Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

28

Изминаха няколко дни, не всички от които бяха ужасни. На Роуан му хрумна от нищото да отведе Селена при комуната лечители на около двайсет и пет километра от тях, където работеха и учеха най-добрите. Разположена на границата между елфите и смъртните, те бяха достъпни за всички, които можеха да ги стигнат. Това бе едно от малкото добри неща, които Майев бе сторила.

Като дете Селена бе молила майка си да я заведе там. Отговорът обаче бе винаги не. Придружаваше го неясно обещание, че някой ден ще пътуват до Торе Кесме на южния континент, където много от учителите се обучаваха от елфи. Майка й бе направила всичко, за да я предпази от Майев. Каква ирония!

Роуан я отведе там. Можеше да прекара цял ден или дори цял месец в разходки из градините, под благите зорки очи на главния лечител. Времето й обаче бе намалено наполовина заради разстоянието и невъзможността й да се превъплъти, а Роуан искаше да се приберат преди падането на нощта. В интерес на истината, тя се бе насладила на спокойната градина край реката. Чудеше се дали той я е довел до тук, за да я накара да се почувства зле заради живота, който е избрала. Във всеки случай, притихна по пътя обратно към замъка.

Но Роуан не й даде нито миг почивка. Следващият ден трябваше да станат призори на поход с нощувка, но дори не й каза накъде. Просто фантастично!

Емрис вече правеше хляба за деня и изглеждаше леко развеселен, когато Селена влетя в кухнята, натъпка устата си с храна и изпи чая на екс, след което излезе навън.

Роуан я чакаше при стаята й. Носеше малка торбичка. Подаде й я.

— Дрехи — каза и тя натъпка вътре и допълнителната риза и бельото, които си бе подготвила. Той сложи торбата на гръб, което предполагаше, че е в добро настроение, тъй като обикновено натоварваха нея като магаре, накъдето и да вървяха. Не каза нищо, докато не стигнаха покритите с мъгла дървета. Отново вървяха на запад. Когато стените на крепостта изчезнаха зад тях и магията на предпазните камъни мина по кожата й, Роуан най-после спря и отметна тежката качулка на дрехата си. Тя стори същото. Хладният вятър облиза затоплените й бузи.

— Превъплъти се и да вървим — каза той. Вторите му думи за сутринта.

— А аз тъкмо си мислех, че ще станем приятели.

Той повдигна вежди и й махна с ръка да се превъплъти.

— Трийсет километра път — реши да я окуражи и се усмихна зловещо. — На бегом. Както искаш.

Коленете й се подгънаха при мисълта за това. Естествено, че щеше да опита да я измъчва. Естествено.

— И къде отиваме?

Той стисна зъби. Татуировката му изпъкна.

— Намерихме още едно тяло. Полуелф от съседната крепост. Подхвърлен по същия начин. Всичко е същото. Искам да идем до най-близкия град и да разпитаме местните, но… — Устата му се сви, след което поклати глава, сякаш бе провел тежък разговор със самия себе си. — Трябва ми помощта ти. Ще е по-лесно за смъртните да разговарят с теб.

— Това комплимент ли е?

Той завъртя очи.

Може би вчерашната разходка до лечителите не бе от злоба. Може би искаше да… направи нещо мило за нея?

— Превъплъти се. Иначе ще ни отнеме два пъти по-дълго време.

Не мога. Знаеш, че не става така.

— Не искаш ли да видиш колко бързо можеш да тичаш?

— Така или иначе, не мога да използвам другата си форма в Адарлан. Какъв е смисълът?

— Смисълът е, че сега си тук и още не знаеш границите на силата си. — Това беше вярно. Нямаше представа на какво е способна. — Смисълът е, че сме намерили още едно тяло. За мен това е неприемливо!

Още едно тяло. Заради онова същество. Отвратителна, ужасна смърт. Наистина бе неприемливо.

Той подръпна рязко плитката й. Заболя я.

— Освен ако не те е страх?

Ноздрите й се разшириха.

— Страх ме е само от това колко много искам да те удуша!

Нещо повече. Тя искаше да намери това същество и да го унищожи, заради тези, които бе убило, и заради това, което й бе припомнило. Щеше да го убие бавно.

Някакво слабо напрежение се надигна под кожата й.

— Овладей гнева си — промърмори Роуан.

Затова ли й бе казал за онова тяло? Мръсник. Заради това, че я манипулираше, заради двойните смени, с които я натовари в кухнята. Лицето му обаче остана неразгадаемо, когато продължи:

— Превърни го в острие, Елин. Ако не намериш мира в себе си, овладей гнева, който те кара да се превъплътиш. Приеми го и го овладей. Той не е твой враг.

Аробин бе дал всичко от себе си, за да превърне омразата й в нейно наследство, в нещо, будещо страх. Това, което бе сторил с нея, това, в което й бе позволил да се превърне…

— Това няма да свърши добре — въздъхна тя.

Ала той не отстъпи.

— Виж каквото искаш, Елин, и го грабни. Не го искай. Не моли за него. Вземи си го!

— Сигурна съм, че повечето инструктори по магия не биха препоръчали това на учениците си!

— Ти не си като другите ученици. Мисля, че това ти харесва. Щом тъмни емоции те карат да се превъплътиш, ще използваме тях. Ще дойде ден, в който ще разбереш, че този гняв не работи или е просто патерица, но дотогава… — Погледна я преценяващо. — Това бе общият знаменател на всичките ти превъплъщения досега. Различен тип гняв. Овладей го.

Той бе прав. Тя не искаше да мисли за това, да се гневи по този начин, особено предвид колко ядосана бе била и колко дълго. Но засега…

Селена си пое дълбоко въздух. После още веднъж. Остави гнева да я овладее, нож, прерязващ обичайните колебания, съмнения и празнота. Тя се удари в познатата вътрешна стена… не, преграда, която сияеше с мека светлина. През цялото това време се беше протягала към светлината, но сега… не помоли, а заповяда. Щеше да се превъплъти. Защото по тези земи вилнееше създание, което трябваше да си плати. Тя изръмжа, разби преградата, а болката отекна във всяка пора на тялото й, когато превъплъщението настъпи.

Със свирепа и подканяща усмивка Роуан се размърда, така бърз, че тя едва го проследи, когато се появи от другата й страна и дръпна плитката й. Когато тя се завъртя, него вече го нямаше и тя…

Изпищя, когато я ощипа.

Спри…

Но той бе застанал пред нея, а в очите му се четеше диво предизвикателство. Тя бе наблюдавала как се движи, бе видяла номерата му, знаеше предположенията му за реакциите й. Затова, когато кръстоса ръце и се престори на нацупена, както той очакваше, зачака. А после…

Когато се пресегна да я ощипе или удари, тя се завъртя и удари ръката му с лакът, след което го блъсна в главата с другата си ръка. Той спря на място и премигна.

Тя му се усмихна.

А той се озъби в заканителна гримаса.

— Охо. По-добре ще е сега да побегнеш.

Когато се стрелна към нея, тя хукна през дърветата.

* * *

Подозираше, че през първите минути Роуан я пускаше да му се измъкне, понеже ако се затичаше по-бързо, тя нямаше да нагласи промененото си тяло така, че да прескочи камъните и падналите дървета. Бе казал, че отиват на югозапад, затова тя продължи натам, като се провираше между дърветата. Гневът изчезна и се превърна в нещо съвсем различно.

Роуан бе сребристобяло петно, което тичаше подире й. Всеки път, щом приближеше прекалено много, тя завиваше в друга посока и изпитваше усещанията си, които й подсказваха къде са дърветата, без да ги вижда. Мирисът на дъбове, мъхове и други живи същества, откритият хлад на мъглата, преминаващ през тях като пътека, която да последва.

Стигнаха плато, а земята под ботушите й бе податлива. По-бързо, трябваше да види дали може да се затича още по-бързо, дали може да надбяга вятъра. Роуан се появи от лявата й страна. Тя напрегна ръце и крака, наслади се на въздуха в дробовете си, гладък и успокояващ. Бе готова да види какво още може да направи. Нещо повече — тялото й искаше още.

Самата тя искаше още.

Тогава се затича по-бързо от всякога. Дърветата се размазаха покрай нея, а безсмъртното й тяло запя и остави ритъма да я завладее. Мощните й дробове поеха от мъгливия въздух и се изпълниха с аромата и вкуса на света. Само инстинктите и рефлексите я ръководеха и й нашепваха, че може да е още по-бърза. Стъпките й изяждаха разстоянието по глинестата земя с всяка крачка.

Богове. О, богове!

Можеше да полети от внезапното чувство на екстаз в кръвта си, от чувството за свобода, дадено й от чудото, което представляваше нейното тяло.

Роуан се стрелна към нея отдясно, но тя избегна дърво с такава лекота, че извика, след което се метна между двата дълги клона, леки препятствия, които преодоля с котешка ловкост.

Роуан отново застана до нея и изтрака със зъби. Тя обаче се завъртя и прескочи една скала, като остави движенията, които бе овладяла като асасин, да се смесят с инстинктите на елфическото й тяло.

Можеше да умре от любовта към тази скорост, от здравината на костите си. Как бе могла да се плаши от това тяло толкова дълго? Дори душата й се почувства по-свободна. Все едно бе затворена и погребана и чак сега се измъкваше. Видя каква би могла да бъде преди скръбта да я бе посекла с такава сила.

А Роуан тичаше до нея. Не опитваше да я хване. Той… си играеше.

Погледна я. Дишаше учестено, но равномерно. Може и да бе игра на слънчевите лъчи, но Селена бе способна да се закълне, че е видяла същото котешко задоволство в лицето му.

Можеше да се закълне, че го е видяла да се усмихва.

* * *

Това бяха най-бързите трийсет километра в живота й. Наистина мина последните пет по-бавно и когато Роуан я спря, и двамата се бяха задъхали. Чак тогава, когато се спогледаха сред дърветата, тя осъзна, че магията не е блеснала нито веднъж. Не се бе опитала да я завладее, не бе изригнала. Усещаше, че я чака в стомаха, топла, но спокойна. Дремеща.

Избърса потта от челото, врата и носа си. Макар и задъхана, можеше да тича още километри. Богове, ако имаше тази скорост през нощта, в която Нехемия…

Нямаше да има значение. Нехемия бе организирала сама смъртта си. Щеше да намери друг начин. И го бе сторила само защото Селена отказа да помогне. Отказа да действа. Великолепното елфическо тяло не променяше нищо.

Тя премигна и осъзна, че е зяпнала в Роуан. Каквото и удовлетворение да бе видяла на лицето му, вече го нямаше и бе отново заменено от ледена маска.

— Преоблечи се.

Той се обърна и си свали ризата. Гърбът му бе смугъл и белязан като останалата част от тялото му. Тези белези обаче не я накараха да му покаже собствения си съсипан гръб, затова тя се заотдалечава между дърветата, докато не бе сигурна, че той не може да я види, и тогава се преоблече. Когато се върна на мястото, където Роуан бе оставил раницата, той й подхвърли манерка вода, която тя изпи на един дъх. Вкусът й бе…

Все едно можеше да усети всеки минерал във водата и аромата на самата манерка.

Когато влязоха в малкия град с червени покриви, Селена вече дишаше спокойно.

Бързо разбраха, че ще е трудно да накарат някой да проговори, особено на двама елфи. Селена се запита дали да не се върне в човешката си форма, но предвид акцента и лошото си настроение бе сигурна, че една адарланка няма да бъде приета кой знае колко по-добре от елфите. Когато преминаха покрай къщите, прозорците бяха залостени — вероятно заради Роуан, който изглеждаше като въплъщение на самата смърт, въпреки че остана изненадващо спокоен с местните, които заговориха. Не повиши глас, не ръмжа, не заплашва. Не се и усмихна, но за него и това си бе направо веселяшко.

Ала не стигнаха доникъде. Тук не бяха чували за изчезнали полуелфи, нито за други тела. Не бяха виждали странни хора да дебнат наоколо. Не, не изчезваше добитък, макар на няколко града разстояние да имало крадец на пилета. Не, чувстваха се напълно защитени и сигурни във Вендлин и не се радваха на това, че елфи и полуелфи си пъхат носовете в работата им.

Селена се отказа да флиртува с пъпчивото момче от кръчмата, което само гледаше ужасено към ушите и зъбите й, все едно тя планираше да го изяде жив.

Тръгна надолу по иначе приятната главна улица, прегладняла, уморена и подразнена, че наистина трябваше да използват спалните си чували — кръчмарят вече им бе казал, че няма свободни места. Роуан остана на крачка зад нея. Буреносните облаци в очите му разкриваха достатъчно ясно как е протекъл разговорът му със сервитьорката.

— Щях да повярвам, че става дума за някакво диво същество, ако поне някои от тези хора бяха чули нещо за изчезванията — замисли се тя. — Но съзнателно да избираш жертви, които няма да липсват на никого и никой няма да забележи? Това предполага разум, че знае кого да напада. Полуелфите бяха послание. Но за какво? Да стоим настрана? Защо тогава е оставило телата изобщо?

Тя подръпна края на плитката си и спря пред прозореца на един магазин за дрехи. На витрината имаше прости добре ушити рокли, които нямаха нищо общо с модните шедьоври от Рифтхолд.

Забеляза ококореното лице на продавачката миг преди жената да спусне завесите. Колко мило.

Роуан изсумтя, а Селена се обърна към него.

— Вече си свикнал с това, предполагам?

— Мнозина от елфите, слезли в земите на смъртните, са си спечелили репутация, че… вземат каквото им потрябва. Това продължи прекалено много години. Сега законите ни са по-строги, но страхът остава.

Критика към Майев?

— Кой следи за спазването на тези закони?

— Аз — усмихна се той. — Когато не съм на война, леля ме праща да намирам престъпниците.

— И да ги убиваш?

— В случай на нужда — продължи да се усмихва той. — Или ги замъквам в Доранел и оставям Майев да реши какво да прави с тях.

— Предпочитам ти да ме убиеш, а не Майев.

— Първото умно нещо, което ми казваш.

— Полуелфите споменаха, че имаш още петима приятели воини. Те с теб ли ловуват? Колко често ги срещаш?

— Когато се наложи. Те служат на Майев както прецени тя. Аз също. — Всяка дума излизаше насила. — Чест е да си сред личните й воини.

Селена не бе и предположила друго и се запита защо ли му бе нужно да го добавя.

Улицата около тях беше празна, дори каручките с храна бяха изоставени. Тя си пое дълбоко дъх и подуши въздуха. Шоколад ли долавяше?

— Взел ли си пари?

— Да — повдигна вежди той, — но те няма да приемат подкупите ти.

— Чудесно, значи ще остане повече за мен.

Тя посочи към една красива табела, която се люлееше на морския вятър — СЛАДКАРСКИ ИЗДЕЛИЯ.

— Щом не можем да ги очароваме, трябва да опитаме да завъртим сделка с тях.

— Не чу ли какво ти казах току-що…

Тя обаче вече бе стигнала до магазина, който ухаеше божествено. Бе пълен с шоколади, сладкиши и… богове, трюфели с лешници! Сладкарката пребледня, когато двамата влязоха вътре, но Селена й се усмихна топло.

Нямаше да позволи тези хора да спускат завесите под носа й или да мислят, че е дошла тук да ги ограби. Нехемия никога не бе оставяла тесногръдите идиоти в Рифтхолд да й пречат да влиза в магазин, дом или столова.

Смяташе, че приятелката й ще е горда с нея. Този следобед тя обиколи всички магазини с вдигната глава и очарова местните по такъв дяволски начин, че тръпки ги побиха.

* * *

Щом мълвата, че двама елфи харчат пари за шоколади, книги, хляб и месо, се разнесе, улиците отново се напълниха. Търговците, които носеха всичко — от ябълки през подправки до джобни часовници, — внезапно станаха бъбриви, стига да можеха да продадат нещо.

Когато Селена се появи в схлупената къща на гилдията на вестоносците, за да изпрати писмо, тя успя да попита няколко новаци дали са били наемани от някой по-интересен човек. Не бяха, но тя им остави тлъст бакшиш.

Роуан послушно помъкна всички чанти и кутии, които Селена бе закупила, освен шоколадите, които тя си изяде един след друг, докато обикаляше. Когато предложи един на него, той й отговори, че не яде сладко. Никога. Каква изненада!

Местните не знаеха нищо, което според нея бе добре, тъй като означаваше, че не бяха лъгали. Ловецът на раци обаче призна, че е намерил няколко изоставени ножа — малки и изключително остри — в мрежите си. Бе ги хвърлил обратно в морето като дар за морския бог.

Съществото обаче бе изсмукало жизнените сили на хората, не ги бе наръгало с нож. Вероятно вендлинските войници бяха изгубили сандък с оръжията си в някаква буря.

По залез кръчмарят даже отиде при тях. Оказа се, че внезапно се е освободила стая, и то според него най-добрата в града. Селена обаче се питаше дали няма да привлекат внимание от лошия вид, а не бе в настроение да гледа как Роуан корми някой начинаещ крадец. Затова любезно отказа и двамата продължиха по улицата. Когато се върнаха в гората, светлината стана плътна и златиста. Денят не беше лош, осъзна тя, след което задряма под дърветата.

Никак не беше лош.

* * *

Майка й я бе нарекла Огнено сърце.

Но за двора, за народа си, един ден тя щеше да бъде кралица. За тях бе наследница на два могъщи рода и на огромна сила, която един ден щеше да ги пази и да изведе кралството им до нови висини. Такава сила бе дар. И оръжие.

Това се разискваше през първите осем години от живота й. Когато порасна и стана ясно, че е наследила лика на майка си и избухливия нрав на баща си, въпросите зачестиха, задавани от управници в кралства далеч от нейното.

В дни като този тя знаеше, че за добро или зло всички ще чуят за събитието.

Трябваше да е заспала. Носеше любимата си копринена нощница, която родителите й бяха подали преди броени минути. Не й бяха казали, но тя видя, че са уморени и раздразнени. Прочете го в действията на двора и в начина, по който чичо й бе поставил ръка на рамото на баща й със съвет да си легне.

Но тя не можеше да заспи. Не и след като вратата бе отворена и можеше да чуе родителите си от спалнята им в покоите, който бяха заели на горните етажи на белия замък. Смятаха, че говорят тихо, но тя беше с ушите си на безсмъртна и ги слушаше в почти абсолютния мрак.

Не знам какво очакваш да направя, Евалин — бе казал баща й. Можеше да го чуе как върви напред-назад пред огромното легло, в което се бе родила. — Сторено е вече. Не може да се върне назад.

Кажи им, че преувеличават, че библиотекарите вдигат много шум за нищо — изсъска майка й. — Разпали слух, че някой друг го е сторил и иска да я натопи…

Това е заради Майев, нали?

Това е, защото ще я преследват, Рой. През целия й живот. Майев и останалите ще искат силата й…

И смяташ, че ако оставим онези гадове да не я пускат в библиотеката, ще предотвратим това? Кажи ми, защо дъщеря ни толкова обича да чете?

Това няма нищо общо.

— Кажи ми.

Когато майка й не отговори, баща й изръмжа:

Тя е на осем. Каза ми, че най-добрите й приятели са героите от книгите.

Тя има Едион.

Има Едион, защото той е единственото дете в замъка, което не е ужасено от нея и което не страни от нея заради небрежността ни в обучението й. Тя се нуждае от обучение, Ев, — от обучение и приятели. Няма нито едното, нито другото. Ако нещата останат такива, ще се превърне в това, от което се страхуваме.

Настъпи тишина и тогава някой изсумтя от съседното легло на нейното.

Аз не съм дете — изсъска Едион от мястото си на стола, кръстосал ръце. Той се бе промъкнал там, след като родителите й бяха излезли. За да поговори с нея, както правеше често, когато тя е ядосана. — Не виждам защо е лошо аз да съм единственият ти приятел.

Тихо — изсъска тя в отговор. Едион не можеше да се превъплъщава, но смесената кръв му позволяваше да чува невероятно надалече и невероятно точно. По-добре дори от нея.

И макар да бе с пет години по-голям, бе единственият й приятел. Тя обичаше двора си, да — възрастните, които я глезеха и милваха. Но малкото деца в замъка страняха от нея въпреки настояванията на родителите си. „Като кучета — мислеше си тя понякога. — Надушват, че съм различна.“

Има нужда от приятели на нейната възраст — продължи баща й. — Може би трябва да я пратим на училище. Кол и Мериън предлагат да изпратят Елида следващата година…

Не и на училище. И особено не в така нареченото училище за магии, което е толкова близо до границата. Не знаем какво възнамеряват да правят в Адарлан.

Едион въздъхна и подпря крака в матрака на леглото й. Смуглото му лице бе насочено към открехнатата врата. Златистата му коса сияеше слабо, но се бе намръщил. Никой от двамата не обичаше да ги разделят. Последният път, когато едно от момчетата се бе подиграло за това, Едион го бе пребил. После чисти конска тор един месец.

Ев, не се сърди — въздъхна баща й, — но не улесняваш нито нас, нито нея.

Майка й притихна, след което тя чу шумолене на дрехи и мърморене: „Зная, зная“. След това родителите й заговориха толкова тихо, че дори с елфическите си уши нямаше как да ги чуе.

Едион отново изръмжа. Очите му светнаха в тъмното.

Не разбирам защо е всичко това. Какво като си изгорила няколко книги? Тези библиотекари си го заслужаваха. Когато пораснем, може да изгорим всичко.

Знаеше, че той говори сериозно. Бе готов да изгори библиотеката, града, дори целия свят. Стига тя да го помолеше. Това бе връзката им, белязана от кръв, мирис и още нещо, което не можеше да назове. Същата връзка я свързваше и с родителите й. В някои отношения бе дори по-силна.

Тя не му отговори. Не защото нямаше отговор, а защото вратата изскърца. Преди Едион да успее да се скрие, спалнята бе осветена от преддверието.

Майка й скръсти ръце. Баща й обаче се засмя. Кафявата му коса бе осветена откъм коридора, но лицето му оставаше в сянка.

Типично — каза той и отстъпи, за да остави Едион да си тръгне. — Не трябва ли да тренираш призори с Куин? Тази сутрин закъсня с пет минути. Два дена поред ще ти спечелят седмица в конюшните. Отново.

Едион за миг скочи на крака и излезе. Останала сама с родителите си, на нея й идеше да се направи на заспала, но вместо това каза:

Не искам да ходя на училище.

Баща й дойде до леглото. Той бе точно такъв воин, какъвто Едион мечтаеше да бъде. Принц воин, така го наричаха хората — който един ден ще стане могъщ крал. Тя понякога мислеше, че баща й не иска да е крал, особено в дните, в които я водеше до Еленови рога и я пускаше да обикаля Оуквалдския лес в търсене на Господаря на гората. Изглеждаше най-щастлив тъкмо в тези мигове. Винаги бе леко тъжен, когато се връщаше до Оринт.

Няма да ходиш на училище — каза той и погледна през широкото си рамо към майка й. Тя още стоеше на прага, а лицето й бе скрито в сенките. — Надявам се обаче, че разбираш защо библиотекарите се държаха така днес?

Тя разбираше. Съжаляваше, че е изгорила книгите. Бе станало случайно. Знаеше, че баща й не се съмнява в думите й. Кимна и отвърна:

Съжалявам.

Няма за какво — изръмжа баща й.

Искам да съм като другите — каза тя.

Майка й остана смълчана и неподвижна. Баща й обаче я хвана за ръката.

Знам, любов моя. Но дори да нямаше дарби, пак щеше да си наша дъщеря. От рода Галантиус. Тяхна бъдеща кралица.

Не искам да съм кралица.

Баща й въздъхна. Бяха водели този разговор и преди. Погали косата й.

Знам — повтори той. — Спи сега. Ще говорим за това на сутринта.

Но нямаше. Тя знаеше, че няма. Не можеше да избегне съдбата си, макар понякога да се молеше за това. Легна неподвижно и му позволи да я целуне и да й прошепне лека нощ.

Майка й не каза нищо, но когато мъжът й излезе, Евалин се вгледа в нея. Излезе, когато тя тъкмо се унасяше. Но когато кралицата се извърна, можеше да се закълне, че по бледото й лице блестят сълзи.

* * *

Селена се събуди внезапно, неспособна да помръдне или да помисли. Това бе миризмата — от проклетото тяло вчера. Тя бе причинила съня. Бе агония да види лицата на родителите си и Едион.

Премигна и се съсредоточи върху дишането си, докато не излезе от красивата подобна на кутия за бижута стая, докато довятата от северния вятър миризма на бор и сняг не изчезна и Селена не видя утринната мъгла да се плъзга през балдахина от листа над нея. Студеният влажен мъх се бе просмукал през дрехите й, мирисът на близкото море се долавяше във въздуха. Повдигна ръка, за да разгледа дългия белег на дланта си.

— Искаш ли закуска? — попита Роуан, приведен над незапалените дървета. За пръв път го виждаше да ги събира. Тя кимна и потърка очи. — Тогава запали огъня — каза той.

— Не говориш сериозно.

Той не си направи труда да отговори. С пъшкане тя излезе от спалния си чувал и седна с кръстосани крака пред огнището. Протегна ръка към дървата.

— Излишно е да сочиш. Умът е достатъчен, за да контролира пламъците.

— Може би ми харесва да съм по-драматична.

Той й хвърли поглед, който тя си преведе като: „Запали огъня. Веднага“. Потърка отново очи и се съсредоточи върху трупите.

— Полека — каза Роуан. Тя се запита дали долавя одобрение в гласа му, когато дървото запуши. — С нож, не забравяй. Ти контролираш нещата.

Нож, отрязващ малка частица от магията. Можеше да овладее това. Някакъв си огън.

Богове, отново й бе тежко. Този глупав сън — спомен или там каквото беше. Денят щеше да е лош.

Ямата в нея се отприщи, а магията изригна, преди тя да успее да извика предупреждение.

Изпепели цялата околност.

Когато димът се разсея, а пламъците угаснаха заради вятъра на Роуан, той просто въздъхна.

— Поне не се паникьоса и не се превърна отново в човек.

Тя предположи, че това трябва да е комплимент. Изпита магията като облекчение — отприщен удар. Напрежението под кожата й бе намаляло.

Затова просто кимна. Изглежда, превъплъщението щеше да е най-дребният й проблем.