Сара Дж. Маас
Огнената наследница (65)

64

Едион вече си бе отбелязал всички изходи на съвещателната зала, разположена в един от високите етажи на стъкления замък. В момента се чудеше кои мебели може да използва за защита. Бяха му взели меча, когато дойдоха за него в покоите му, ала не го бяха оковали. Фатална грешка. Капитанът също не бе окован, глупаците даже го бяха оставили въоръжен. Той правеше всичко възможно да изглежда леко объркан, докато кралят го наблюдаваше от стъкления си трон.

— Каква интересна нощ. Шпионите ми съобщиха много любопитни неща — рече кралят, като местеше поглед от Едион към Каол, Дориан и жена му. — Нашият най-талантлив генерал е намерен да се промъква край Рифтхолд посред нощ, след като е изхарчил толкова много от златото ми за празненства, на които дори не присъства. И въпреки годините взаимна неприязън се е сдружил с моя капитан на стражата. В същото време синът ми… — Едион не завидя на престолонаследника за усмивката, която кралят му хвърли: — … отново се занимава с простолюдието.

— Мери си приказките, татко — изръмжа Дориан и си спечели уважението на генерала.

— Моля? — повдигна кралят дебелата си белязана вежда. — Научих, че с лечителката ти смятате да бягате от града. Защо ви е да правите нещо подобно?

Принцът преглътна, ала остана с високо вдигната глава.

— Понеже не мога да преживея и една минута повече в помийната яма, която наричаш двор.

Едион му се възхити пряко волята си. Не издаде нищо, след като кралят бе разкрил картите си. Умен, смел мъж. Но вероятно нямаше да успее да ги измъкне живи.

— Хубаво — отвърна кралят, — и аз така.

Махна с ръка и преди Едион да успее да извика предупреждение, стражите разделиха принца и момичето. Четирима хванаха Дориан, още двама принудиха с ритник в коленете Сорша да коленичи.

Тя изпищя, когато се удари в мраморния под, но после притихна — заедно с всички останали в стаята, — когато трети страж измъкна меч и го постави на нежния й врат.

— Да не си посмял — изръмжа Дориан.

Едион погледна към Каол, ала капитанът бе замръзнал. Тези хора не бяха от неговите стражи. Униформите им бяха като на мъжете, преследвали Рен. Имаха същите мъртвешки очи и същата злоба, която го караше да съжалява, задето не е избил другарите им в онази уличка. Бе победил шестима без наранявания. Колко ли можеше да надвие сега? Погледът му се срещна с този на капитана, а Каол насочи своя към стража, хванал меча на Едион. Това трябваше да е от първите ходове — да намери на Едион меч, с който той да се бие.

Защото щеше да се стигне до бой. Или щяха да се измъкнат оттук със сила, или щяха да умрат.

— Бих подбирал следващите си думи внимателно, принце — рече кралят на Дориан.

Но Каол не смееше да започне битката, не и с този меч на врата на Сорша. Това бе първата цел — да измъкне момичето живо. После Едион. Кралят нямаше да убие Дориан, не и тук, не и по този начин. Едион и Сорша обаче трябваше да се измъкнат. Това не можеше да стане, докато кралят не изтеглеше стражата си.

— Пусни я и ще ти кажа нещо. — Дориан пристъпи към баща си с вдигнати длани. — Тя няма нищо общо с това, което мислиш, че е станало.

— А ти имаш ли? — продължи да се усмихва кралят. На малката масичка до него имаше кръг от познатия черен камък. От това разстояние Каол не можеше да го види ясно, ала въпреки това стомахът му се сви.

— Кажи ми, синко, защо генерал Ашривер и капитан Уестфол се срещат вече месеци наред?

— Не знам.

Кралят изцъка с език. Стражът надигна меча си да удари. Каол се стрелна напред, а Сорша си пое рязко въздух.

— Не, спри! — вдигна ръка Дориан.

— Отговори ми тогава.

— Това и правя, копеле скапано! Не знам защо се срещат!

Мечът на стража остана вдигнат, готов да се спусне, преди Каол да може и да мръдне.

— Знаеш ли, че вече няколко месеца в замъка ми има шпионин, принце? Някой, който снася информация на враговете ми и заговорничи с известен водач на бунтовниците?

По дяволите. Трябваше да има предвид Рен. Кралят знаеше кой е той. Лично бе изпратил онези хора да го заловят.

— Кажи ми кой е, Дориан, и ще те оставя да правиш каквото искаш с приятелката си.

Значи кралят не знаеше — дали той, Едион или и двамата се срещат с Рен. Нямаше представа колко много знаят за плановете му, за контрола му върху магията. Едион си стоеше със затворена уста, но изглеждаше готов за битка. Той, който бе живял толкова дълго без надежда, пазейки кралството си както може… точно той да не види кралицата, която толкова обичаше. Заслужаваше го, а тя заслужаваше да го има за придворен.

Каол си пое въздух, за да изрече думите, които ще го обрекат.

Ала Едион го изпревари.

— Предател ли искаш? Шпионин? — изръмжа генералът и хвърли фалшивия си пръстен на пода. — Аз съм! Искаш да знаеш защо сме се срещали с капитана? Понеже глупавото момче, което си сложил на поста капитан, разбра, че работя с един от бунтовниците! И с месеци ме изнудваше за информация, която да снесе на татко си, за да може владетелят на Аниел да я размени с теб за услуга. И знаеш ли какво? — Едион се ухили, въплъщение на Северния вълк. Кралят не показа с нищо, че е изненадан от хвърлянето на пръстена. — Чудовищата ти ще горят в ада. Кралицата ми идва и тя ще набучи главата ти на кол пред този проклет от боговете замък. Нямам търпение да й помогна да те заколи като шопар, какъвто си всъщност.

Сетне плю в краката на краля, точно върху фалшивия пръстен, който спря да се търкаля.

Безупречно изпълнение. Гневът, арогантността, триумфът. Но когато ги погледна, сърцето на Каол се сви.

Защото в мига, в който тюркоазените очи срещнаха неговите, в тях нямаше и следа от този гняв и триумф. Само съобщение за кралицата, която Едион никога нямаше да види. И нямаше думи, с които да опише това — любовта, надеждата, гордостта. Тъгата от това, че никога няма да се запознае с жената, в която се е превърнала. Подаръкът на Едион за нея бе именно че спасяваше живота на Каол.

Каол кимна леко, понеже разбра, че не може да помогне. Не и докато проклетият меч висеше над шията на Сорша. После можеше да се бори, дори да им помогне да се измъкнат.

Едион не се възпротиви, когато стражите поставиха окови на китките и коленете му.

— Знаеш ли, винаги съм се чудил за този пръстен — рече кралят. — Разстоянието ли ми пречеше, или някаква сила на духа, която те защитава от изкушенията му? Ала все пак се радвам, че призна измяната си, Едион. — Кралят се усмихна и погледна към фалшивия черен пръстен. — Сега ще почакам. Месец-два, в случай че някои закъснели гости решат да дойдат за екзекуцията ти. В случай че в нечия красива женска глава влезе мисълта да те спаси.

Едион изръмжа. Каол сподави собствената си реакция. Може би кралят не бе имал доказателства срещу тях. Може би това бе капан, който да принуди Едион да си признае, понеже владетелят го познаваше достатъчно, за да разбере, че той ще жертва своя живот, а няма да остави невинен да умре. Кралят се наслаждаваше на капана, който бе поставил за Елин, макар това да му костваше ценен генерал. Щом тя узнаеше, че Едион е пленен и разбереше датата на екзекуцията… Щеше да се върне в Рифтхолд.

— Когато дойде за теб — обеща Едион на краля, — ще изстъргват останките ти от стената.

Кралят само се усмихна. След това погледна към Дориан и Сорша, които, изглежда, едва дишаха. Лечителката бе на пода и не смееше да вдигне глава, когато кралят постави огромните си ръце на коленете си и запита:

— Ами ти, девойче?

Тя потрепери и поклати глава.

— Достатъчно — ядоса се Дориан. Пот лъсна по челото му. Принцът направи гримаса от болка, когато желязото в кръвта му потисна магията. — Едион вече призна, сега вече можеш да я пуснеш.

— Да пусна истинския предател в замъка?

Сорша се разтрепери от думите на краля. След всичките години, в които бе останала невидима, след цялото обучение, първо от бунтовниците във Фенхароу, а после връзките, с които бяха изпратили семейството й в Рифтхолд… Всичко отиде по дяволите.

— Тя изпрати много интересни писма на приятеля ви. Аз дори нямаше да ги прочета — продължи кралят, — ако не бе оставила едничко в кошчето за боклук, където го намери наставницата й. Виждаш ли, момичето ми, тъй както бунтовниците имате свои шпиони, аз имам мои. Веднага щом реши да използваш собствения ми син… — Тя можеше да усети как кралят й се хили. — Колко от делата му предаде на бунтовните си приятели? Какви ли тайни си издавала през всичките тези години?

— Остави я на мира — изръмжа Дориан. И тя се разплака. Той все още я считаше за невинна.

Може би щеше да успее да се измъкне от това, ако истината го ужасеше, ако кралят видеше шока и погнусата в сина си. Затова Сорша надигна глава и, макар устните й да трепереха, а очите й да пареха, погледна краля на Адарлан.

— Ти съсипа всичко, което имах. Заслужаваш това, което се задава — каза тя. След това погледна към Дориан, който наистина се бе ококорил с пребледняло лице. — Не трябваше да се влюбвам в теб. Ала го направих. Обичам те. Толкова много неща исках… да видим и да направим заедно.

Принцът просто се втренчи в нея, сетне стигна подиума и падна на колене.

— Назови цената си — каза той на баща си. — Ще сторя всичко, което изискаш от мен. Ала я пусни. Прати я в изгнание. Каквото и да е. Всичко. Ще го направя.

Тя започна да клати глава, опита се да намери думи, с които да му каже, че не го е предала, не и нейния принц. Кралят — да. От години докладваше какво прави, във всяко грижливо написано писмо към „приятеля“ й. Ала не и Дориан.

Кралят се взря в сина си за дълго време. След това погледна към капитана и Едион, висок и притихнал. Два стълба на надеждата в бъдещето им.

След това отново погледна към сина си, коленичил пред трона заради нея, и отвърна:

— Не.

* * *

Не. На Каол му се стори, че не е чул думата, която разсече въздуха миг преди мечът на стража също да го направи. Само един удар. Толкова трябваше да отсекат главата на Сорша.

Викът на Дориан бе най-ужасният звук, който Каол бе чувал в живота си. Дори по-лош от тежкото влажно тупване на главата й, паднала на червения мрамор.

Едион започне да реве и да ругае към краля, мъчеше се да се измъкне от оковите си, ала стражите го отведоха настрани, а Каол бе твърде смаян, за да стори каквото и да е, когато тялото на Сорша падна на земята. А после Дориан, който не спираше да крещи, започна да лази в кръвта, за да стигне главата й, все едно можеше да я постави обратно на мястото й.

Все едно можеше да я събере.