Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стъкленият трон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heir of fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 36 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Сара Дж. Маас

Заглавие: Огнената наследница

Преводач: Александър Драганов

Година на превод: 2014 (не е узказана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Егмонт България“ ЕАД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: „Дедракс“ АД — София

Излязла от печат: 31.01.2015

Редактор: Вида Делчева

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-27-1351-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6870

История

  1. — Добавяне

39

— Кажи ми как се научи да татуираш.

— Няма.

Приведена над дървената маса в стаята на Роуан след срещата им с чудовището от езерото, Селена вдигна очи от китката му, над която държеше костената игла.

— Ако не отговаряш на въпросите ми, може да направя грешка и тогава…

Доближи иглата за татуиране до смуглата му мускулеста ръка, за да подчертае заплахата. За нейна изненада Роуан нададе приглушен звук, който може би беше смях.

Бе решила, че молбата му да очертае тези части от ръката му, които не можеше да стигне сам, е добър знак. Татуировката му трябваше да бъде изписана отново сега, след като раните от изгарянията бяха избледнели.

— Учил ли си се от някого? Имало ли е учител и ученик?

Той я погледна скептично.

— Естествено. Във военните лагери имахме командир, който татуираше броя на убитите врагове по кожата си. Понякога разказваше цели битки. Всички млади войници бяхме очаровани. Убедих го да ме научи.

— С легендарния си чар, предполагам.

Това й спечели полуусмивка.

— Просто попълни местата, в които… — изсъска, когато тя взе иглата и малкото чукче, за да изпише още една тъмна кървава руна по него. — Добре. Това е правилната дълбочина.

С това безсмъртно и бързо регенериращо тяло, мастилото на Роуан бе смесено със сол и желязо на прах, което пречеше на магията да изличи татуировката.

Тази сутрин тя се бе събудила… по-ведра. Тъгата и скръбта бяха там и се гърчеха в нея, но за пръв път от много време чувстваше, че диша.

Съсредоточи се върху това да стабилизира ръката си и изписа още един дребен символ, след това още един.

— Разкажи ми за семейството си.

— Кажи нещо за твоето и аз ще разкажа за моето — отвърна той през зъби, докато тя работеше. Бе й обяснил точно какво да прави, преди да я остави да боде с иглите по кожата му.

— Хубаво. Родителите ти живи ли са? — Глупав и опасен въпрос, предвид станалото с вречената, но когато той поклати глава, на лицето му нямаше изписана печал.

— Родителите ми бяха много възрастни, когато ме заченаха.

Знаеше, че не го има предвид в човешкия смисъл на думата.

— Бях единственото им дете за цялото им хилядолетие заедно. Малко преди да стигна второто десетилетие от живота си, те избледняха в отвъдното…

Преди тя да успее да измисли по-добър начин, по който да опише смъртта, Роуан рече:

— Ти нямаш братя и сестри.

Тя се съсредоточи върху работата си и отпусна тъничък слой от спомените.

— Благодарение на елфическата си кръв, мама забременяла трудно. По време на раждането спряла да диша. Казват, че само волята на татко я задържала в нашия свят. Не знам дори дали е можела да забременее след това. Така че не, нямам братя и сестри. Но… — Богове, трябваше да си затвори устата. — Имах братовчед. Той бе с пет години по-голям от мен. Обичахме се и се борехме като брат и сестра.

Едион. Не бе изговаряла името му вече десет години. Но го бе чувала, бе го виждала в писма. Трябваше да остави иглата и чукчето, за да размърда пръсти.

— Не знам какво е станало, но започнаха да говорят, че е умел генерал в армията на краля.

Самата тя бе провалила Едион толкова непростимо, че не можеше да го обвинява или презира за това, в което се е превърнал. Не искаше да чува детайли за стореното от него на север през всички тези години. Като дете Едион бе истински верен на Терасен. Не искаше да разбира какво са го принуждавали да прави, какво му се бе случило, за да промени това. Дали заради късмет, съдба или нещо друго, но той не бе в стъкления замък, когато тя бе на служба там. Не само щеше да я разпознае, но и ако научеше какво е правила… омразата му щеше да накара Роуан да изглежда дружелюбен.

На лицето на елфа се изписа маска на съсредоточеност, когато тя каза:

— Мисля, че да срещна братовчед си след всичко станало ще бъде много тежко. Дори повече от срещата със самия крал.

Нямаше какво да каже, за да изкупи греха си за това каква е станала, докато кралството им погиваше, а хората им биваха заробвани или избивани.

— Не спирай да работиш — каза Роуан и посочи с брадичката към приборите в скута й. Тя се подчини и той изсъска при първото убождане. — Смяташ ли — попита след миг, — че братовчед ти ще те убие, или че ще помогне? Армия като неговата може да промени хода на всяка война.

Тръпки я полазиха, когато чу думата война.

— Не зная какво би помислил за мен, не съм сигурна кому е верен. Предпочитам да не узнавам. Никога.

Макар очите им да бяха еднакви, родовете им бяха достатъчно отдалечени и тя бе чувала как слугите и придворните обсъждат колко полезен би бил съюзът между една Галантиус и един Ашривер. Идеята и сега й се стори комична, също както и преди десет години.

— Ти имаш ли братовчеди? — попита тя.

— Прекалено много. Родът на Мора винаги е бил най-многоброен, а моите досадни и бъбриви братовчеди правят посещенията ми в Доранел… досадни.

Тя се усмихна при мисълта.

— Сигурно ще се разбереш с братовчедите ми — рече той. — Особено по въпроса с вренето на нос в чужди работи.

Тя спря да татуира и стисна ръката му достатъчно силно, че би причинила болка на всеки… който не е безсмъртен.

— И имаш нахалството да приказваш, принце. Аз не съм била разпитвана толкова за живота си.

Това не бе съвсем вярно, но и не бе голямо преувеличение. Никой не й бе задавал тези въпроси. И не бе казвала на никого отговорите. Той оголи зъби, макар тя да знаеше, че не е насериозно, и се загледа в китката си.

— Побързай, принцесо. Искам да си легна преди настъпването на зората.

Тя използва свободната си ръка, за да му отправи особено неприличен жест, но той я хвана с неговата, все още оголил зъби.

— Това не е никак кралско.

— Значи не ставам за кралица, така ли?

Той обаче не пусна ръката й.

— Заклела си се да освободиш кралството на приятелката си и да спасиш света, ала не мислиш за собствените си земи. Какво те плаши в рожденото ти право? Кралят? Остатъкът от двора? — Лицето му бе толкова близо до нейното, че тя видя кафявите петънца в зелените му очи. — Дай ми поне една причина, поради която отказваш да вземеш трона си обратно. И повече няма да повдигам темата.

Тя прецени погледа и дишането му, след което отвърна:

— Ако освободя Ейлве и унищожа краля като Селена, мога да ида където си искам след това. Короната е просто друг вид окови.

Това бе себично и ужасно, но бе вярно. Някога самата Нехемия бе казала същото — че най-егоистичното й и искрено желание е да бъде обикновена, да не носи тежестта на короната. Знаела ли бе приятелката й колко силно ще отекнат тези думи в нея?

Изчака да й се скарат, видя гнева в очите на Роуан. След което обаче той попита:

— Какво искаш да кажеш с това „друг вид окови“?

Отхлаби хватката си, за да види двете ивици белези по китките й. Сви устни и тя дръпна ръката си достатъчно силно, че да я пусне.

— Нищо — каза тя. — Моят учител Аробин ги използваше по време на тренировките.

Аробин я бе оковавал, за да я научи как се освобождава. Ала оковите на Ендовиер бяха създадени за хора като нея. Измъкна се от тях чак когато Каол ги махна.

Не искаше Роуан да узнава това. Гневът и омразата можеше да преглътне, ала съжалението… Не трябваше да говори и за Каол как бе съградил сърцето й отново, само за да го разбие. Не искаше да споменава Ендовиер. Не и без да обясни, че някой ден, колкото и далечен да е той, ще се върне там и ще освободи всички. Всеки роб, до последния. Дори ако трябваше лично да сваля оковите им.

Селена се върна към работата си, но лицето на Роуан остана напрегнато, все едно надушваше полуистината.

— Защо остана с Аробин?

— Знам, че исках две неща. Първо, да се измъкна от света и враговете си, второ… — Бе й трудно да го погледне в очите. — Да се скрия и от самата себе си. Бях се убедила, че искам да изчезна, понеже второто нещо, което исках, бе някой ден… да мога да нараня хората, които раниха мен. Оказа се, че ме бива в това. И то много. Ако той ме бе изхвърлил, или щях да умра, или да свърша с бунтовниците. Ако бях израсла с тях, кралят вероятно щеше да ме намери и убие. Или щях да се изпълня с такава омраза, че да избивам адарлански войници от малка.

Веждите му се повдигнаха и тя изцъка с език:

— Мислиш, че просто бих ти разказала цялата си история в момента, в който те срещна? Сигурна съм, че ти имаш още повече неща за разправяне от мен, така че стига си се правил на изненадан. Може би трябва отново да започнем да се бием.

Очите му светнаха хищнически.

— Никакъв шанс, принцесо. Можеш да ми кажеш каквото и когато поискаш, но няма как да се върнем назад.

Тя отново повдигна инструментите си.

— Сигурна съм, че приятелите ти обожават, когато си наоколо.

Той се усмихна злокобно и я хвана за брадичката. Не толкова силно, че да я заболи, но колкото да го погледне.

— Първо — изсъска той, — не сме приятели. Аз съм учителят, което означава, че ще ме слушаш. — Явно видя обидата, понеже приближи и стисна челюстите й по-силно. — Второ, къде сме, какво става? И аз не знам. Така, че ако искаш да ти остава място, за да намериш себе си, остави такова и на мен!

Тя го погледна за миг и дъхът им се смеси.

— Дадено — отвърна.