Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

17

Селена се събуди премръзнала и стенеща от продължаващото главоболие. Знаеше, че това е, защото си бе ударила главата в камъните на храма. Изсъска, когато се изправи. Всяка част от тялото й, от ушите та чак до пръстите и зъбите, изпъшка от болка. Чувстваше се все едно я бяха били с хиляда железни юмруци и я бяха оставили да гние на студа. Това бе от вчерашните гърчове. Боговете знаеха колко пъти се бе превъплътила от едната си форма в другата. Ако съдеше по болката в мускулите, няколко десетки.

Но така и не бе изгубила контрол над магията, напомни си тя, докато се изправяше, хванала се за захабения край на нощната масичка. Притисна бледата нощница по-плътно около себе си, докато приготвяше легена. След банята осъзна, че няма с какво да се облече, и бе откраднала една от многото роби, като остави вонящите си дрехи на купчина до вратата. Едвам стигна стаята си, преди да падне на леглото. Зави се презглава и заспа.

И спа. И спа. Не й се говореше с никого и никой не дойде за нея.

Селена постави ръка на тоалетната си масичка и се намръщи на отражението си. Изглеждаше и се чувстваше отвратително. Дори по-мрачна и кльощава от вчера. Взе кутийката с мехлем, която Роуан й бе дал, но после реши, че той трябва да види какво й е направил. Освен това бе изглеждала и по-зле — преди две години Аробин я бе бил до кръв за това, че не се бе подчинила на заповедите му. Състоянието й сега не бе нищо пред онова тогава.

Отвори вратата, за да открие, че някой й е оставил дрехи — същите като вчерашните, но чисти. Ботушите й бяха почистени от калта и прахта. Или Роуан ги бе почистил, или някой друг бе забелязал мръсните дрехи. Богове… беше се подмокрила пред него.

Не допусна да размишлява над унижението, а се облече и отиде в кухните. Коридорите бяха притъмнели в последните минути преди настъпването на зората. Лука вече бъбреше неспирно за ловния си нож, с който някакъв страж му бе услужил за тренировките.

Явно бе подценила колко ужасно изглежда лицето й, понеже Лука спря да говори и изруга. Емрис се завъртя към нея и изпусна глинената си чаша пред огнището.

— Велика майко!

Селена отиде до купчината чеснови скилидки на масата и взе един нож.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

Това бе лъжа. Главата все още я болеше от удара в челото, а очите й бяха насинени.

— Имам мехлем в стаята си — отвори уста Лука над чиниите, които бе започнал да мие, но тя само го изгледа.

След това започна да бели чесъна. Пръстите й веднага станаха мазни. Все още я зяпаха, затова заяви:

— Не ви влиза в работата.

Емрис остави счупената чиния до огнището и закуцука към нея. Гняв пламна в умните му будни очи.

— След като си в моята кухня е моя работа.

— Била съм и по-зле.

— Как така? — попита Лука и огледа обезобразените й ръце, насиненото око и белезите по врата, оставени й от Баба Жълтонога.

Тя го остави сам да разбере — живот в Адарлан с елфическа кръв, живот в Адарлан като жена… Лицето му пребледня.

— Остави я, Лука. — Каза след един дълъг момент Емрис и се наведе да вдигне парчетата от чашата.

Селена се върна към чесъна, а Лука се зае притихнал с работата си. Закуската бе направена и стигна до горния етаж по същия хаотичен начин, по който бе станало и предишния ден. Няколко полуелфи обаче я забелязаха. Тя или не им обръщаше внимание, или ги поглеждаше кръвнишки, като запомни лицата им. Мнозина имаха заострени уши, но повечето изглеждаха като хора. Някои бяха с обичайните дрехи — туники или прости рокли, — докато стражите бяха с леки кожени брони, тежки сиви наметала и арсенал от оръжия, кое от кое по-неудобни за носене. Воините най-често гледаха към нея, както мъжете, така и жените, а любопитството им се сблъскваше с предпазливостта.

Бе заета да бърше медната паница, когато някой подсвирна тихо и одобрително към нея.

— На това му се вика славна синина.

Висок стар човек, останал красив, макар да бе на възрастта на Емрис, мина през кухнята с празна чиния в ръка.

— Остави я на мира, Малакай — обади се Емрис откъм огнището. Съпругът му. Вреченият. Старият човек се усмихна широко и остави чинията на мивката до Селена.

— Роуан има тежка ръка, нали? — Сивата му коса бе подстригана така, че да разкрива острите уши, но лицето си оставаше човешко. — А ти май не се занимаваш с лековити мехлеми. — Тя издържа на погледа му, но без да отговоря. Усмивката на Малакай угасна. — Вреченият ми работи колкото може. Не го натоварвай и ти допълнително, става ли?

Емрис изръмжа името му, но Селена сви рамене.

— Не искам да безпокоя никого от вас.

Малакай схвана предупреждението — затова не ме безпокойте и вие — и кимна сдържано. Тя повече чу, отколкото видя как отива до Емрис и го целува, след което му промърмори строго нещо и стъпките му отекнаха, за да подскажат, че си тръгва.

— Дори полуелфите мъже воини имат навика да се пресилват в покровителските си напъни — каза Емрис престорено леко.

— В кръвта ни е — вирна брадичка Лука. — За нас е въпрос на дълг и чест да опазим семействата си. И най-вече вречените.

— Което ви прави трън в петата ни — изсмя се Емрис. — Със силно чувство за собственост и защитаващи територията си.

Старецът отиде до мивката и остави изстиналия котел на Селена, за да го изчисти.

— Вреченият ми не ти мисли злото, момиче. Ти обаче идеш отдалеко, чак от Адарлан. И тренираш с някого… когото никой от нас не разбира.

Селена остави котела в мивката.

— Не ми пука — отвърна тя.

И не лъжеше.

* * *

И този ден тренировката премина ужасно. Не само защото Роуан я попита дали няма да се напикае или да повърне отново, но и заради часовете, през които я накара да стои до руините на храма, брулена от мъгливия вятър. Часове! Искаше от нея да се превъплъти. Това бе едничката му заповед.

Тя поиска да разбере защо не може да я научи на магията и без да се превъплъщава, ала той всеки път й отговаряше едно и също: че не се ли превъплътеше, нямаше да научи нищо. След вчерашния ден обаче можеше да я принуди да се превъплъти само ако й отрежеше ушите с дългия си кинжал. Тя пробва веднъж, когато той отиде в гората да се облекчи. Опита се да стигне дълбините на душата си, но не намери нищо, ни светлина, ни болка.

Така си стояха в планината, а Селена измръзна до кости. Поне не изгуби контрол отново, независимо от обидите, които й подхвърляше Роуан, и на висок глас, и по време на един от тихите им язвителни разговори. Тя го попита защо не потърси създанието, което бе видяла в полето на тварите, а той отвърна само че го издирва и останалото не е нейна грижа.

Следобед облаците в небето се сгъстиха. Роуан я принуди да остане на бурята, докато зъбите й не затракаха и кръвта й не се смрази. Най-накрая се върнаха в крепостта. Той отново я изпрати до банята, а очите му блестяха от заканата, че на следващия ден ще е още по-лошо.

Когато Селена най-накрая излезе оттам, в стаята й имаше сухи дрехи, сгънати с такава грижа, че тя се запита дали няма наглеждащ я невидим слуга. Нямаше начин безсмъртен като Роуан да направи това за човек.

Запита се дали да не остане в стаята си до края на нощта, особено предвид дъжда, който брулеше прозореца й, и мълниите, осветяващи дърветата навън. Стомахът й обаче изкъркори. Отново й прилоша. Знаеше, че яде като идиот. С насиненото си око нямаше какво друго да стори, освен да яде. Дори ако това означаваше, че трябва да се върне в кухните.

Изчака, докато не реши, че останалите са се качили горе. След закуска винаги оставаше храна, значи така бе и след вечеря. Богове, бе уморена до смърт. Болеше я дори повече, отколкото сутринта. Чу гласовете преди да влезе в кухнята, но никой не я бе заговорил от закуска насам, освен Малакай. Надяваше се отново да не я забележат.

Видя, че в кухнята има много хора, но се изненада от това колко. Бяха донесени столове и дивани, всички — обърнати към камината, където Емрис и Малакай говореха на събралите се. Навсякъде имаше храна, все едно вечерята се бе състояла тук. Скрита в сенките на края на стълбите, тя се загледа в тях. Столовата бе широка, макар и малко хладна. Защо се бяха събрали край огнището?

Не че я интересуваше особено — не и след като бе видяла храната. Мина с отработена ловкост и лекота през събралата се тълпа и си напълни чинията с печено пиле, картофи (богове, щеше да й прилошее от тия картофи) и топъл хляб. Всички си говореха, тези, които нямаха столове, стояха по ъглите или до стените, смееха се и отпиваха от питиетата си.

Горната част от кухненската врата бе отворена, за да изпуска топлината от толкова тела, а звукът на дъжда изпълни стаята като барабан. Долови движение навън, но когато погледна, не видя никого.

Селена се накани да тръгне отново нагоре по стълбите, когато Малакай плесна с ръце и всички млъкнаха. Тя се спря в сенките на стълбището. Всички се усмихнаха и се настаниха удобно. На стола пред Емрис бе Лука, прегърнат с красива млада жена. Ръката му спокойно обгръщаше раменете й — спокойно, но и с достатъчно сила, за да покаже на останалите мъже в стаята, че тя е негова. Селена завъртя очи. Не бе като да е изненадана.

И все пак, когато видя как Лука гледа момичето, пламъкът в очите му я накара да изпита ревност. Бе гледала към Каол по същия начин, но тяхната връзка бе натоварена с тайни и дори да не я бе прекратила, никога нямаше да бъдат като Лука и онова момиче. Пръстенът на ръката й натежа.

Блесна мълния, която разкри тревата и гората навън. Секунди след това гръм разтърси камъните. Няколко души извикаха, други се разсмяха. Емрис се прокашля и всички загледаха сбръчканото му лице.

Древното огнище осветяваше сребристата му коса и хвърляше сенки в стаята.

— Преди много години — започна Емрис, а гласът му заглуши барабанящия дъжд, гръмотевиците и припукващия огън, — когато на трона на Вендлин не е имало смъртни крале, феите все още ходели между нас. Някои били добри и справедливи, други — склонни да пакостят, а трети били по-черни и от най-тъмната нощ.

Селена преглътна. Това бяха думи, изричани пред огнищата вече хилядолетия наред. В кухни като тази. Традиция.

— От тези лоши феи — продължи Емрис, а думите отекнаха във всяка пукнатина и всяка ниша — трябва да се пазите по старите пътища или в гората, или в нощи като тази, в които вятърът шепти името ви.

— О, не и това — изпъшка Лука, но не бе искрен.

Неколцина се разсмяха, макар и нервно. Някой се обади:

— Сега няма да спя цяла седмица.

Селена се облегна на каменната стена и започна да тъпче храната в устата си, докато старецът разказваше своята приказка. Косъмчетата на врата й настръхнаха и тя видя всеки ужасен миг от разказа така ярко, все едно го бе преживяла.

Когато Емрис завърши, отекна гръм. Дори Селена потрепери и едва не изпусна чинията си. Няколко души се изсмяха предпазливо, други се подиграха и сръчкаха наплашените. Селена се намръщи. Ако знаеше тази история — за отвратителните създания, които деряха кожи, мачкаха кости и печаха жертвите си на бавен огън, — никога нямаше да се съгласи да тръгне с Роуан.

Роуан не бе напалил огън нито веднъж, за да не привлича внимание. Дали не се боеше от тези създания? Не бе знаел за онова нещо в могилите. Щом един безсмъртен не знаеше… Тя използва дихателни упражнения, за да успокои сърцето си. Въпреки това щеше да има късмет, ако заспеше тази нощ.

Макар всички да чакаха следващата приказка, Селена се изправи. Когато понечи да си тръгне, тя погледна отново към полуотворената кухненска врата, за да е сигурна, че нищо не дебне навън.

Но под дъжда нямаше отблъскващо същество. В сенките се бе свил голям ястреб с бяла опашка.

Стоеше неподвижен, но в очите му имаше нещо странно. Бе виждала ястреба и преди. Той я бе наблюдавал с дни на покрива във Варес, бе гледал как пие, краде и се бие.

Веднага разбра коя е животинската форма на Роуан. Това, което не знаеше, е защо му е да слуша такива истории.

— Елентия — махна й Емрис от огъня, — защо не разкажеш приказка от вашите земи? Бихме се радвали да чуем такава. За нас би било чест.

Селена погледна към стареца, докато всички очи се обърнаха към нея. Никой не я подкани да започне, освен Лука, който рече:

— Да, разкажи ни!

Ала тя нямаше право да им разказва тези истории, все едно са нейни. Не можеше да си ги спомни правилно, не и така, както й ги бяха разправяли в леглото.

Тя потисна мисълта доколкото може и каза спокойно:

— Не, благодаря. — След което се отдалечи. Никой не я последва. Не й пукаше какво си бе помислил Роуан в този момент.

Шепотът заглъхваше с всяка нейна крачка, но чак когато затвори вратата на студената си спалня и се мушна в леглото, си позволи да въздъхне. Дъждът бе спрял, а облаците се бяха разпръснали. През прозореца видя как звездите греят над дърветата.

Нямаше какво да им разкаже. Бе забравила старите легенди на Терасен, помнеше само откъслечни моменти, пръснати като камъчета в паметта й.

Тя придърпа завивката по-нависоко и покри очите си с ръка, за да не гледа към всевиждащите звезди.