Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

59

На Селена и Роуан им отне цяла седмица да стигнат до Доранел. Пътуваха през сурови и неприветливи планини, където дивите вълци на Майев ги наблюдаваха денем и нощем, а после слязоха в тучната долина през гори и поля. Въздухът ухаеше на подправки и на магия.

Колкото по юг пътуваха, толкова повече се вдигаше температурата, но ветровете пречеха да стане неприятно горещо. След време видяха в далечината красиви каменни селища. Роуан обаче продължи да я води право напред и така докато не изкачиха един скалист хълм и Доранел не се ширна пред тях.

Дъхът й секна. Дори Оринт не можеше да се сравнява с него. Неслучайно бе наречен Градът на реките — бе построен от бели камъни върху огромен остров в центъра на още няколко реки. Там, където притоците на околните хълмове и планини се смесваха, водата беснееше. В северния край на острова реките преминаваха в могъщ водопад, а основата му бе така голяма, че мъглата се сливаше с ясния ден и караше куполите, перлените кули и сините покриви да блестят. В началото на града нямаше закотвени лодки, макар два елегантни каменни моста да прекосяваха реката. И двата бяха строго охранявани. По тях се движеха елфи с каруци, натоварени с всевъзможни стоки — зеленчуци, сено, вино. Някъде трябваше да има полета, ферми и градове, които да ги снабдяват. Подозираше обаче, че Майев има и много резерви.

— Предполагам, че обикновено прелиташ отгоре и не си правиш труда да ползваш мостовете — каза Селена на Роуан, който се мръщеше на града и не приличаше на воин, който се прибира у дома.

Той кимна разсеяно. През последния ден бе тих. Не бе груб, но бе станал мълчалив и разсеян, все едно издига отново стената между тях. Тази сутрин, когато се бе събудила в бивака им на хълма, го завари загледан в изгрева, сякаш разговаряше със света. Не бе имала смелостта да го попита дали се моли на Мала, носителката на огъня, и дали изобщо разговаря със слънчевата богиня. Но усети странно позната топлина в лагера. Можеше да се закълне, че магията й скача весело в отговор. Не си позволи да обмисля това, понеже последният ден и тя бе потънала в себе си. Събираше сили, проясняваше мислите си. Не бе имала възможност да говори много и дори сега й бе трудно да се съсредоточи върху настоящето.

— Е — каза тя и въздъхна престорено тежко, като потупа дръжката на Голдрин, — нека видим обичната ми леля. Не бих искала да я карам да чака.

* * *

Стигнаха моста през нощта. Селена беше доволна от това — по-малко елфи видяха пристигането им, въпреки че криволичещите красиви улици бяха пълни с музиканти, танцьори и амбулантни търговци, които продаваха топла храна и напитки. В Адарлан също имаше такива, ала тук липсваха натискът на империята, мракът, студът и отчаянието. Майев не бе изпратила помощ преди десет години и докато елфите танцуваха и пиеха греяно вино, хората на Селена биваха избивани и изгаряни на клада. Знаеше, че вината не е тяхна, но докато вървеше през града към северната част на водопада, не можа да си наложи да се усмихне на веселието.

Напомни си, че и тя бе танцувала и пила скрита, докато хората й бяха страдали десет години. Не бе в позицията да се сърди на елфите или на когото и да е, освен на кралицата, която управляваше града.

Никой от стражите не ги спря, макар тя да забеляза сенките им по улиците и покривите, както и няколко лешояди, които кръжаха над тях. Роуан не им обърна внимание, макар тя да видя блясъка на зъбите му на златистата светлина от лампите. Явно и принцът не бе доволен от този ескорт. Колко ли от тях познаваше лично? С колко ли се бе бил рамо до рамо, колко ли бе водил в непознати земи? Нямаше и следа от приятелите му. Той не бе казал дали очаква да ги види, или не. Макар погледът му да сочеше право напред, тя разбра, че е наясно със стражите, които ги наблюдава, че чува всеки техен дъх.

Но в нея нямаше място за съмнение или страх. Докато вървяха, играеше с пръстена в джоба си, като го въртеше отново и отново. Напомни си за плана и за това, което трябваше да постигне, преди да напусне града. Тя бе толкова кралица, колкото и Майев. Суверен на горди хора и могъщо кралство. Тя бе наследница от пепел и огън. Нямаше да се кланя на никого.

* * *

Бяха ескортирани до сияен дворец от бял камък, със сини завеси и подове от изящни мозайки, изобразяващи различни картини — от танцуващи девици до нощно небе. Реката течеше на малки поточета през сградата и понякога се събираше в басейни с цъфтящи през нощта лилии. Жасмин се увиваше около огромните колони, а от извитите тавани висяха лампи от разноцветно стъкло.

Достатъчно голяма част от двореца бе отворена за природните стихии, за да подскаже, че тук времето винаги е меко. Музика свиреше от далечни зали, ала бе лека и спокойна, в сравнение с тътена от звук и цветове в града отвъд гигантските стени на мраморния дворец.

Навсякъде имаше стражи. Криеха се от погледа им, ала тя ги надушваше с елфическите си сетива — стоманата и острия аромат на сапуна, който ползваха в казармите. Не бе толкова различно от стъкления дворец. Крепостта на Майев обаче бе изкована от камък. Навсякъде блед, полиран, блестящ. Знаеше, че Роуан има лични покои в двореца, както и че рода на Белия трън има няколко жилища в Доранел, ала не срещнаха негови роднини. По време на пътуването й бе казал, че в семейството му има още няколко принцове, а братът на баща му ги управлява. За щастие на Роуан, чичо му имаше трима синове, което освобождаваше него от тегобата на наследството. Макар те да се бяха опитвали да използват позицията на Роуан, когато се пазаряха за власт с Майев. Интриги, според Селена не много различни от тези на кралските родове на Адарлан.

След дълго ходене в тишина Роуан я отведе на широка веранда, гледаща към реката. Бе достатъчно напрегнат, за да предположи, че чува и надушва неща, скрити за нея, ала не й каза нищо. Водопадът отвъд двореца бучеше, макар и не толкова, че да удави разговора им.

В другия край на верандата върху каменен трон седеше Майев.

От двете й страни бяха вълците близнаци, единият — бял, а другият — черен. Наблюдаваха пристигането им с лукавите си златни очи. Други нямаше. Не надушваше останалите приятели на Роуан, когато минаха по покрития с плочки под. Съжали, че Роуан не я е оставил да се освежи в покоите му, но предполагаше, че срещата не е от този тип.

Докато вървяха към малкия подиум пред резбованите перила, Роуан бе редом с нея. Когато спряха, той падна на колене и сведе глава.

— Ваше Величество — прошепна.

Леля му дори не го погледна и не му позволи да се изправи. Остави го коленичил, насочи виолетовите си подобни на звезди очи към Селена и се ухили като паяк.

— Явно си изпълнила задачата си, Елин Галантиус.

Това бе поредният тест да види каква реакция ще предизвика името й.

— Наистина — усмихна се тя в отговор.

Роуан остана със сведена глава, загледан в пода. Майев можеше да го остави коленичил и сто години, стигаше само да го поиска. Вълците до трона не мръднаха и на сантиметър.

Майев си позволи да погледне към Роуан и след това отново се усмихна на Селена.

— Признавам си, изненадана съм, че си спечелила одобрението му така бързо. Та — отпусна се Майев на трона, — покажи ми какво си научила през тези месеци.

Селена стисна пръстена в джоба си, без да свежда глава и на милиметър.

— Бих предпочела първо да науча какво си пазела в тайна досега.

— Не ми ли вярваш? — изцъка с език Майев.

— Не може да очакваш да ти дам всичко, което поискаш, просто тъй, без да знам, че ще изпълниш своята част от договорката.

Раменете на Роуан се напрегнаха, ала главата му остана сведена надолу.

— Ключовете на Уирда — присви очи Майев.

— Как могат да бъдат унищожени, къде се намират и какво още знаеш за тях.

— Не могат да бъдат унищожени. Може само да ги върнеш в портата.

Стомахът на Селена се сви. Тя вече знаеше това, но й бе трудно да чуе потвърждението.

— Как да ги върна в портата?

— Не смяташ ли, че ако някой знаеше, вече щяха да са там?

— Каза, че знаеш за тях.

Тя се усмихна като пепелянка.

Знам. Знам, че могат да се използват да твориш, да рушиш, да отваряш разломи между световете. Ала не и как да ги върна. Никога не научих как. Когато Бранън ги отнесе отвъд морето, не ги видях повече.

— Как изглеждаха? Какво бе усещането около тях?

Майев разтвори длан и се загледа в нея, сякаш можеше да види Ключовете там.

— Черни и лъщящи парчета, като от камък. Ала не са каменни. Не са от материал, идващ от тази земя или която и да е друга. Чувството е сякаш държиш живата плът на бог, диханието на всяко живо същество от всички светове наведнъж. Лудост и радост, ужас и отчаяние. Вечност.

При мисълта, че Майев е държала и трите Ключа макар и за кратко, Селена се ужаси до такава степен, че не си позволи да го осмисли, а просто попита:

— Какво още може да ми кажеш?

— Уви, помня само това. — Майев се облегна в трона си.

Трябваше да има някакъв начин. Не бе възможно да е изкарала всички тези месеци за едното нищо. Да я измамят така… Ала ако Майев не знаеше това, имаше други неща, които можеше да научи, нямаше да си тръгне с празни ръце.

— Какво можеш да ми кажеш за принцовете на Валгите?

За няколко мига Майев остана мълчалива, все едно мислеше дали има смисъл да казва повече, отколкото е обещала. Селена не знаеше дали иска да разбере защо кралицата отсъди в нейна полза.

— Ами да, шпионите ми ме информираха за присъствието им. — Майев замълча за момент. Несъмнено търсеше знанието в древните си спомени. — Има много и различни раси във Валг. Създания, които биха подплашили и най-лошите ти кошмари. Управляват ги принцове, изтъкани от сянка, отчаяние и омраза. Те си нямат тела, освен на тези, които са обсебили, и са малцина. Ала веднъж видях цял легион елфи погълнат за часове само от шестима.

Тръпки полазиха по гърба й и дори вълците настръхнаха.

— Ала аз ги убих с огъня и светлината…

— Защо, мислиш, Бранън си спечели такава слава и цяло кралство? Той бе никой. Син, нежелан и от двамата си родители. Мала обаче го обичаше искрено и пламъците му понякога бяха достатъчно силни, че да държат Валгите настрана, докато успеем да призовем сила, която да ги отблъсне.

Селена отвори уста да попита още нещо, ала се спря. Майев не бе от онези, които даваха информация просто така.

— Нима Бранън не е крал по рождение?

— Нима никой не ти е казвал какво означава белега на челото ти? — килна глава Майев.

— Чух, че е свещен знак.

— Само заради основателя на кралството ви — светнаха весело очите на Майев. — Ала преди това беше едно нищо. Бранън бе роден със знака на копелето, който всяко нежелано и неприпознато дете притежаваше. То те прави нежелан и безименен. Всички наследници на Бранън, при все славния си род, се раждат с него. Знакът на безименния.

Той бе пламнал по време на дуела й с Каин, пред самия крал на Адарлан. Цялата потрепери.

— Но защо засия, когато се бих с Каин и когато се изправих срещу принцовете на Валгите?

Беше сигурна, че Майев знае за сенчестото създание, загнездило се в Каин. Може би не бе принц на Валгите, а нещо достатъчно малко, че пръстенът на Уирда, който носеше той вместо нашийник, да го удържи. Бе разпознало Елена. „Бяхте доведени тук — всички вие. Всички играчи в една недовършена игра.“

— Може би кръвта ти е разпознала присъствието на Валга и е искала да ти подскаже нещо. А може да не означава и нищо.

Тя не мислеше така. Не и предвид вонята на Валга, проникнала в спалнята на родителите й сутринта, когато бяха убити. Или асасинът беше бил обсебен, или бе знаел как да използва силите на Валгите, за да задържи родителите й в несвяст, докато ги убива. Цялата тази информация трябваше да бъде подредена по-късно, когато Селена щеше да е далеч от Майев. Стига да я пуснеха да си тръгне.

— Само огънят и светлината ли могат да убият принцовете на Валгите?

— Те са корави създания, ала не непобедими — призна Майев. — Начинът, по който кралят на Адарлан ги е подчинил с тези нашийници, върши работа. Върнеш ли се във владенията му, се опасявам, че това ще е едничкият начин.

Понеже в Адарлан магията все още бе блокирана от краля. Изправеше ли се срещу някой от принцовете отново, щеше да се наложи да го убие с меч или с ума си.

— Ако кралят наистина призовава Валги в армиите си, какво може да сторим, за да ги спрем?

— Кралят на Адарлан явно прави това, което аз никога не посмях, докато притежавах Ключовете. Без да държи и трите, той има ограничени възможности. Може да отваря за кратко портали между световете, колкото да пусне един принц да обсеби подготвеното тяло. Ала с трите ще може да отвори огромен портал, да призове всичките армии на Валгите и да поведе техните обсебващи принцове към смъртни тела… — Майев изглеждаше повече любопитна, отколкото ужасена. — Ако има трите Ключа, може и да не му трябват гостоприемници. Сред Валгите има безброй по-низши духове, които жадуват да се промъкнат в нашия свят.

— Значи ще му трябват безброй много нашийници.

— Няма, не и с трите Ключа. Контролът му ще е абсолютен. Не ще има нужда и от живи гостоприемници, само от тела.

Сърцето на Селена прескочи един удар, а Роуан се напрегна от мястото си на земята.

— Ще може да призове армия живи мъртъвци, обсебени от Валгите. Армия, която няма да има нужда да яде, спи или диша и ще плъзне като чума из твоя, а после и из други континенти. Може би и в други светове.

Затова обаче му трябваха и трите Ключа. Сърцето й се сви, все едно въздухът, дворецът, реката и звездите се опитваха да я смачкат. Нямаше армия, която да спре такова нещо. Без магията бяха изгубени. Тя бе изгубена. Тя…

Спокойна топлина се уви около нея, все едно някой я бе прегърнал. Женствена, щастлива и безкрайно могъща.

„Гибелта още не е настъпила — сякаш й прошепна присъствието. — Има още време. Не се поддавай на отчаянието.“

Майев я наблюдаваше с котешки интерес и Селена се запита дали тъмната кралица е усетила успокоителното древно присъствие. Селена обаче отново бе стоплена, а паниката си отиде. Макар прегръдката да изчезна, тя бе сигурна, че присъствието не е далеч. Имаше време. Кралят все още не притежаваше и трите Ключа.

Бранън ги бе притежавал, ала бе избрал да ги скрие, а не да ги държи заедно. Това се превърна в най-важния въпрос. Защо?

— Що се отнася до местонахождението на трите Ключа — добави Майев, — не зная къде са. Отнесоха ги отвъд морето, а през последните десет години не съм и чувала за тях. Кралят има поне един, може би и два. Третият обаче… — Тя я погледна отвисоко, ала Селена отказа да потрепери. — Ти имаш представа къде е, нали?

Тя отвори уста, ала пръстите на Майев стиснаха облегалката на трона, което накара Селена да погледне към камъка. Тук имаше толкова много камък — в двореца, в града… Думата, която Майев бе използвала по-рано…

— Нали? — настоя Майев.

Само камъни, нито следа от дърво, освен растенията и мебелите.

— Не — отвърна Селена.

— Кажи ми истината, Роуан — наклони глава Майев.

Ръцете му се свиха в юмруци, но той се изправи пред кралицата си и преглътна. Два пъти.

— Тя е открила загадката и знае, че кралят на Адарлан притежава поне единият от Ключовете, без да има представа къде го държи. Също така знае какво е сторил Бранън с третия и къде се намира той. Но не поиска да ми каже. — В очите му имаше ужас, а юмруците трепереха, сякаш невидима сила го бе принудила да изрече това.

Вълците само го наблюдаваха.

— Тайни ли пазиш, Елин? — изцъка Майев. — От собствената си леля?

— За нищо на света няма да ти кажа къде е третият Ключ.

— О, знам — измърка Майев и щракна с пръсти. Вълците се изправиха и се превъплътиха в най-красивите мъже, които Селена бе виждала. Воини със смъртоносна грация, единият светъл, а другият тъмен, и двамата съвършени.

Селена посегна към Голдрин, ала близнаците отидоха при Роуан, който не стори нищо и не се възпротиви, когато го хванаха за ръцете и го събориха на колене. Още двамина се появиха от сенките. Гавриел, чиито пъстри очи бяха съвсем празни, и Лоркан, който бе с каменно изражение на лицето. А в ръцете им…

При вида на обкованите с желязо камшици, които носеха, Селена забрави да диша. Лоркан не се поколеба да разкъса жилетката на Роуан, а след това туниката и ризата.

— Докато не ми отговори — каза Майев, все едно бе поръчала чаша чай.

Лоркан разви камшика, а железният му край изтрака по камъните. След това вдигна ръка. Грубото му лице бе безмилостно, капчица състрадание нямаше към приятеля в краката му.

— Моля ви — прошепна Селена.

Камшикът изпука и светът се разпадна на части, когато елфът се приведе под удара в гърба му. Изскърца със зъби, ала не извика.

Моля ви — повтори Селена.

Гавриел удари тъй бързо, че Роуан имаше време само колкото да си поеме дъх. Нямаше жалост и по красивото лице на русокосия — следа не бе останала от мъжа, благодарил й преди седмици.

— От теб зависи колко ще продължи това, племеннице — каза Майев.

Селена не посмя да отклони поглед от Роуан, който понесе бичуването както бе правил и преди — все едно знаеше колко болка може да очаква и си я разпределяше. Очите на приятелите му бяха мъртви, все едно и те бяха понасяли същото наказание.

Майев бе била Роуан и преди. Колко от белезите му бяха нейно дело?

— Спри! — изръмжа Селена.

— За нищо на света ли каза, Елин? Дори не и за принц Роуан?

Последва нов удар. Кръв плисна по камъните. А звукът от камшика… отекваше в кошмарите й, смразяваше кръвта й.

— Кажи къде е третият Ключ, Елин?

Удар. Роуан потръпна в желязната хватка на близнаците. Затуй ли се бе молил на Мала тази сутрин? Това ли очакваше от Майев?

Отвори уста, ала Роуан вдигна глава и оголи зъби. Лицето му бе изкривено от болка и гняв. Знаеше, че тя разчита думата в очите му, но въпреки това я изрече:

— Недей.

Това непокорство наруши собствените й забрани през последния ден — юздите, които бе сложила на собствените си сили. Плъзна се към ядрото на магията си и издърпа колкото може повече.

Горещината бликна от нея и загря камъните така бързо, че кръвта на Роуан стана на червена пара. Спътниците му изругаха и почти невидими щитове се вдигнаха около тях и господарката им.

Разбра, че златистото в очите й е станало на жарава, понеже лицето на Майев бе пребледняло от погледа й.

И тогава Селена подпали света.