Сара Дж. Маас
Огнената наследница (64)

63

Едион подсвирна тихо и предложи на Каол да си разделят бутилка вино на покрива на апартамента на Селена. Каол, на който не му бе до пиене, поклати глава.

— Съжалявам, че не съм бил там да го видя с очите си — усмихна се генералът като вълк — и съм изненадан, че не ме осъждаш за това, че го казвам.

— Каквито и същества да е пратил кралят с Нарок, не смятам, че са били невинни хора — отвърна Каол. — Не съм сигурен дали изобщо са били хора.

Бе го сторила. Бе направила такова изявление, че дни по-късно Едион продължаваше да празнува. Тихо, разбира се.

Тази вечер Каол бе дошъл с идеята да каже на Едион и Рен какво знае за заклинанието, което кралят бе използвал и как могат да го унищожат. Но още не го бе направил. Чудеше се какво би сторил Едион с това знание, особено след три дни, когато Каол заминеше за Аниел.

— Когато тя се върне у дома, ще трябва да се криеш в Аниел — рече Едион и отпи от бутилката. — Щом се разбере коя е била през всичките тези години.

Каол знаеше и вече се готвеше да изведе и Дориан и Сорша от замъка. Не бяха сторили нищо лошо, но бяха негови приятели. Ако кралят узнаеше, че Селена е Елин, щеше да е точно толкова смъртоносно, колкото и ако разбереше, че Дориан е магьосник. Когато тя се върнеше, всичко щеше да се промени.

А Елин щеше да се върне. Макар и не при Каол. Щеше да се върне в Терасен, при Едион, Рен и придворните, които се събираха в нейно име. Щеше да си отиде у дома, за да се вдигне на война, натоварена с отговорност за предстоящите кланета.

Част от него все още не можеше да осъзнае какво е сторила с Нарок. Това бе нейният боен вик, отекнал през морето. Не можеше да приеме, че в нея има такава кръвожадност и непоклатимост. Дори като Селена на моменти му бе трудно да я преглътне и бе отклонявал поглед, ала като Елин… От мига, в който осъзна коя е, бе наясно, че Селена винаги би избирала него, Елин обаче — не.

И не Селена Сардотиен щеше да се върне на континента. Щеше да отнеме време, знаеше той — да спре да го боли, да я забрави. Но болката нямаше да е завинаги.

— Има ли нещо… — Едион стисна челюсти, все едно се чудеше дали да зададе останалата част от въпроса си, — което искаш да й кажа или да й дам?

Във всеки момент и по всяко време Едион можеше да избяга към Терасен и към кралицата си. Окото на Елена грееше на врата му Каол. Той почти се протегна към него. Ала не можеше да събере сили да й предаде това послание, нито да се откаже окончателно от нея. Още не. Така и не можа да се реши да каже ли на Едион за часовниковата кула.

— Кажи й — прошепна Каол, — че нямам нищо общо с теб, че почти не сме говорили. Нито пък с Дориан. Кажи й, че ми е добре в Аниел. Че всички сме в безопасност.

Едион остана смълчан и Каол стана да си върви. Тогава обаче генералът попита:

— Какво би дал само да я видиш отново?

Каол дори не се обърна.

— Вече няма значение.

* * *

Сорша подпря глава на мекото място между рамото и гърдите на Дориан и вдиша от аромата му. Той вече бе заспал дълбоко. Почти бяха избягали още тази нощ, ала тя се бе поколебала. Когато той попита дали е готова, глупашкото съмнение се появи отново. Искаше да каже „да“, но отвърна с „не“.

Лежеше будна, със свит стомах и напрегнат ум. Толкова много неща искаше да види и да направи заедно с него. Ала можеше да усети как светът се променя, как вятърът вее в друга посока. Елин Галантиус бе жива. Сорша бе готова да даде всичко на Дориан, но идващите седмици и месеци щяха да са достатъчно трудни за него и без да има да се притеснява за нея.

Ако капитанът и принцът вземеха решение да действат със знанието, което бяха придобили, и магията бъдеше отприщена… щеше да настане пълен хаос. След внезапното й завръщане хората можеха да полудеят, както бе станало при изчезването й. Не искаше да мисли какво би сторил кралят.

Ала каквото и да станеше утре, след седмица или догодина, тя бе благодарна. На боговете и на съдбата, че бе дръзнала да го целуне онази нощ. За малкото време, което й бяха дали с него.

Все още мислеше за думите, които капитанът каза преди толкова седмици — че Адарлан има нужда от кралица като нея.

На Дориан обаче му трябваше истинска кралица, за да преживее това. Някой ден може би щеше да се изправи пред избора да го остави в името на висшето благо. Тя бе малка и страхлива. Не можеше да се опълчи дори на Амити. Как би могла да се бори за страната си? Не, не я биваше за кралица. Храбростта й бе ограничена. Не можеше да предложи много.

Ала сега… е, имаше още малко време, в което да е егоистка.

* * *

Два дни Каол изготвяше плана за бягство, който трябваше да спаси Сорша и Дориан, а Едион му помагаше. Не бяха възразили, когато им обясниха. Даже в погледа на принца се прочете облекчение. Всички щяха да тръгнат утре, когато Каол се отправеше към Аниел. Това бе съвършеното оправдание да ги изведе от замъка — щяха да искат да придружат приятеля си за ден или два, преди да се сбогуват с него. Знаеше, че Дориан ще се опита да се върне в Рифтхолд — щеше да му се наложи да се пребори с него по този въпрос, ала и двамата бяха съгласни, че Сорша трябва да избяга. Някои от притежанията на Едион вече бяха в апартамента, където Рен продължаваше да събира припаси за всички им.

Просто за всеки случай. Каол бе предал официалните си предложения за свой заместник на краля. Решението щеше да бъде обявено официално на следващата сутрин. След всички тези години, след всички планове и надежди, при цялата работа, която бе свършил, бе време да напусне. Не бе успял да остави меча на заместника си, както бе редно. Утре. Трябваше да преживее още само ден.

Нищо обаче не подготви Каол за призовката, която получи от краля на Адарлан. Трябваше да се срещне с него в личните му покои. Когато пристигна, Едион вече бе вътре, обграден от петнадесет стражи, които Каол не разпозна. Всички те носеха туниките с кралския уивърн на черен фон.

* * *

Не се мина много време и Дориан разбра, че Едион и Каол са извикани в личните покои на краля. Веднага щом чу, се затича. Ала не към Каол, а към Сорша.

Почти припадна, когато я намери в кабинета й. Наложи си да остане силен, когато премина стаята и я хвана за ръката.

— Тръгваме веднага. Ще напуснеш замъка сега, Сорша.

— Какво е станало? — дръпна се тя назад. — Кажи ми какво…

— Тръгваме веднага! — изпъшка той.

— О, не мисля така — измърка някой от отворената врата. Той се обърна и видя старата лечителка Амити, кръстосала ръце и усмихната като змия. Не можа да стори нищо, когато половин дузина непознати стражи се появиха зад нея. — Кралят държи да види и двама ви в покоите си. Незабавно.