Сара Дж. Маас
Огнената наследница (67)

66

— Морат — повтори Манон. Чудеше се дали е чула правилно. — За битка?

Баба й се обърна от бюрото си и очите й засияха.

— Служим на херцога, както нареди кралят. Той иска Водачката на Крилото с половината вещици там незабавно. Останалите ще останат под командването на Искра да наблюдават севера.

— А къде… Къде ще си ти?

Баба й изсъска и се изправи.

— Много въпроси имаш, откакто стана Водачка на Крилото.

Манон сведе глава. Не бяха говорили за крочанката, ала тя разбра. Следващият път в краката й щеше да е една от Тринадесетте. Затова с поглед, сведен към земята, отвърна:

— Питам само защото не искам да се отделям от теб, бабо.

— Лъжкиня. При това жалка. — Баба й се обърна към бюрото. — Тук ще си остана, но лятото ще дойда при теб в Морат. Имаме работа за вършене.

Манон вирна брадичка, а новото й червено наметало увисна около нея. Тя попита:

— Кога летим за Морат?

— Утре — усмихна се баба й, а железните й зъби блеснаха.

* * *

Дори скрит от покривалото на мрака, топлият вятър донесе мирис на свежа трева и разтопи реките, а единственото нещо, което го заглушаваше, бе плющенето на тежки криле, когато Манон поведе вещиците по склоновете на Северен зъб.

Останаха в сенките на планините, като разменяха местата си и се скриваха от поглед, за да попречат на възможните наблюдатели да установят колко точно на брой са. Манон въздъхна, а вятърът заглуши звука и развя дългото червено наметало на гърба й.

От двете й страни бяха Астерин и Сорел, притихнали като останалите в дългите часове, през които бяха летели надолу по планините. Щяха да пресекат Оуквалдския лес там, където планините на Морат бяха най-близо, след което за остатъка от пътуването щяха да се издигнат над облаците. Невидяни и нечути — тъй бе повелил кралят да пристигнат в планинската крепост на херцога. Летяха цяла нощ над склоновете, бързи и гъвкави като сенки. Земята под тях потрепери.

Сорел наблюдаваше с каменно лице небесата около тях, ала Астерин се бе усмихнала леко — не с лудешката гримаса, обещаваща смърт, а спокойно. Да лети във въздуха — там бе мястото на всяка Черноклюна, там бе мястото и на Манон.

Астерин улови погледа й и се усмихна дори по-широко, все едно зад тях нямаше сборище вещици, а на пътя им не ги чакаше Морат. Братовчедка й обърна лице към вятъра и вдиша развълнувана.

Манон не допусна да се наслади на красивия вятър и на удоволствието, което той носеше. Имаше работа, както и всички останали. Манон не бе родена със сърце или душа, каквото и да твърдеше крочанката. Нито пък имаше нужда от такива.

След като свършеха работата си за краля и враговете му бъдеха повалени в кръв, щяха да се върнат и да завладеят разбитото си кралство.

И тя най-после щеше да си отиде у дома.