Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

18

За щастие Дориан не бе принуден отново да забавлява Едион и почти не го виждаше извън официалните вечери и на срещите, където генералът се правеше, че той не съществува. Почти не видя и Каол, което бе облекчение, предвид колко неловко се получаваха разговорите им напоследък. Бе започнал обаче да тренира със стражите рано сутрин. Това бе толкова забавно, колкото и да легнеш върху нажежени пирони, но поне му позволяваше да изхабява по някакъв начин нервната енергия, която го преследваше денем и нощем. Освен това всичките драскотини, синини и натъртвания му позволяваха да слиза в катакомбите на лечителите. Сорша явно се съобразяваше с разписанието на тренировките му, тъй като вратата й винаги бе отворена за него, когато пристигнеше.

Не можеше да спре да мисли за това какво му бе казала в стаята му или да се пита защо някой, изгубил всичко в живота, би помагал на сина на човека, отговорен за това. Когато бе казала, че няма къде другаде да иде… за миг сякаш видя не Сорша, а Селена, пречупена от скръб, болка и гняв, дошла в стаята му, защото няма към кого другиго да се обърне. Той не познаваше такава загуба, но топлотата на Сорша към него — на която се бе отплащал толкова зле досега — го удари като мокър парцал.

Дориан влезе в кабинета й, а Сорша вдигна очи от масата и се усмихна. Широко, красиво и… Е, нали затова си намираше извинения да идва тук всеки ден!

Той се хвана за китката, която вече бе изтръпнала и го болеше.

— Паднах лошо — каза вместо поздрав. Тя заобиколи масата, което му даде достатъчно време да се наслади на дългите извивки, които фигурата й изписваше в простичката си рокля. „Движи се като водата — помисли си той — и често се сепва, че се чудя колко вещи са ръцете й.“

— Ами, не мога много да помогна с това — каза тя, след като прегледа китката му. — Имам обезболяващо, което ще притъпи болката, а мога и да превържа ръката ти…

— Богове, не, без превръзки. Стражите ще ме скъсат от подигравки.

Очите й светнаха за миг, както ставаше всеки път, когато й бе смешно и се мъчеше да не го показва.

Но ако нямаше нужда от превръзка, нямаше защо да е тук и макар да имаше досадна среща на Съвета след час и да трябваше да се изкъпе…

Той се изправи.

— Върху какво работиш?

Тя внимателно отстъпи с крачка назад. Винаги го правеше, за да запази дистанция.

— Трябва да приготвя няколко отвари и мехлеми за слугите и стражите днес, тъй като запасите им свършват.

Знаеше, че не бива, но пристъпи напред, за да надникне иззад слабичкото й рамо към работната маса, към купите и стъклениците. Тя изсумтя тихо и той преглътна усмивката си, като приближи още малко.

— Това обикновено е задача за чираците, но днес те са много заети и предложих да ги отменя.

Обикновено говореше така, когато се притесни. Което, отбеляза Дориан с известно задоволство, се случваше винаги, щом я приближи. И не като нещо лошо — ако бе усетил, че й е неприятно, щеше да се държи на разстояние.

Бе по-скоро… развълнувана. Това му допадаше.

— Но — продължи тя, като се опита да отстъпи настрани — ще Ви приготвя отварата още сега, Ваше Височество.

Той й остави нужното разстояние и тя се забърза към масата с елегантна изпълнителност, като смесваше праховете и мачкаше сушените листа, спокойна и самоуверена… Усети се, че я зяпа, когато тя проговори отново:

— Твоята… приятелка. Кралският шампион. Тя добре ли е?

Мисията й във Вендлин бе строго секретна, но той можеше да я заобиколи.

— Следващите няколко месеца няма да е тук. Заета е с работа за баща ми. Надявам се да е добре, но не се съмнявам, че може и сама да се погрижи за себе си.

— А кученцето й? То добре ли е?

— Лапичка? И още как. Крачето й е напълно излекувано. — Сега хрътката спеше в неговото легло и не спираше да си проси храна, но… бе хубаво да има нещо от приятелката си, докато я няма. — Благодарение на теб.

Последва кимване. Настъпи тишина, докато тя премери, а после отсипе от зеленикавата течност. Надяваше се да не му се наложи да пие от нея.

— Казват… — Сорша задържа погледа си сведен надолу, — че в коридорите на замъка имало някакво диво животно. Че то убило онези хора преди Юледа. Не знам дали са го хванали, но… кучето на приятелката ти изглеждаше все едно бе нападнато.

Дориан си наложи да остане спокоен. Тя наистина можеше да събере две и две. И не бе казала никому.

— Питай смело, Сорша.

Гърлото й се сви, а ръцете й потрепериха — достатъчно, че му се прииска да се протегне и да ги хване. Но не можеше да мръдне, не и докато тя не отговори.

— Какво беше? — прошепна тя.

— Искаш отговор, който ще ти гарантира здрав сън, или такъв, който ще те държи будна цяла нощ?

Сорша вдигна очи и той разбра, че иска истината. Затова въздъхна и й отговори.

— Това бяха две различни… същества. Шампионът на баща ми се оправи с първото. Дори не разкри това на капитана, докато не се натъкнахме на второто. — Все още чуваше рева на създанието в тунела, все още виждаше как се издига срещу Каол. Все още сънуваше кошмари за него. — Остатъкът от историята е загадка.

Не бе излъгал. Имаше много неща, които не разбираше и не искаше да разбира.

— Негово Величество ще те накаже ли за станалото?

Тих въпрос. Опасен.

— О, да. — Кръвта му се смрази при мисълта. Ако баща му разбереше за това, че Селена е отворила портал… Той не можеше да спре студа, плъзнал се по жилите му.

Сорша потърка ръце и погледна към огъня. Той все още гореше високо, но… По дяволите. Трябваше да върви. Веднага.

— Ще я убие, нали? — попита Сорша. — Затова не каза нищо.

Дориан заотстъпва бавно, като се бореше с паниката, надигаща се в него. Не можеше да удържи леда, не знаеше откъде идва, но продължаваше да вижда създанието в тунелите, да чува скимтенето на Лапичка, да гледа как Каол се жертва, за да се измъкват…

Сорша приглади черната си плитка.

— Ще убие и капитана, нали?

Магията му изригна.

* * *

След като принуди Сорша да чака двайсет минути в претъпкания кабинет, Амити най-после влезе вътре. Стегнатата й плитка караше и без това строгото й лице да изглежда още по-заплашително.

— Сорша — каза тя и седна намръщена зад бюрото, — какво да те правя? Какъв пример даваш на младите чираци?

Сорша остана със сведена глава. Тя бе накарана да чака, за да осмисли какво е направила, като бе съборила цялата работна маса и унищожила не само безбройни часове и дни на работа, но също и множество скъпи приспособления и съставки.

— Подхлъзнах се. Разсипах малко масло и забравих да го избърша.

— Чистотата, Сорша — изцъка с език Амити — е едно от най-важните ни достойнства. Ако не можеш да задържиш работната си маса чиста, как да ти доверим някой от пациентите си? Какво ли си е казал Негово Височество, като е видял такъв непрофесионализъм? Позволих си да му се извиня лично и му предложих аз да се грижа за него в бъдеще, но… — Амити присви очи. — Каза, че ще плати щетите. И иска ти да му служиш.

Лицето на Сорша пламна. Всичко се бе случило толкова бързо.

Когато внезапният порив от вятър, лед и още нещо забушува, писъкът й бе заглушен от затръшването на вратата. Това вероятно бе спасило живота и на двама им, но тя бе мислила само как да се махне от пътя на стихията. Затова се сви под масата, скри глава с ръце и започна да се моли.

Щеше да го помисли за случайност и да се сметне за глупачка, ако очите на принца не бяха засияли миг преди вятъра и студа, ако стъклениците не се бяха счупили и ако ледът не бе покрил пода, докато той стоеше там, недокоснат от всичко.

Това бе невъзможно. Принцът… Той се бе задавил, след което бе паднал на колене и бе надникнал под масата.

— Сорша, Сорша…

Тя го бе зяпнала, изгубила ума и дума.

Амити потропа с дългите си костеливи пръсти по бюрото.

— Извини ме, ако съм нетактична — каза тя, ала Сорша знаеше, че добрите обноски не я интересуват. — Но бих искала да ти напомня, че връзки с пациентите извън рамките на работата ни са забранени.

Разбира се, не можеше да има друга причина, поради която принц Дориан да предпочита нейните услуги пред тези на Амити. Сорша задържи очи на ръцете си, свити в скута й. По тях все още имаше драскотини от пръсналите се стъкълца.

— Не се безпокой за това, Амити.

— Хубаво. Ще е жалко да изгубиш мястото си. Негово Височество има славата на голям женкар. — Лека, самодоволна усмивка. — А в двора има много красиви жени.

„И ти не си сред тях.“ Сорша кимна и преглътна обидата, както правеше винаги. Така бе оцеляла. Така бе останала невидима през всичките тези години.

Това бе обещала и на принца няколко минути след експлозията, когато тътенът бе престанал и тя го бе видяла. Не магията, а паниката в очите му, страха и болката. Не враг използваше забранените сили, а младо момче, което се нуждаеше от помощ. От нейната помощ.

Не можеше да му откаже. Не и на него. Не можеше да каже на никого какво е видяла. Щеше да постъпи по същия начин и за всеки друг.

Със спокойния и хладен глас, който пазеше за най-тежко ранените пациенти, бе заявила на принца:

— Няма да кажа на никого. Сега обаче ще ми помогнеш да съборим тази маса, а после и да почистим.

Той просто се бе взрял в нея. Тя се бе изправила, забелязвайки тънките драскотини по ръцете си, които вече започваха да смъдят.

— Няма да кажа на никого — повтори тя и хвана единия край на масата. Без да продума, той отиде до другия и й помогна да я събори. Всички стъкла и съдове паднаха на земята. За останалия свят щеше да изглежда като инцидент. Сорша бе отишла до ъгъла да вземе метлата.

— Когато отворя вратата — бе му казала тя, все още тиха, спокойна и не съвсем на себе си, — ще се преструваме, но след това, след станалото днес… — Дориан се бе напрегнал, все едно очакваше да го ударят. — След станалото — бе продължила тя, — ако нямаш нищо против, ще намерим начин да попречим на това да се случва. Сигурно има някаква отвара, която да го потисне.

Лицето му бе останало пребледняло.

— Съжалявам — бе казал той и тя знаеше, че е искрен.

Затова бе отишла до вратата с думите:

— Ще започна проучването още тази нощ. Намеря ли нещо, ще ти кажа. А може би не сега, но по-късно… ако Негово Височество иска, може да ми каже как е възможно това. Може пък да помогне.

Не му бе оставила време да отговори, а вместо това бе отворила вратата, бе се върнала до бъркотията и бе произнесла на малко по-висок глас от обичайното:

Простете, Ваше Височество… имаше нещо на пода, аз се подхлъзнах и…

След това бе лесно. Слухтящите наоколо лечители бяха пристигнали да видят какво е предизвикало шума. Един от тях бе отишъл веднага при Амити. Принцът си бе тръгнал, а на Сорша бяха заповядали да чака тук.

Амити опря ръце на бюрото.

— Негово Височество е необичайно щедър, Сорша. Нека това ти бъде за урок. Щастливка си, че не се нарани.

— Днес ще благодаря на Силба — излъга Сорша, тиха и мъничка. И излезе.

* * *

Каол се притисна в тъмната ниша на сградата, затаил дъх, докато Едион приближаваше закачулената фигура в уличката. От всички места, на които бе очаквал Едион да отиде, след като се измъкна от тържеството в кръчмата, гетата бяха най-невероятното.

Едион направи голямо шоу, като се престори на щедрия щур домакин — купуваше питиета, поздравяваше гостите си, правеше така, че всички да го виждат как прави нещо. Но точно когато никой не гледаше, излезе през главния вход, сякаш го мързеше да иде до задния. Надменен, пиян, дързък и невнимателен.

Каол почти се хвана. Почти. После обаче Едион бе минал покрай една сграда и бе спуснал качулката над главата си, за да потъне в нощта, трезвен като камък.

Каол го бе проследил през сенките. Едион напусна богаташкия квартал и навлезе в бедняшките квартали, вървейки през криволичещи улички и сокаци. Можеше да мине за богат мъж, търсещ лека жена, докато не бе спрял пред тази сграда и закачулената фигура с две остриета не го бе приближила.

Каол не можеше да чуе какво си говорят Едион и странника, но разпозна напрежението в телата им. След миг генералът последва новодошлия, макар и не преди да огледа уличката, покривите и сенките.

Каол остана на разстояние. Ако хванеше Едион да купува забранени вещества, това можеше да е достатъчно, за да го укроти и да намали тържествата до минимум, като така овладее Гибелния легион при пристигането му.

Проследи ги, като внимаваше за погледите, които му хвърляха пияниците, сираците и просяците, покрай които минаваше. На една забравена уличка до пристанището на Ейвъри, Едион и закачулената фигура се вмъкнаха в порутена сграда. Не каква да е, не и предвид пазачите на ъгъла, на вратата и на покрива. Имаше пазачи дори и на улицата — обикаляха я, като се опитваха да се слеят с минувачите. Не бяха нито кралски стражи, нито войници.

Това не бе място за закупуване на опиати или свежа плът. Бе запомнил информацията, която Селена имаше за бунтовниците, бе ги следял, както следеше и Едион, най-често без резултат. Селена твърдеше, че търсят начин, по който да победят краля. Като сложеше последиците настрани, ако научеше начина, по който кралят потиска магията, можеше и да разкрие как да я освободи, преди да бъде завлечен в Аниел — това щеше да помогне тайната на Дориан да бъде по-малко опасна. А Каол бе винаги готов да му помогне. Дориан бе негов приятел. Неговият принц.

Не можа да сподави трепета си, когато докосна Окото на Елена и установи, че изоставената сграда с всичките пазачи вероятно е бърлога на бунтовниците. Може би не съвпадение го бе довело тук.

Бе толкова съсредоточен в ударите на сърцето си, че нямаше шанса да се обърне, когато кинжалът прониза тялото му.