Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

25

Измина седмица, в която никой не се опита да одере Селена жива. Затова тя я сметна за успешна, макар да не постигна абсолютно никакъв напредък с Роуан. Той удържа на думата си за двойната смяна в кухните — единственият плюс от нея бе, че от умора не сънуваше нищо. Може би друг бе този, че докато миеше чиниите след вечеря, можеше да слуша приказките на Емрис. Лука молеше за тях всяка нощ, все едно дали валеше, или не.

Въпреки случилото се с кожоходите Селена не бе и на крачка по-близо до овладяването на превъплъщението си. И макар Роуан да й бе предложил наметалото си онази нощ край реката, на следващата сутрин се държеше гадно както винаги. Омраза бе твърде силна дума за чувствата й към него, тъй като я бе спасил, но нехаресване съответстваше напълно. Не се интересуваше от това какви точно са неговите чувства към нея, но очевидно имаше много време, докато я одобри за Доранел.

Всеки ден я водеше до руините на храма — достатъчно далеч, та ако успее да се превъплъти и изгуби контрол над магията си, да не изпепели никого. Всичко, абсолютно всичко зависеше от тази простичка заповед: „превъплъти се“. Ала споменът за магията сякаш я изцеждаше — усещането как заплашва да погълне целия свят. Това я преследваше денем и нощем. Бе почти толкова лошо, колкото и безкрайните превъплъщения.

Сега след два мизерни часа тя изпъшка и започна да се разхожда сред руините. Денят бе необичайно слънчев и камъните изглеждаха все едно грееха. Всъщност можеше да се закълне, че ехото от отдавна промълвени молитви още кънти наоколо. Магията й потръпваше странно в отговор. Дори докато Селена се намираше в човешката си форма, където принципно трябваше да е дълбоко запечатана.

Докато разглеждаше руините, тя постави ръце на кръста си, за да не започне да си скубе косите.

— Какво е било това място?

Само натрошените камъни напомняха къде се е издигал храмът. Няколко продълговати колони бяха като подхвърлени от немирна ръка, а скупчените на едно място камъни показваха откъде е минавал пътят.

Докато тя разглеждаше няколко бели камъка, Роуан упорито я следваше като буреносен облак.

— Храмът на слънчевата богиня.

Мала, господарката на светлината, огъня и учението.

— Довел си ме тук, защото смяташ, че това може да помогне с овладяването на силите ми? На превъплъщението ми?

Колебливо кимване. Тя постави ръка на огромния камък. Не бе в настроение да го признае, но почти усещаше ехото от силата, която някога бе царяла тук. Прекрасна топлина, която милваше врата й и гърба й, все едно частица от богинята бе свита в ъгъла. Това обясняваше защо днес — когато слънцето грееше толкова силно — храмът изглеждаше различно. Защо магията на Селена бе нервна. Мала, богинята на слънцето и носителка на светлината, бе сестра и вечна съперница на Деанна, пазителката на луната.

— Маб се превърнала в богиня заради Майев — замисли се Селена и поглади с ръка назъбения блок, — но това е станало преди пет столетия. Мала е имала сестра на луната много преди Маб да заеме мястото й.

— Името на истинската сестра е Деанна. Но вие, хората, сте й приписали някои от чертите на Маб. Ловуването, хрътките.

— Може би Деанна и Мала невинаги са били съпернички.

— За какво говориш?

Тя сви рамене и продължи да гали камъка, като вдишваше, душеше.

— Познавал ли си Маб?

Роуан притихна за дълго. Явно преценяваше какво трябва да й каже.

— Не — отвърна накрая. — Стар съм, ала не чак толкова.

Хубаво. Като не искаше да й дава точна цифра…

— А чувстваш ли се стар?

Той се загледа в далечината.

— По стандартите на моя народ все още съм млад.

Това не бе отговор.

— Каза, че си участвал във войната с кралство, което вече не съществува. Няколко пъти си бил на война. Изглежда, си видял света. Това оставя белези. Състарява те.

— А ти чувстваш ли се стара? — Погледът му бе непоколебим. Възприемаше я като дете. Бе я нарекъл момиче.

За него тя бе просто момиче. Дори да доживееше да стане старица, в сравнение с него още щеше да си е такова. Мисията й зависеше от това да я възприеме по друг начин. И все пак каза:

— Напоследък съм щастлива, че съм смъртна и че ще живея само веднъж. Не ти завиждам.

— А преди?

Бе неин ред да се загледа в хоризонта.

— Преди ми се искаше да мога да видя всичко. И мразех, че това не е възможно.

Чувстваше как Роуан иска да я пита още нещо, затова отново тръгна сред камъните. Когато обърса прахта от един, видя елен със звезда между рогата, като онзи в Терасен. Бе чула от Емрис приказката за слънчевите елени, които носели вечен огън в огромните си рога. Които били откраднати от храм в тази земя…

— Тук ли са държали елените? Преди да унищожат това място?

— За какво намекваш?

Но тя още не знаеше, затова поклати глава.

— Елфите от моя континент — Терасен — не бяха като теб. Поне аз не ги помня такива. Не бяха много, но… — Тя преглътна. — Кралят на Адарлан ги излови и изби толкова лесно. Когато те гледам, не разбирам как е станало. Дори с Ключовете на Уирда елфите са били по-силни и по-бързи. Повече трябваше да оцелеят, дори някои да са се оказали пленени в животинската си форма, когато магията е изчезнала.

Тя погледна през рамо към него, все още притиснала ръка в топлия камък. Челюстта на Роуан потрепна, преди той да отвърне:

— Не съм бил на твоя континент, но съм чувал, че там елфите са били по-благи, не така агресивни. Малцина са били обучени за бой. Разчитали са на магията си. След изчезването й от вашите земи повечето просто не са знаели какво да правят срещу обучени войници.

— Но Майев така и не е пратила помощ.

— Елфите от твоя континент отдавна бяха прекратили отношенията си с Майев. — Той отново направи пауза. — В Доранел обаче имаше и такива, които искаха да помогнем. Моята кралица предложи убежище на всички, стигнали до тук.

Не искаше да узнава повече. Нито колко са пристигнали, нито дали той е бил от онези, борили се за спасението на западните си братя. Затова се отдалечи от изображението на митичния елен. Веднага почувства студ от раздялата с прекрасната топлина в камъка.

Част от Селена можеше да се закълне, че странната древна сила е тъжна от това, че тя си отива.

* * *

На следващия ден Селена приключи със смяната си в кухните по-уморена от обичайното, тъй като Лука не бе там да помага. Това означаваше, че бе изкарала сутринта в кълцане, миене, а после и търчане нагоре по стълбите да носи закуски.

Мина покрай един страж, който бе запомнила като приятел на Лука и чест слушател на приказките на Емрис — млад, атлетичен, без следи от елфическа кръв в ушите или в движенията. Бас, водачът на горските следотърсачи — Лука постоянно говореше за него. Селена му кимна и се усмихна.

Бас премигна, усмихна се колебливо, а след това бавно тръгна нанякъде, вероятно към смяната си на стената. Тя се намръщи. Бе поздравявала учтиво много от стражите досега, но… Все още се чудеше на реакцията му, когато влезе в стаята си и свали жилетката си.

— Закъсня — обади се Роуан от прага.

— Имаше много чинии тази сутрин — каза тя, като оправи плитката си и се обърна към него. — Мога ли да очаквам да свършим нещо полезно днес, или пак ще стоим, ще ръмжим и ще се гледаме? Или пък ще ме натовариш да цепя дърва до свършека на света?

Той само тръгна по коридора и тя го последва, като все още сплиташе косата си. Минаха покрай други двама стражи. Този път те я погледнаха в очите и се усмихнаха на поздрава й. И пак онова премигване. Те се спогледаха и започнаха да се подсмихват. Толкова ли неприятна бе станала, че една усмивка ги изненадваше? Богове, кога всъщност се бе усмихвала за последно на някого или нещо?

Когато се отдалечиха от крепостта и се отправиха на юг и нагоре към планините, Роуан рече:

— Държат се на разстояние заради миризмата, която излъчваш.

— Моля? — Не искаше да знае как е прочел мислите й.

Роуан продължи да върви през дърветата. Дори не бе задъхан.

— Тук има повече мъже, отколкото жени. Доста са изолирани от останалия свят. Не си ли се питала защо не те приближават?

— Да не би да мириша?

Не смяташе, че все още й пука достатъчно, за да се засрами, но лицето й пламна.

— Ароматът ти подсказва, че не искаш да те приближават. Мъжете го надушват по-добре от жените и не смеят да рискуват. Не желаят да издереш лицата им.

Бе забравила колко първични са елфите с техните миризми и територии. Това бе толкова различно от цивилизования свят отвъд планините.

— Хубаво — успя да каже тя, макар това, че емоциите й са тъй лесно разгадаеми, да я притесняваше. Лъжите и преструвките ставаха почти излишни. — Не се интересувам от мъжете.

Татуировката му лъщеше на слънчевата светлина, процеждаща се през горските листа. Той се загледа в пръстена й.

— Ами ако станеш кралица? Ще отхвърлиш ли възможен съюз чрез брак?

Сякаш невидима ръка я хвана за гърлото. Не бе мислила за тази възможност. Тежестта на короната и трона я накараха да се почувства като в ковчег. Мисълта да се омъжи за някой просто така, за нечие тяло до нейното, което не е на Каол… Тя прогони мисълта.

Роуан я дразнеше. Както винаги. А и тя нямаше планове да вземе трона на чичо си. Щеше да направи само това, което бе обещала на Нехемия.

— Добър опит — отвърна тя.

— Учиш се. — Кучешките му зъби блеснаха, когато се усмихна.

— Ти също кълвеш, когато те дразня, нали знаеш?

Той я погледна, все едно, за да каже: „Оставям те да ме дразниш, ако не си забелязала. Не съм някой смъртен глупак“.

Селена искаше да попита защо, но да говори любезно с него или с когото и да било, вече бе достатъчно странно.

— Къде, по дяволите, отиваме днес? Никога не сме ходили на запад.

Усмивката му угасна.

— Нали искаше да свършиш нещо полезно? Ще имаш този шанс.

* * *

Селена бе в човешката си форма и затова камбаните от най-близкия град отброиха три часа следобед по времето, когато стигнаха боровата горичка.

Не попита какво правят тук. Ако Роуан искаше, щеше да й каже. Той забави ход и огледа следите по дърветата и камъните наоколо. Тя го проследи тиха, гладна, жадна и леко замаяна.

Теренът се бе променил. Под ботушите й шумоляха борови иглички. Над нея пееха чайки, а не пойни птици. Морето явно бе наблизо. Селена простена, когато хладен вятър погали изпотеното й лице. Носеше аромата на риба, сол и напечен камък. Чак когато Роуан спря до потока, тя забеляза вонята.

И тишината.

Земята около потока бе обгорена. Храсталаците — изпотъпкани и изпочупени. Но вниманието на Роуан бе насочено към самия поток, или по-точно към това, което се бе заклещило в скалите.

Селена прокле. Тяло. На жена, ако съдеше по фигурата й. А също…

Бе като черупка. Все едно някой бе изсмукал живота й. Нямаше рани или следи от такива. Само малко засъхнала кръв по носа и ушите. Кожата й бе побеляла и съсухрена, а на изпитото й лице бе застинало изражение на ужас и печал. А миризмата… не само гниещото тяло, но и вонята наоколо…

— Кой е направил това? — попита тя и огледа притихналата гора отвъд потока. Роуан коленичи и разгледа останките. — Защо просто не са я хвърлили в морето? Да я оставят в потока е идиотщина. Оставили са и следи. Освен ако не са от този, който я е намерил.

— Малакай ми докладва тази сутрин. Той и хората му са обучени да не оставят следи. Но тази миризма… признавам, че е различна.

Роуан навлезе във водата. Селена искаше да му каже да спре, но той продължи да разглежда останките, първо отгоре по течението, а после и отдолу. Описа пълен кръг. Очите му светнаха, пълни с гняв.

— Ти ми кажи, асасине. Нали искаше да бъдеш полезна?

Тя настръхна от тона, но… тук имаше жена, захвърлена като парцалена кукла.

Селена не искаше да души останките, но вдиша. Мигновено съжали. Това бе мирис, който бе вдишвала два пъти. Веднъж в кървавата зала преди десет години и втори път наскоро…

— Каза, че не знаеш какво е било онова чудо при могилите — успя да каже само. Устата на жената бе отворена като в писък. Зъбите й бяха потъмнели и напукани под кръвта от носа. Селена докосна собствения си нос и направи гримаса. — Мисля, че така напада.

Роуан постави ръце на кръста си, отново подуши и се обърна към потока. Огледа първо Селена, а после мъртвото тяло.

— Ти излезе от онзи мрак с вида на някой, чийто живот е изсмукан. Кожата ти беше пребледняла, луничките ти ги нямаше.

— То ме принуди да се върна към… спомени. Към най-лошите. — Ужасеното тъжно лице на жената гледаше към листата на дърветата. — Чувал ли си за създание, което се храни с такива неща? Когато погледнах, видях мъж. Красив, блед и тъмнокос. Очите му бяха чисто черни. Не беше човек. Изглеждаше като такъв, но очите му… Изобщо не бяха човешки.

Родителите й бяха убити. Бе видяла раните. Но миризмата в стаята им бе толкова подобна… Тя поклати глава, за да разсее мислите си, за да прогони тръпките, които я полазиха по гърба.

— Дори кралицата ми не познава всички отвратителни създания, които обитават тези земи. Щом кожоходите са слезли от планините, може и други неща да са ги последвали.

— Хората от града може и да знаят нещо. Може би са чули слухове. Да са го видели.

Роуан мислеше същото, понеже поклати глава с отвращение — и за нейна изненада с тъга.

— Нямаме време. Цял ден изгубихме да вървим до тук заради човешкото ти тяло. — Не бяха си взели и храна за през нощта. — Имаме час, преди да поемем по обратния път. Използвай го.

* * *

Пътят не водеше до абсолютно никъде — свършваше при скала, гледаща към морето. Нямаше как да се стигне до тесния плаж под нея, нито пък следа от някой, който да живее наблизо.

Роуан застана на ръба на скалата и скръсти ръце, загледан в зеленото море.

— В това няма никакъв смисъл — каза той, повече на себе си, отколкото на нея. — Това е четвъртото тяло тази седмица. За никой от тях не са ни казвали, че липсва.

Той приклекна до песъчливата земя и изписа груба линия в прахта с татуирания си пръст. Крайбрежието на Вендлин.

— Намерени са тук. — Малки точки, на пръв поглед случайни, освен че бяха близо до водата. — Ние сме тук — каза той и отбеляза още една точка. След това се облегна на пети, а Селена погледна към грубо направената карта.

— Ние с теб обаче попаднахме на онова създание при могилните твари тук — добави тя и отбеляза с Х мястото, където подозираше, че са могилите. Много далеч от морето.

— Не съм видял повече следи от него край могилите. Тварите се върнаха към обичайните си занимания.

— Другите тела така ли бяха намерени?

— Всичките бяха изсмукани по същия начин, със същите изражения на ужас по лицата. Без следи от рани, освен засъхналата кръв по ушите и носа.

От начина, по който смуглата му кожа пребледня под татуировката, и от скърцането на зъбите му тя разбра, че безсмъртната му гордост е наранена от това, че не знае какво е съществото.

— Всички са хвърлени в гората, а не в морето?

Той кимна.

— Но недалеч от водата?

Той отново кимна.

— Ако е разумен и умел убиец, щеше да скрие телата по-добре. Или да ги изхвърли в морето. — Тя се загледа към ослепителната морска шир. Слънцето се спускаше зад хоризонта. — Може да не му пука. Може да иска да знаем какво прави. Имала съм случаи, в които съм оставяла телата така, че да бъдат намерени от определен човек. За да предам послание. — Грейв бе последният такъв. — Какво е общото между жертвите?

— Не зная — призна той. — Дори не знаем имената им или откъде са. — Той се изправи и изтупа ръцете си. — Трябва да се върнем в крепостта.

— Чакай — хвана го за лакътя тя, — огледа ли достатъчно тялото?

Той кимна бавно. Хубаво. Тя също. И миризмата й бе дошла в повече. Запази я в спомените си, заедно с всичко останало, което можеше да й потрябва.

— Значи трябва да я погребем.

— Земята тук е твърде корава.

Тя мина през дърветата и го остави зад гърба си.

— Значи ще го направим по стария начин — отвърна му.

Нямаше да остави тялото на жената да се разлага в потока. Нямаше да я остави за вечни времена в студа и влагата.

Селена измъкна прекалено лекото тяло от потока и го постави върху кафявите борови иглички. Докато събираше съчки и клони и накрая коленичи, Роуан не каза нищо. Опита се да не гледа към съсухрената кожа и изражението на пълен ужас.

Той не се подигра на няколкото й опита да запали огъня сама. Не каза нищо, когато боровите иглички накрая пламнаха и запушиха в подобие на примитивна клада. Вместо това, когато се отдалечи от издигащите се пламъци, Селена се почувства на място с огромната му фигура до себе си. Усети сигурност, когато дивата му аура я обкръжи като фантом. Топлият вятър я погали по лицето и косите. Въздухът идваше, за да помогне на пламъка в изгарянето на трупа.

Погнусата, която изпита, нямаше нищо общо с клетвата й или с Нехемия. Селена се протегна към бездънната празнота в себе си — само веднъж, — за да провери дали може да задейства спусъка, който причинява превъплъщението и да помогне на малкия огън да пламне по-гордо и равномерно.

Обаче остана празна и неподвижна, окована в смъртното си тяло. Ала Роуан не каза нищо, а вятърът подхрани огъня достатъчно, че да изгори тялото много по-бързо от обикновена клада. Останаха, смълчани и загледани, докато не остана само пепел. А после дори тя бе отнесена далеч над дърветата към открито море.