоносна.

Той вдигна ръка и вятърът задуха около нея.

— Ще съм насреща — каза простичко. Очите му пламнаха с арогантността, която си бе заслужил с вековете живот.

— А ако успея да превърна някого в жива факла?

— В такъв случай ще се радваме, че и лечителите са дошли да празнуват.

Тя го погледна лошо и разкърши рамене.

— Кога започваме?

— Сега — отвърна той.

Стомахът й се сви.

* * *

Вътрешно изгаряше, но остана спокойна, дори когато слънцето залезе и полето се изпълни с гости. Музикантите заеха местата си близо до гората и светът се изпълни със звука от техните цигулки, флейти и барабани. Разнесе се толкова красива древна музика, че пламъците се размърдаха с нея, като се превърнаха в рубини, цитрини[1], тигрови очи и сапфири. Магията й вече не се проявяваше само в син див огън. През последните няколко седмици се променяше бавно и нарастваше. Никой не забеляза Селена, застанала в края на светлината от пламъците, макар неколцина да се възхитиха на огъня, който пламтеше, без да изгаря дърветата.

Пот капеше от всяка нейна пора. Най-вече заради ужаса за хората, които скачаха над ниските клади. Роуан обаче остана до нея, като й шепнеше, все едно тя бе нервен кон. Искаше да му каже да си върви да се занимава с някоя от зяпналите го жени, които го канеха безгласно на танц. Вместо това обаче се съсредоточи върху пламъците и запазването на контрола, макар кръвта й да започна да кипи. Възел се сви в долната част на гърба й. Тя се размърда. Бе плувнала в пот. Всяка частица от нея бе влажна.

— Спокойно — каза Роуан, когато пламъците се издигнаха малко по-високо.

— Знам — процеди тя. Музиката бе толкова подканяща, танцът около огъня — толкова весел, храната по масите ухаеше тъй изкусително… а тя стоеше далеч от всичко това и просто си гореше. Стомахът й запротестира. — Кога мога да спра?

Отново се размърда. Най-голямата клада се изви — пламъкът се движеше с тялото й. Никой не забеляза.

— Когато ти кажа — отвърна Роуан. Тя знаеше, че той използва хората около тях и страха й за безопасността им, за да я научи на самоконтрол, но все пак…

— Чувствам се потна и гладна. Искам почивка.

— Почна ли да мрънкаш вече? — Но хладен вятър повя по врата й. Тя затвори очи и простена. Чувстваше как я гледа. След миг каза: — Само още малко.

Почти падна от облекчение, но отвори очи и се съсредоточи. Можеше да издържи. След това щеше да отиде да яде, да яде и отново да яде. Можеше и да потанцува. Толкова време не беше танцувала. Защо да не опита тук, в сенките? Да види дали в тялото й има място за радост, макар в момента да й бе толкова горещо и да я болеше толкова много, че да бе готова да заложи пари, че в мига, в който спре, ще падне и ще спи.

Музиката обаче бе завладяваща, а танцьорите се превърнаха в сенки, въртящи се наоколо. За разлика от Адарлан, тук нямаше стражи, които бдят над тържествата, селяни, които дебнат кой ще пресече границата на измяната, за да спечелят някоя монета, като го предадат. Имаше само музика, танци, храна и пламъци. Нейните пламъци.

Потропа с крак, наклони глава и се съсредоточи върху трите огъня без дим и силуетите, които танцуваха наоколо. Толкова й се танцуваше! Не от радост, а защото почувства как огънят и музиката се смесват в пулс около костите й. Музиката бе като гоблен, изваян от светлина, тъмнина и цветове, построили деликатни брънки във верига, която закачи сърцето й и се пръсна към света, приковавайки я към него и свързвайки я с всичко.

Разбираше ги. Знаците на Уирда бяха начин за овладяване на тези нишки, за заплитане и запечатване на есенцията на нещата. Магията можеше да прави същото, а от нейната сила, от нейното въображение и нейната воля можеше да създава и извайва.

— Полека — повтори Роуан, след което добави изненадан: — Музика. Онзи ден на леда тананикаше. — Отново усети хладен вятър по врата си, но кожата й вече пулсираше в ритъм с барабаните. — Остави музиката да те успокои.

Богове, да бъдеш толкова свободен… Пламъците преливаха вълнообразно с мелодията.

Полека. — Едвам го чуваше над вълната звук, която я изпълни и я накара да се почувства напълно свързана с всяка нишка от земята. За миг сърцето й на превъплъщаваща се пожела да излезе от кожата и да се извае в нещо друго, в музика или вятър, носещи се над света. Очите й засмъдяха. Погледът й се замъгли от толкова взиране в пламъците, а един мускул на гърба й изтръпна.

— Успокой се. — Не знаеше за какво говори. Пламъците бяха спокойни, прекрасни. Какво ли щеше да стане, ако минеше между тях? Пулсирането в главата сякаш й нашепна: „Направи го, стори го“.

— Достатъчно. — Роуан я хвана за ръка, но изсъска и я пусна. — Стига толкова!

Твърде бавно тя погледна към него. Очите му бяха ококорени, светлината на пламъците ги караше да блестят. На нейните пламъци. Тя се обърна към огъня и му се предаде. Музиката и танците продължиха, светли и весели.

— Погледни ме — каза Роуан, ала не я докосна. — Погледни ме.

Тя едвам го чуваше, все едно се намираше под вода. Нещо туптеше в нея, обзето от болка. Нож, който разкъсваше ума и тялото й с всеки удар на сърцето. Не можеше да го погледне. Не смееше да отклони очи от пламъците.

— Нека огньовете си догорят сами — заповяда Роуан. Можеше да се закълне, че долавя страх в гласа му. С огромно усилие на волята и въпреки болката в сухожилията на врата си, тя се обърна към него. — Елин, спри. Веднага.

Опита да отговори, но гърлото й бе сухо и гореше. Не можеше да мръдне.

Пусни ги.

Опита се да му каже, че не може, ала я болеше. Бе като наковалня, а болката — като чук, който я удряше отново и отново.

— Ако не я пуснеш, ще изгориш напълно.

Така ли щеше да свърши магията й? След няколко часа поддържане на огън? Какво облекчение — благословия. Стига да беше вярно.

— На ръба си да се изпечеш жива. Отвътре! — изръмжа Роуан.

Тя премигна. Очите я заболяха, все едно в тях имаше пясък. Агония се плъзна надолу по гръбнака й, толкова силна, че тя падна на тревата. Блеснаха светлини — не от нея или Роуан, а от пламъците, които се издигнаха нагоре. Хората се развикаха, музиката замлъкна. Тревата изсъска под дланите й и започна да пуши. Селена простена, като търсеше в себе си трите връзки с огъня. Но тя бе лабиринт, а в лабиринтите всичко бе оплетено…

— Съжалявам — изсъска Роуан и прокле отново. Въздухът изчезна. Тя опита да простене или да помръдне, но не й достигна въздух. Нямаше въздух за вътрешния огън. Спусна се тъмнина.

И забрава.

След това се намери стенеща на тревата. Огньовете пукаха нормално, а Роуан надвисна над нея.

— Дишай. Дишай.

Бе прекъснал връзката й с огъня, но тя продължаваше да гори. Не отвън — дори тревата бе спряла да пуши. Отвътре. С всяка глътка въздух изпращаше пламък към дробовете и вените си. Дори не можеше да говори.

Бе минала някаква граница — не бе чула предупрежденията да се върне обратно — и изгаряше жива под кожата си.

Разтърси се от паникьосани хлипове без сълзи. Болката бе безкрайна, вечна. В нея нямаше тъмнина, в която да се скрие от пламъците. Смъртта щеше да бъде милостиня — студена, черна утеха.

Не знаеше, че Роуан си е тръгнал, докато не се върна на бегом с две жени подире си.

— Можеш ли да я носиш? — попита едната от тях. — Тук няма повелители на водата, трябва да я хвърлим в студена вода. Веднага.

Не чу какво друго каза. Чуваше само ковачницата под кожата си. Долови стон и изохкване, озова се в ръцете на Роуан и се заклати пред гърдите му, когато той се затича към дърветата. Всяка крачка я изпълваше с нажежена болка. Ръцете му бяха леденостудени и вятър вееше към нея, ала въпреки това бе изгубена в огнено море.

Адът. Това бе отвъдното на черен бог. Това я очакваше, след като поемеше сетния си дъх.

Този ужас я накара да се съсредоточи върху това, което можеше да долови — а именно уханието на борове и сняг, идващо от Роуан. Вдиша от тази миризма, сподави я навътре и се хвана за нея все едно бе спасително въже, хвърлено в бурно море. Не знаеше колко време е отнело, но хватката му около нея отслабваше с всеки пулс на огнената болка. После обаче стана по-тъмно, отколкото в гората, звуците започнаха да отекват по-високо, поеха по стълби, а след това…

— Хвърли я във водата.

Приведоха я над водата в каменната вана, а парата удари лицето й. Някой изруга.

— Замрази го, принце — нареди втори глас, — веднага.

Изпита миг блажен хлад, но после…

Извади я! — Силни ръце я сграбчиха. Имаше чувството, че чува бълбукане.

Бе накарала водата да кипне. Едва не се бе сварила. Хвърлиха я в друга вана. Отново се сформира лед, който после се стопи. Стопи се и…

Дишай — прошепна й на ухо Роуан, коленичил до ваната. — Пусни го. Цялото.

Издигна се пара, но тя си пое въздух.

— Хубаво — изпъшка Роуан. Отново се образува лед. Стопи се.

Потеше се. Горещината пулсираше по кожата й като барабан. Не искаше да умира така. Отново си пое въздух.

Като приливи и отливи банята замръзваше и се стапяше, замръзваше и се стапяше, но всеки път — по-бавно от предишния. Студът малко по-малко се просмука в нея, притъпи сетивата й, подкани тялото й да се отпусне.

Огън и лед, скреж и жарава, сключени в битка, всеки — теглещ към себе си. Под всичко това можеше почти да вкуси стоманената воля на Роуан, която се сблъскваше с магията й. Воля, която отказваше да позволи на огъня да я изпепели. Тялото я болеше, но сега болката бе тленна. Бузите й все още пламтяха, но водата стана студена, сетне — хладка, сетне — топла и… си остана топла. Не гореща.

— Трябва да свалим тези дрехи от нея — каза една от жените.

Селена изгуби представа за времето, когато два чифта малки ръце вдигнаха нежно главата и свалиха подгизналите й дрехи. Без тях бе почти толкова лека, колкото и водата. Не й пукаше какво вижда Роуан. Не смяташе, че има част от женското тяло, което да не е изследвал. Остана със затворени очи и лице към тавана.

След време Роуан рече:

— Отговаряй само с да или не. Това е всичко, което трябва да направиш.

Тя кимна немощно, макар болката да пролази във врата и раменете й.

— Има ли опасност да пламнеш отново?

Дишаше колкото се може по-равномерно. Горещината отекваше в бузите, краката и душата й, но вече отстъпваше.

— Не — изхриптя тя. Топъл въздух се вдигна от езика й.

— Боли ли те?

Във въпроса нямаше съчувствие. Това бе гласът на командир, който проверява как е войникът му, за да прецени какво да прави.

— Да — просъска пара.

— Ще подготвим отвара — прозвуча женски глас. — Дръж я охладена.

Меки стъпки прозвучаха по каменните плочи по пътя навън, след това вратата на банята се затвори. Чу се шумът от вода в кофа, а след това…

Селена въздъхна или поне опита да го стори, когато поставиха леденостудена кърпа на челото й. Чу се още вода, а после още една кърпа бе поставена на косата и врата й.

— Трябваше да ми кажеш, че си на лимита си — прошепна Роуан.

Трудно бе да говори, но тя отвори очи и го намери взрян във ваната. До него имаше кофа с вода, а в ръцете му — кърпа. Той избърса отново челото й. Водата бе толкова приятна, че щеше да простене. Банята се охлади още малко, но все още бе топла, прекалено топла.

— Още малко и щеше да изгориш. Трябва да се научиш да разпознаваш знаците — а също и как да се отдръпваш, преди да е станало твърде късно. — Това бе заповед, а не съобщаване на факт. — Ще те разкъса отвътре. Ще накара това… — Той поклати глава. — … да изглежда като нищо. Няма да докосваш магията си, докато не си починеш. Ясно?

Тя повдигна глава. Искаше още студена вода по лицето, но той отказа да изстиска кърпата, докато тя не кимна в знак на съгласие. Охлади я още малко, след което остави парцала до кофата и се изправи.

— Ще проверя отварата. Скоро ще се върна.

Остави я веднага, след като тя отново кимна. Ако не го познаваше добре, щеше да реши, че се притеснява. Наистина. Не бе била достатъчно голяма в Терасен, че да я обучат за смъртоносната страна на силата й. Никой не й я бе обяснил в толкова ограничените й уроци. Не бе усетила, че изгаря. Бе се случило толкова бързо. Може би толкова й бе магията. Може би не бе така дълбока, както си мислеха останалите. Щеше да е голямо облекчение, ако това бе истина.

Размърда крака със стон от болката в мускулите си и се приведе, за да потърка коленете си. Над ръба на ваната имаше няколко свещи, горящи на камъните. Тя се загледа в пламъчетата. Мразеше ги. Макар че предполагаше, че светлината наистина й е нужна.

Опря чело в белязаните си колене. Кожата й бе почти напукана. Притвори очи и събра съзнанието си.

Вратата се отвори. Роуан. Тя остана в хладната тъмнина, наслаждаваше се на все по-хладната вода, на тихия пулс под кожата си. Роуан прозвуча все едно говореше от другия край на стаята, когато стъпките му спряха.

Дъхът му секна, достатъчно рязко, че тя погледна през рамо. Той обаче не гледаше към нея или към водата.

А към гърба й.

Свита с колене до тялото, тя бе разкрила цялата си съсипана плът, всички белези от камшиците.

— Кой ти е сторил това?

Бе лесно да излъже, но тя бе толкова уморена, а и той бе спасил безполезната й кожа. Затова каза:

— Много хора. Изкарах известно време в солните мини на Ендовиер.

Той бе толкова неподвижен, че тя се запита дали не е спрял да диша.

— Колко време? — попита след миг. Подготви се за съжалението, но лицето му бе неутрално.

О, не. Не неутрално. Спокойно. Застинало в хладна ярост.

— Година. Бях там година преди… дълга история.

Бе прекалено изтощена, а гърлото й — прекалено пресъхнало, че да разказва. Забеляза, че ръцете му са превързани, че още превръзки опасват широките му гърди под ризата. Пак го бе обгорила. Но той не я бе оставил. Бе минал целия път до тук, без да я остави.

— Била си робиня.

Тя кимна бавно. Той отвори уста, но я затвори и преглътна. Смъртоносната ярост угасна. Все едно си спомни с кого разговаря и че това е най-малкото наказание, което тя заслужава. Завъртя се и затвори вратата зад себе си. Щеше й се да я бе затръшнал. Тя обаче се затвори тихо, а Роуан не се върна.

Бележки

[1] Цитринът е кристал, чието име описва цвета му. То произхожда от латинската дума citrus — лимоненожълт. — Бел.ред.