Сара Дж. Маас
Огнената наследница (51)

50

Хладен вятър целуна врата на Селена. Гората бе притихнала, все едно птиците и насекомите бяха замлъкнали след атаката й срещу невидимата стена. Бариерата бе поела всяка искрица магия, която бе хвърлила към нея, и сега сякаш бръмчеше със свежа сила.

Обгърна я уханието на бор и сняг. Тя се завъртя и намери Роуан, застанал до близкото дърво. Той бе там вече доста време. Бе я оставил да се изтощи.

Ала тя не бе изтощена. Не бе и завършила. В нея имаше още пламък, който плющеше и се гърчеше. Тя го остави да се сподави заедно със скръбта и ужаса.

— От Вендлин пристигнаха новини — каза Роуан. — Няма да пратят подкрепления.

— Не пратиха и преди десет години — каза тя. Гласът й бе прегракнал, макар да не бе говорила от часове. Ледено спокойствие изпълни вените й. — Защо им е да идват сега?

— Елин — помръкна погледът му. Когато тя остана вторачена в притъмнелия лес, внезапно каза: — Няма нужда да оставаш. Можем да идем в Доранел още тази нощ и да вземеш знанието, което ти трябва от Майев. Имаш благословията ми.

— Обиждаш ме, като ме караш да напусна. Аз съм боец. Нехемия би останала. Родителите ми също.

— Те имаха лукса да знаят, че родът им не завършва с тях.

Тя изскърца със зъби.

— Имаш опит, който ще е полезен тук. Ти си единственият шанс на полуелфите да оцелеят. Вярват ти и те уважават. Затова оставам. Защото се нуждаят от теб и защото бих те следвала до края, какъвто и да е той.

А ако съществата успееха да погълнат тялото и душата й, нямаше да има нищо против. Беше си го заслужила.

За известно време той не отговори нищо. След това се намръщи.

— До края, какъвто и да е той?

Тя кимна. Нямаше нужда да споменава кланетата или да се опитва да я утеши. Той знаеше — знаеше, без да се налага да му казва нищо — за какво става дума.

Магията зажужа в кръвта й. Искаше да излезе. Искаше още. Но щеше да изчака, докато настъпи времето й. Докато Нарок и изчадията му не се появяха пред очите й.

Осъзна, че Роуан е прочел мислите й. Нещо повече, той бръкна под туниката си и извади кинжал. Нейният кинжал. Подаде й го. Дългото острие блестеше, все едно през всичките тези месеци тайно го бе точил и полирал.

Когато сграбчи кинжала, й се стори по-лек от всякога. Роуан я погледна в очите, в самата й душа, след което изрече:

— Огнено сърце.

Подкрепления от Вендлин нямаше да дойдат. Не напук, а защото легион от Адарлан бе нападнал северната граница. Три хиляди воини в кораби бяха предприели директна атака. Вендлин бе изпратил всичките си войници на север. Там и щяха да останат. Полуелфите трябваше да се изправят срещу силите на Нарок сами. Роуан внимателно окуражи онези, които не могат да се бият, да бягат.

Ала никой не го стори. Дори Емрис отказа, а Малакай просто каза, че там където е вреченият му, е и той самият.

С часове променяха плановете си според липсата на подкрепления. Накрая се оказа, че няма толкова много за променяне. Селена помогна с каквото можеше за организацията и остави Роуан да раздава заповедите и да премисля стратегията с брилянтния си ум. Опита да не мисли за Ендовиер и Калакула, но знанието все още я изгаряше, дори в дългите часове, които разговаряха.

Приготвяха плановете си чак докато Емрис не вдигна една тенджера от кухнята и не започна да я удря с лъжица, като им заповяда да излязат. Зората щеше да дойде твърде скоро.

Минута след като се прибра в стаята си, Селена се съблече и се просна в леглото. Роуан обаче се забави, докато сваляше ризата си и вървеше към мивката.

— Добре ми помогна с плановете тази вечер.

Тя погледна първо лицето, а после и врата му.

— Звучиш изненадан.

Той избърса лицето си с кърпа, след което се подпря на скрина с ръце от двете му страни. Дървото изскърца, ала изражението му остана неподвижно.

„Огнено сърце“ — я бе нарекъл той. Знаеше ли какво означава това име за нея? Искаше да го попита, имаше толкова много въпроси към него, но в момента, след всички новини от деня, трябваше просто да поспи.

— Извиках… — каза Роуан, след като се отблъсна от скрина и приближи леглото. Бе оставила меча от планинската пещера до него. Червеният рубин проблесна на бледата светлина, когато той прокара пръсти по златната дръжка. — … хората си, както ги наричаш.

— Кога? — подпря се на лакти тя.

— Преди няколко дни. Не знам къде са и дали ще пристигнат навреме. Майев може да не ги пусне. Мнозина може и да не я помолят да дойдат. Непредвидими са. А може и да ми нареди да се върна в Доранел и…

— Всъщност си извикал помощ?

Той присви очи. „Точно това казах.“

Тя се изправи и той направи крачка назад.

„Какво промени мнението ти?“

„Някои неща си струват риска.“

Той не отстъпи, когато тя приближи и каза с последната искрица, останала в сърцето й:

— Приемам те, Роуан от рода на Белия трън. Не ме интересува какво ще кажеш и колко ще възразяваш. Приемам те за свой приятел.

Той просто се обърна отново към мивката, но тя долови неизречените думи, като разчете изражението му.

„Няма значение. Стигнем ли Доранел, ти ще напуснеш кралството на Майев сама.“

* * *

На следващата сутрин заедно с другите полуелфи в Мъглив рид, които не бяха натоварени със съобщения, Емрис се присъедини към тях по пътя към селището на лечителите, за да помогнат на болните да стигнат до безопасно място. Всеки, който не можеше да се бие, остана да наглежда болните и ранените. Емрис обяви, че ще бъде там до края. Така го оставиха заедно с малък контингент стражи, в случай че нещата наистина се объркат. Мнозина не се сбогуваха — звучеше като покана за смърт. Селена бе напълно сигурна, че боговете няма да са милостиви към нея.

Тази нощ се събуди от голяма мазолеста ръка на рамото, която я разтърсваше. Изглежда, смъртта вече ги очакваше.