Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

45

Стражите не подскочиха, когато Роуан се превъплъти до тях на стената на укреплението, и това ги издигна в очите му. Очите им бяха достатъчно зорки, за да забележат пристигането му още при кацането. Излъчваха слаб аромат на страх, но това бе очаквано, макар да го смущаваше повече, отколкото преди. Размърдаха се леко, когато ги заговори:

— От колко време е там?

— От цял час, принце — отвърна един от тях, наблюдавайки пламъците долу.

— Колко сутрини поред?

— Тази е четвъртата, принце — отвърна същият страж.

Първите три дни се бе измъквала от леглото преди настъпването на зората. Бе предположил, че помага в кухните. Но когато бяха тренирали вчера… се бе подобрила с неочаквано високо темпо като за една нощ.

Не можеше да не се възхити на изобретателността й.

Момичето стоеше извън защитните камъни и се бореше със себе си. Огненият кинжал излиташе от ръката й към невидимата бариера между двата камъка, отново и отново, все едно търсеше главата на враг. Удари магията с взрив от светлина и се върна назад, отразен в защитното заклинание на крепостта. А когато я достигна, тя се защити — бърза и сигурна. Като воин на бойното поле.

— Не съм виждал някой да се бие така — каза стражът.

Това бе въпрос, но Роуан не си направи труда да отговори. Не бе тяхна работа. Не бе сигурен дали кралицата ще е доволна, ако полуелфите се научат да използват силите си по този начин. Макар да възнамеряваше да каже на Лоркан, командира му и единствения мъж с по-висок ранг от него в Доранел, само за да види дали няма да го използват в тренировките.

Момичето премина от мятане на оръжия в ръкопашен бой. Вълшебен юмрук, огнен ритник. Пламъците й бяха станали невероятно разнообразни — златисти, червеникави, оранжеви. А техниката й — не магията, а начинът, по който се движеше… Учителят й бе чудовище, нямаше съмнение. Но я бе обучил както трябва. Тя се приведе и извъртя, безмилостна, гневна и…

Изпсува по нейния си начин, когато стената върна рубинения пламък към нея. Успя да се прикрие, но все пак падна по задник. Никой от стражите обаче не се изсмя. Роуан не знаеше дали е заради присъствието му, или заради нея самата.

Получи отговор едно мигване по-късно, когато я изчака да извика, да изпищи или да си тръгне. Принцесата обаче бавно се изправи на крака и без да си прави труда да чисти прахта и листата от себе си, продължи да се упражнява.

* * *

Следващият труп се появи след седмица и вгорчи и без това мразовитата сутрин, в която Селена и Роуан тичаха към мястото.

Бяха изкарали последната седмица в битка, защита и управляване на магията й, прекъсвани само от неприятните посещения на някой елфически благородник, минаващ през местността. Заради тях Селена не бързаше да стигне Доранел. За щастие гостите оставаха за по една нощ и почти не прекъсваха уроците й.

Работеха само с пламък, като пренебрегваха малката дарба за вода, която имаше. Отново и отново опитваше да призове водата, докато пиеше, докато беше в банята, докато валеше дъжд. Но без успех. Значи й оставаше огънят. Макар Селена да знаеше, че Роуан е наясно с утринните й упражнения, той така и не намали натоварването по време на тренировките, макар понякога да можеше да се закълне, че магията им… играе заедно. Огънят й дразнеше леда му, вятърът му танцуваше около жаравата й. Всяка сутрин обаче се появяваше нещо ново, по-трудно и по-ужасно. Богове, беше брилянтен. Коварен, лукав и брилянтен.

Дори когато я биеше. Ден след ден. Всеки ден.

Не от злоба, както преди, а за да й покаже нещо — че враговете няма да отстъпват. Че ако спре да си почине, че ако силата й изневери, ще умре.

Затова я събаряше в калта или в потоците, или в тревата с полъх на вятъра и леда. Затова тя се изправяше отново и отново, гладна, уморена и подгизнала от дъжд, мъгла и пот. Докато защитата не се превърна в инстинкт, докато не успя да започне да мята стрели и кинжали от пламък едновременно, докато не го събори по задник. Винаги имаше какво да научи. Живееше, дишаше и мечтаеше за огъня.

Но понякога в сънищата я навестяваше мъж с кафяви очи от империята отвъд морето. Понякога се будеше и се протягаше към топлото мъжко тяло до себе си, само за да осъзнае, че това не е капитанът и че тя никога няма да легне повече до Каол, не и след всичко случило се. Когато си спомнеше това, понякога й бе трудно да диша.

В това, че споделя леглото си с Роуан, нямаше нищо романтично. А в трупа, до който стигнаха и на който свали ризата, пък вече съвсем. Облечена без връхна дреха, кожата на Селена изтръпваше от морския въздух по най-приятен начин. Дори Роуан разкопча тежкото си яке, докато приближаваше координатите.

— Този път го надушвам — процеди Селена. Бяха стигнали мястото за по-малко от три часа, ако съдеше по слънцето. Това бе по-бързо от когато и да било, благодарение на елфическото тяло, в което тренираше.

— Този труп е гнил по-дълго, отколкото предишните полуелфи.

Тя преглътна отговора си. Бяха намерили още един мъртъв полуелф, но Роуан не й бе позволил да го види. Бе я принудил да тренира цял ден, докато летеше към мястото. Но тази сутрин, когато видя огъня в очите й, отстъпи.

Селена пристъпи внимателно по килима от борови иглички. Оглеждаше се за следи от битка или от нападателя. Земята бе опърлена и въпреки потока мухите кръжаха близко до това, което приличаше на купчина дрехи, подаващи се иззад малка скала.

Роуан прокле тихо и свирепо. Дори вдигна ръка да прикрие носа си, когато видя останалата черупка от полуелфа, изкривил уста в ужас. Селена щеше да направи същото, ако…

Втората миризма също бе тук. Не така силна, както при първото място, но натрапчива. Сподави спомена, който се надигаше с нея и който я бе погълнал в онзи ден при могилите.

— Знае, че е привлякло вниманието ни — каза тя. — Избира полуелфи или за да ни каже нещо, или защото… му харесва вкуса им. Но… — Тя си представи картата в стаята на Роуан, която покриваше широкия диапазон, в който намираха телата, и направи гримаса. — Ами ако е повече от едно?

Роуан я погледна с вдигнати вежди. Тя не каза нищо, докато не отиде на мястото, където той стоеше до тялото. Внимаваше да не заличава улики. Стомахът й се преобърна. Догади й се, но сподави ужаса със стена от лед, която дори огънят не можеше да стопи.

— Ти си стар колкото света — каза тя. — Не може да не си помислил, че са повече от едно, предвид огромната територия. Ами ако онова в могилите дори не е създанието, отговорно за труповете?

Той присви очи, но кимна. Огледа изсмуканото лице, разкъсаните дрехи.

Имаше и малки драскотини в дланите — все едно човекът бе забил собствените си нокти в тях. Другите почти не бяха докоснати, но това…

— Роуан. — Тя разкара мухите, като махна с ръка. — Кажи ми, че виждаш каквото и аз.

Още едно проклятие. Той се приведе и използва върха на кинжала, за да избута част от дрехата, разкъсана в яката.

— Този мъж…

— Се е борил. Срещу него. Никой от останалите не го е правил, поне според докладите.

Вонята на трупа бе толкова силна, че Селена почти падна на колене. Вместо това обаче взе разложената ръка, свила се и изгнила отвътре навън. Махна с ръка за кинжала на Роуан, тъй като все още не притежаваше своите. Той се поколеба и тя го погледна.

„Само днес“ — сякаш изръмжа той, когато постави дръжката в разтворената й длан.

Тя взе кинжала. „Зная, зная. Не съм си заслужила оръжията, не се притеснявай.“

Обърна се към корубата и прекрати безгласния им разговор. Получи изръмжаване в отговор. Да се карат с Роуан бе най-малката й грижа, макар да бе забавно.

Имаше нещо познато в това, помисли тя внимателно, когато с цялото уважение, на което бе способна, прокара кинжала по напуканите и мръсни нокти на мъжа, а след това пусна събраното в ръката си. Прах и чернилка. Чернилка…

— Какво, по дяволите, е това? — попита Роуан и коленичи зад нея, като подуши протегнатата й ръка. След това отстъпи назад с ръмжене. — Не е прах!

Наистина не беше. Бе по-черно от нощта и вонеше толкова лошо, колкото и първият път, когато го бе надушила в катакомбите под библиотеката в обсидиановочерната локва мазна кръв. Малко по-различна от смрадта, която се носеше из това отвратително място, но подобна. Толкова подобна…

— Невъзможно — каза тя и скочи на крака. — Това… това… — Продължи да крачи напред-назад, за да не се разтрепери. — Греша. Дано да греша.

Имаше толкова много клетки в забравените тъмници под библиотеката и черната кула на Уирда, която кралят бе издигнал. Съществото, което бе срещнала, бе имало човешко сърце. Бе останало, подозираше тя, понеже бе дефектно. Ами ако… ами ако усъвършенстваните се бяха преместили на друго място. Ами ако бяха… готови?

— Кажи ми — изръмжа Роуан. Думите му бяха почти неразбираеми, сякаш се бореше да обуздае порива си да убива, порив, породен от заплахата, която дебнеше нейде из тези гори.

Селена вдигна ръка да разтърка очи, но осъзна какво има по пръстите й и понечи да ги избърше в ризата си. Тогава си спомни, че носи само мека бяла лента около гърдите си и че е премръзнала до кости. Изтича до близкия поток, за да отмие засъхналата черна кръв. Мразеше дори следата, която ще остави във водата и в самия свят. Бързо разказа на Роуан за създанието в библиотеката, за Ключовете на Уирда, за информацията, която Майев пазеше за това как може да унищожат тази сила. Сила, която бе използвана от краля, за да създава чудовища и да намира хора с магия в кръвта им, които да използва за целта.

Топлият вятър се уви около нея, загря костите и кръвта й и я успокои.

— Как е стигнало до тук? — попита Роуан. На лицето му бе изписано смъртоносно спокойствие.

— Не зная. Дано да греша. Но тази миризма… няма да я забравя, докато съм жива. Все едно е изгнило отвътре навън. Все едно самата му същност е повредена.

— Но е запазило нещо от разума си. Щом изхвърля телата…

Опита се да преглътне, ала устата й бе пресъхнала.

— Полуелфите… те биха били съвършените гостоприемници, защото притежават магия, ала на никого във Вендлин и Доранел не му пука дали ще живеят, или ще умрат. Но ако е искало да ги отвлече, защо ги е убило?

— Не са били съвместими — каза Роуан. — Ако не са били съвместими, какво повече да направи, освен да ги изсмуче?

— Но защо оставя труповете така, че да ги намерим? Да ни уплаши ли иска?

Роуан стисна зъби и огледа местността — земята, дърветата и скалите.

— Изгори тялото, Елин. — Той свали колана и канията, която бе приютявала все още намиращия се в нейната ръка кинжал, и й ги подхвърли. Тя ги улови със свободната си ръка. — Отиваме на лов.

* * *

Не намериха нищо, дори когато Роуан летя високо наоколо в другата си форма. Когато светлината избледня, се изкатериха до най-гъстата гора на местността. Заедно се прилепиха до един масивен клон и Роуан не й позволи да призове нито искрица пламък.

Когато се оплака от условията, той й напомни, че тази нощ няма луна, а в гората крачат по-лоши неща и от кожоходите. Това я накара да млъкне, докато той не поиска да му разкаже повече за съществото в библиотеката, да му опише всеки детайл, всяка негова сила и слабост.

Когато Селена завърши, той извади един от дългите си ножове — само част от богатия асортимент, който носеше — и започна да го чисти. С изострените си сетива тя успя да зърне достатъчно на звездната светлина, за да различи стоманата, ръцете му, мускулите, които се движеха по раменете му, докато почистваше острието. Самият той бе едно красиво оръжие, изваяно във векове тренировки и войни.

— Мислиш ли, че греша? — попита тя, когато той остави ножа настрана и посегна към останалите, скрити в дрехите му. Както и първият път, никой от тях не бе мръсен, но тя не му го напомни. — За съществото, имам предвид.

Роуан метна ризата над главата си, за да вземе оръжията под нея, и разкри широкия си гръб, мускулест, белязан и величествен. Прекрасен — една женска част в нея оцени това. Не й пречеше, че е полугол. Той вече бе видял всеки сантиметър от нея. Предполагаше, че няма част в него, която да я изненада, най-вече заради Каол. Но сега нямаше да мисли за Каол. Не и когато се чувстваше уравновесена и с прояснен ум.

— Имаме си работа с коварен смъртоносен хищник, независимо откъде иде и дали е един, или са мнозина — каза той и изчисти малкия кинжал, който носеше над гърдите си. Тя проследи пътя на татуировката по лицето, врата, раменете и ръката. Какво брутално белязване. Дали белезите по лицето на Каол щяха да се излекуват, или щяха да му напомнят вечно за това, което му бе сторила? — Ако грешиш, за мен ще е благословия.

Тя се облегна на дървото. За втори път се замисляше за Каол. Явно бе наистина изтощена. Другият вариант бе да иска да се чувства нещастна.

Не искаше да знае какво е правил Каол през всичките тези месеци — дали е мислил за нея, дали е разкрил информацията за миналото й на краля, дали кралят е изпратил тези същества тук, за да я уловят. А Дориан… богове, бе толкова изгубена в собственото си нещастие, че рядко се сещаше за него. Дали бе запазил тайната на магията си? Молеше се да е добре.

Страдаше в собствените си мисли, докато Роуан не привърши с оръжията, не взе меха с вода и не изми ръцете, гърдите и врата си. Гледаше как водата блести по кожата му на светлината на звездите. Бе хубаво, че елфът не се интересува от нея, понеже тя се познаваше. Бе достатъчно глупава и безотговорна, за да отвърне на физическото привличане и така да потисне проблема с Каол.

Но в гърдите й продължаваше да има празнина, която ставаше все по-голяма, а не по-малка. Никой не можеше да я запълни, дори ако легнеше с Роуан. Имаше дни, в които считаше аметистовия пръстен за най-ценното си притежание — и други, в които едвам се сдържаше да не го разтопи с пламъците си. Вероятно бе глупава да обича мъж, служещ на краля. Каол обаче бе това, от което се нуждаеше, след като изгуби Сам и оцеля в мините.

Но напоследък не знаеше какво иска и от какво се нуждае. Бе готова да го признае, но вече не знаеше коя, по дяволите, е. Знаеше само, че всеки, излязъл от бездната на отчаянието и скръбта, не е същият човек, паднал вътре. Това може би не бе лошо.

Роуан облече отново дрехите си и се облегна на ствола. Тя усети тялото му топло и силно до нейното. Останаха в тъмното, докато тя не се обади:

— Веднъж ми каза, че като намериш вречения си, не можеш дори да помислиш да го раниш. След като се слеете в едно, по-скоро би наранил себе си.

— Да, така е. Защо?

— Опитах да го убия. Одрах лицето му, вдигнах кинжал над сърцето му. Тогава смятах, че е виновен за смъртта на Нехемия. Щях да го направя, ако някой не ме беше спрял. Ако Каол наистина е моят вречен, не би трябвало да мога да правя това.

Той помълча известно време.

— Не си била в елфическото си тяло цели десет години. Възможно е инстинктите ти да не са могли да се задействат. Понякога вречените могат да бъдат заедно интимно и преди самата връзка да се формира.

— Това звучи като безполезна надежда.

— Истината ли искаш да чуеш?

Тя притисна брадичка в туниката си и притвори очи.

— Не и тази вечер.