Сара Дж. Маас
Огнената наследница (61)

60

Майев не гореше, нито пък Роуан и приятелите му, чиито щитове Селена разкъса с лекота. От реката около тях обаче излизаше пара, а из двореца и от града се разнесоха викове. Навсякъде имаше пламъци, които не горяха и не нараняваха никого, ала обгръщаха всичко. Целият остров бе увит в огън.

Майев се изправи и слезе от трона. Селена позволи малко повече горещина да се процеди през контрола й върху пламъка, за да загрее кожата на леля й. Изправи се срещу нея. Роуан висеше ококорен от ръцете на приятелите си, а кръвта му капеше по камъните.

— Нали искаше демонстрация? — каза тихо Селена. Пот потече по гърба й, ала тя стисна магията с цялата си сила. — Само да поискам и градът ти ще изгори.

— Той е от камък — сопна се Майев.

— Ала народът му не е — усмихна се Селена.

— Невинни ли би избила, Елин? — разшириха се ноздрите на Майев. — Като нищо. С това се препитаваше, нали?

Усмивката на Селена не угасна.

— Опитай да ме притиснеш, лельо, и виж какво ще излезе. Но не желаеше ли именно това? Не да овладея магията си, а да видиш колко съм силна. Не колко от кръвта на сестра ти тече във вените ми — от самото начало знаеше, че имам малко от силите на Маб. Трябваше ти да знаеш какво съм наследила от Бранън!

Пламъците се издигнаха, а с тях и виковете. На ужас, а не на болка. Пламъците нямаше да ранят никого, освен ако не пожелаеше. Усети, че чужда магия се надига срещу нейната и пробива силата й, но огънят около верандата остана силен.

— Никога не си давала Ключовете на Бранън и не си пътувала с него и Атрил да ги вземеш от Валгите — продължи Селена и образува огнена корона около главата си. — Откраднала си ги. Искала си да ги задържиш. Веднага щом Бранън и Атрил узнали това, се изправили срещу теб. А Атрил… — Селена изтегли Голдрин, а дръжката му пламна в кървавочервено. — Любимият ти Атрил, най-добрият приятел на Бранън… ти си го убила, когато се изправил срещу теб. Ти, а не Валгите. Толкова си била посрамена и опечалена, че точно Бранън ти е взел Ключовете. Не вражеска сила е унищожила храма на богинята слънце, а самият Бранън. Изгорил всяка своя следа, за да не можеш ти да го намериш. Оставил само меча в памет на приятеля си — в пещерата, в която самият Атрил извадил окото на онова нещастно езерно създание — и така и не ти казал. След като отплавал от тези брегове, не си посмяла да го последваш заради Ключовете, но и заради тъй силната му магия — моята магия.

Затова Бранън бе скрил Ключа в медальона на рода им. Да им даде допълнителна сила, не срещу обикновени врагове, а срещу Майев, ако тя решеше да дойде за тях. Може би не бе върнал Ключа в Портите, понеже искаше да може да призове силите им, в случай че Майев решеше да стане господарка на целия свят.

— Затова изостави земята си отвъд хълмовете да гние. Затова построи каменен град, обкръжен от вода. За да не могат наследниците на Бранън да се върнат и да те опекат жива. Затова искаше да ме видиш, затова се пазари с майка ми. Да разбереш доколко съм опасна за теб. И какво ще стане, ако кръвта на Бранън се смеси с тази на Маб. — Селена разпери ръце, а Голдрин засия в едната от тях. — Ами, виж силата ми, Майев. Виж с какво сразих дълбокия мрак, виж какво бушува под кожата ми.

Селена въздъхна и угаси всички пламъци в града.

Силата не бе в могъществото или умението, а в контрола. В това да владее самата себе си. Знаеше отдавна колко мощен е пламъкът й. Преди няколко месеца бе готова да убие и пожертва всичко и всички, за да изпълни клетвата си. Ала онова не бе сила. Бе гневът и болката на едно пречупено момиче. Сега разбра какво имаше предвид майка й, когато я бе погалила в нощта, когато й бе дала Амулета.

Когато светлините в Доранел угаснаха и светът потъна в мрак, Селена отиде до Роуан. Близнаците го пуснаха само като ги изгледа с оголени зъби. Гавриел и Лоркан не сториха нищо, а останаха с окървавени камшици, а Роуан се отпусна в нея, шепнейки името й.

Светлините пламнаха. Майев остана на място. Роклята й бе покрита със сажди, а лицето — мокро от пот.

— Ела тук, Роуан.

Роуан се напрегна и изпъшка от болка, ала тръгна с олюляване към подиума. Кръв прокапа от ужасните рани на гърба му. Селена щеше да повърне, ала продължи да се взира в кралицата. Майев даже не я погледна, когато изсъска:

— Дай ми този меч и се махай.

— Не мисля — поклати глава Селена. — Бранън го е оставил в онази пещера за този, който го намери. По правото на кръвта, огъня и мрака е мой. — Тя прибра Голдрин в ножницата. — Не е приятно, когато не ти дават това, което искаш, нали?

Роуан просто стоеше там с лице с наложена маска на спокойствие при все раните, ала очите му бяха пълни с печал. Приятелите му гледаха притихнали, готови да нападнат, стига Майев да им нареди. Нека се пробват.

— Горко ще съжаляваш за това — сви устни Майев.

Селена обаче отново тръгна към нея, хвана я за ръката и каза:

— Не мисля.

След това разкри ума си на кралицата.

Е, поне част от ума си — видение, което Нарок й даде, докато го изгаряше. Той бе знаел. По някакъв начин бе видял потенциала й, може би докато принцовете на Валгите ровеха из спомените й. Не бе бъдеще, издялано в камък, но тя не позволи на леля си да разбере това. Представи й спомена като истина, като част от план.

* * *

Ревът на тълпата отекваше оглушително по белите каменни коридори на кралския замък в Оринт. Повтаряха името й, почти го виеха. Елин. Тътен отекваше с всяка крачка, която правеше в потъмнялото стълбище. Голдрин тежеше на гърба й, а светлината на рубина му сияеше. Туниката й бе красива, ала проста, а металните ръкавици, въоръжени със скрити ножове, служеха колкото за украса, толкова и за смърт.

Стигна долния етаж и мина по него покрай високите мускулести воини, които дебнеха в сенките край портала. Те бяха нейните воини, нейните придворни — Едион и още неколцина, чиито лица бяха скрити в сенките. Зъбите им блеснаха, когато й се усмихнаха зверски. Този двор щеше да промени света.

Виковете се усилиха, а Амулетът подскачаше между гърдите й при всяка крачка. Продължи да гледа напред с полуусмивка на лицето, преди да излезе на балкона. Виковете на тълпата пред двореца станаха неистови. Хиляди се бяха събрали по улиците и крещяха името й. Младите жрици на Мала танцуваха на двора с тътена на името й, потънали във фанатичен транс.

Със силата на Ключовете, които си бе спечелила, бе създала армии, с които да прогони враговете си. Посевите бяха порасли, сенките бяха изчезнали. Бе вършила чудеса. Тя не бе човек, дори не и просто кралица.

Елин.

Възлюбена. Безсмъртна. Благословена.

Елин.

Елин Дивия огън. Елин Огненото сърце. Елин Носителката на светлината.

Елин.

Вдигна ръце и лице към слънчевите лъчи, а писъците им накараха Белия дворец да потрепери. На челото й свещеният знак на Бранън засия в синьо. Тя се усмихна на своя народ и на своя свят, който щеше да завладее.

* * *

Селена се отдръпна от Майев. Лицето на кралицата бе пребледняло. Беше се хванала на лъжата и не бе прозряла, че видението е дадено на Селена като предупреждение за това в какво може да се превърне, ако намери Ключовете и ги задържи за себе си. Това бе последният дар от човека, който някога бе Нарок.

— Предлагам — каза тя на кралицата — да помислиш хубавичко преди да заплашваш мен или близките ми. Или преди да нараняваш Роуан отново.

— Роуан принадлежи на мен — изсъска Майев. — Ще правя с него каквото поискам.

Селена погледна към принца, който стоеше неподвижен. Очите му бяха помътнели от болка. Не от раните на гърба, а от раздялата, която приближаваше и двамата с всяка тяхна стъпка по пътя към Доранел.

Селена бавно измъкна пръстена от джоба си.

* * *

Не пръстена на Каол бе стискала през последните няколко дни, а простичкото украшение, останало в ножницата на Голдрин. Бе го крила през всичките тези седмици, бе карала Емрис да разказва приказка подир приказка за Майев, докато внимателно бе сглобила истината за леля си, само за този момент.

Когато Селена вдигна пръстена между пръстите си, Майев замръзна като мъртва.

— Мисля, че отдавна търсиш това — рече Селена.

— То не ти принадлежи.

— Нима? В крайна сметка аз го намерих. В ножницата на Голдрин, където Бранън го е оставил, след като го е взел от трупа на Атрил. Семейният пръстен, който той е щял да ти даде някой ден. Хиляди години са минали оттогава, а ти така и не си го намерила. Мисля, че се полага на мен. — Селена сви пръсти около украшението. — Но кой би повярвал, че си сантиментална?

Устните на Майев изтъняха.

— Дай ми го!

— Нищо няма да ти дам — изсмя се Селена.

Но усмивката й помръкна. Лицето на Роуан зад трона на Майев остана неразгадаемо, когато се извърна към водопада.

Всичко това бе заради него. За Роуан, който знаеше кой меч е взела онзи ден в планинската пещера, който й го бе дал в леда, за да се пазари за в бъдеще — едничката й защита срещу Майев, стига да бе достатъчно умна, за да се сети. Осъзна какво е сторил — че е знаел за това винаги, — когато й спомена пръстена преди седмици и й разказа, че се надява тя да му намери приложение. Роуан не разбираше, че тя не иска да се пазари за власт, сигурност или бъдещ съюз.

Селена каза:

— Ала съм готова да сключа сделка. — Майев се намръщи и тя вирна брадичка. — Пръстенът на любимия ти. В замяна на свободата на Роуан.

Роуан се напрегна. Приятелите му насочиха погледи към нея.

— Кръвната клетва е вечна — каза Майев нервно. Селена не мислеше, че в този момент приятелите му дишат.

— Не ми пука. Освободи го. — Тя отново вдигна пръстена. — Или ще стопя този пръстен още сега.

Това бе голям риск. Седмици наред кроежи и тайна надежда. Дори сега Роуан не се извърна.

Очите на Майев останаха приковани в пръстена. Селена знаеше защо. Затова бе и дръзнала да рискува. След дълго мълчание роклята на Майев изшумоля, когато кралицата се изправи с пребледняло и изопнато лице.

— Много добре. И без това последните десетилетия компанията му ме отегчава.

Роуан се извърна към нея — бавно, като че не вярваше какво чува. Срещна погледа на Селена, а не на Майев. Очите му засияха.

— В името на кръвта ми, която тече в теб — рече Майев, — и не заради безчестие или измяна, те освобождавам, Роуан от рода на Белия трън. Кръвната ти клетва към мен вече не важи.

Роуан просто я зяпна, а Селена не чу останалото, което Майев изговори на Древния език. Роуан обаче измъкна кинжал и проля от кръвта си по камъните, каквото и да означаваше това. Не бе чувала кръвна клетва да се нарушава, но бе рискувала. Може би за пръв път в историята на света някоя се нарушаваше с такава чест. Приятелите му го гледаха изцъклени и притихнали.

— Освободен си от моята воля, принц Роуан от Белия трън — завърши Майев.

На Селена й трябваше да чуе само това, за да подхвърли пръстена на кралицата. Роуан изтича към нея и постави ръце на бузите й, след което опря чело в нейното.

— Елин — промълви той, не за да й се скара или да благодари, а… да й се помоли. — Елин — прошепна той отново и я целуна по челото, преди да коленичи пред нея.

Когато понечи да хване китката й, тя се отдръпна назад.

— Свободен си. Вече си свободен.

Застанала зад тях, Майев ги наблюдаваше с вдигнати вежди. Но Селена не можеше да приеме, да се съгласи на това.

Кръвният обет водеше до пълно подчинение. Щеше да й даде всичко. Животът, собствеността си, свободната си воля. Но лицето на Роуан бе спокойно, уверено. „Довери ми се.“

„Не искам да си мой роб. Не съм такава кралица.“

„Нямаш си придворни. В момента си сама, без земи и съюзници. Може и да те пусне да си тръгнеш днес, ала утре вече ще е подире ти. Знае колко могъща си станала. И колко могъщи сме заедно. Това ще я разколебае.“

„Не го прави. Всичко друго, но не и това.“

„Ти си моя, Елин. До края.“

Щеше да продължи да спори с него, ала странната женствена топлина, която бе усетила тази сутрин край лагерния огън, я прегърна, все едно да я увери, че е нормално да иска това толкова силно, че да я боли, да й каже, че може да се довери на принца и — дори повече — на самата себе си. Затова, когато Роуан посегна към китката й, не се възпротиви.

— Ще се измъкнем от това заедно, Огнено сърце — каза той и дръпна ръкава си, — заедно. — След това вдигна поглед от китката си. — Двор, който да промени света — обеща.

Тя закима и се усмихна, когато той извади кинжала от ботуша си и й го предложи.

— Кажи го, Елин!

Без да смее да остави ръцете си да потреперят пред Майев и смаяните приятели на Роуан, тя взе кинжала и го вдигна над собствената си оголена китка.

— Роуан от рода на Белия трън, обещаваш ли да служиш в моя двор от този ден до деня на смъртта ти?

Не знаеше точните думи на Древния език, ала кръвната клетва не се даваше със засукани фрази.

— Заклевам се. До сетния си дъх и на оня свят. До край!

Щеше да спре, да го попита дали наистина иска това, ала Майев бе още там, като сянка, таяща се зад тях. Затова го бе сторил сега, за да не може Селена да възрази, да го разубеди.

Типично за Роуан. Тя се ухили, когато прокара кинжал по китката си и остави капка кръв по пода. След това му подаде ръка.

С изненадваща нежност, той взе китката й в ръце и сведе уста до кожата й.

За миг нещо ярко като светкавица мина между тях, а после се успокои — нишка, която се сплиташе все по-здраво с всяка глътка кръв, изпита от Роуан. Когато той вдигна глава с устни, блестящи от кръвта й, погледът му бе светнал и твърд като стомана.

Нямаше думи, които да опишат това, което мина през тях в този миг.

Майев обаче ги освободи от задължението да си спомнят как се говори, като изсъска:

— След като успяхте да ме обидите още повече, сте свободни. Излизайте! Всичките!

Приятелите му изчезнаха за миг и потънаха в сенките, като отнесоха със себе си и проклетите камшици.

Селена помогна на Роуан да се изправи на крака и му позволи да изцери раната на китката й, докато тези по неговия гръб се затваряха. Застанали рамо до рамо, те погледнаха отново към кралицата на елфите.

Ала видяха само как една бяла сова отлита в нощта.

* * *

Бързо излязоха от Доранел и не спряха, докато не намериха тих хан в малко полузабравено градче на няколко километра. Роуан не посмя дори да се върне в дома си, за да си събере вещите, а й каза, че няма какво толкова ценно да взема. Приятелите му не дойдоха при тях, не опитаха да се сбогуват, когато двамата минаха по моста и изчезнаха в скритите от нощта земи отвъд. След часове на бягство Селена падна в леглото си и спа като заклана. Но призори помоли Роуан да извади иглите и мастилото от чантата си.

Изкъпа се, докато той приготвяше всичко, което му бе необходимо, и се изтърка с едра сол, докато кожата й не започна да лъщи. Роуан не каза нищо, когато тя се върна в спалнята и само я погледна, когато свали роклята си и легна по корем гола до кръста на работната маса, която бе поръчал. Иглите и мастилото вече бяха на масата. Бе навил ръкави до лактите, а косата му бе вързана назад. Така елегантните линии на татуировката му ставаха още по-видими.

— Поеми си дълбоко въздух — каза той. Тя се подчини и подпря ръце под брадичката си, докато играеше с огъня, завихряйки собствените си пламъци в жаравата. — Нахрани ли се добре, пи ли достатъчно вода?

Тя кимна. Бе погълнала цялата закуска, преди да иде в банята.

— Кажи ми, ако имаш нужда да станеш — каза той, след което я уважи, като не я предупреди за болката и не я попита дали е сигурна в решението си. Вместо това погали със сигурна ръка белязания й гръб — като художник, който наблюдава платното. Прокара силните си белязани пръсти по всеки белег, а кожата й настръхна.

След това започна да скицира знаците и така часове наред. След закуска бе подготвил няколко дизайна, които тя да одобри. Бяха толкова съвършени, все едно ги бе извадил от душата й. Не се изненада.

След като свърши основата, остави я да иде до тоалетна, и скоро тя се върна по корем на масата, подпряла брадичка с ръце.

— Сега не мърдай повече. Започвам.

Тя изсумтя в знак на съгласие и се загледа в огъня, в жаравата, докато топлината на тялото му приближи нейното. Чу как си поема рязко дъх, а после…

Първата игла заболя. Мили богове, с желязо и сол здравата си болеше. Стисна зъби, овладя и прие болката. За такава татуировка се слагаше сол, бе й казал Роуан — да напомня на носителката й за болката. „Хубаво — успя само да помисли тя, когато болката плъзна в гърба й. — Много добре.“

Когато Роуан направи следващата татуировка, тя отвори уста и започна своите молитви.

Бяха молитви, които трябваше да изрече преди десет години — поток от думи на Древния език, който разказваше на боговете за смъртта на родителите й, на чичо й, на лейди Мериън. Четири живота, изгубени за два дни. С всяко убождане от иглата на Роуан тя молеше безликите безсмъртни да отнесат душите на близките й в техния рай и да бдят над тях. Разказа им, че го заслужават заради добрите дела, топлите думи и смелите подвизи, които бяха извършили.

Спираше само колкото да си поеме дъх и продължаваше да изрича молитвите, които дължеше като дъщеря, приятелка и наследница.

Роуан се трудеше с часове, движенията му потънаха в ритъма на думите й. А тя пееше и се молеше. Той не проговори нищо, иглите и чукчето му бяха барабан за нейните молитви и сплитаха труда му. Не я оскърби с предложение за вода, когато гласът й прегракна до степен, че трябваше да шепти. В Терасен се пееше от изгрев до залез, с колене в чакъла, без храна, вода или почивка. Тук щеше да пее, докато татуирането завърши, а агонията в гърба й бе нейната жертва към боговете.

Когато всичко приключи, гърбът й болеше като одран. С мъка стана от масата. Роуан я последва до близкото нощно поле и коленичи с нея на тревата. Тя вдигна очи към луната и изпя последната свещена за дома й песен — риданието на елф, закъсняло с десет години.

Роуан дори не продума, докато тя пееше с дрезгав глас. Остана на полето с нея до зори, постоянен спътник като татуировката на гърба й. Три редици текст минаваха по най-големите й белези — историята на любовта и загубата й, изписани върху нея. Един ред за родителите и чичо й, втори — за лейди Мериън, трети — за придворните и народа й.

На по-малките белези бе изписала съдбите на Нехемия и Сам, обичните й мъртви. Вече нямаше да ги държи заключени в сърцето си.

Вече нямаше да се срамува.