Сара Дж. Маас
Огнената наследница (8)

7

Тази нощ никой друг не обезпокои Селена и Роуан. Той не й каза нищо по повод станалото, нито пък й предложи наметалото си, за да се сгрее. Тя спа свита на една страна, като всяка минута трябваше да се обръща заради камък или корен, нараняващи гърба й, или пък да се събужда от крясъците на совите… а може би и на по-лоши неща.

Когато светлината стана сива и над дърветата се спусна мъгла, Селена се почувства по-уморена от предишната нощ. След кратка закуска от хляб, сирене и ябълки, когато продължиха пътя през обраслите с гори могили, тя почти задряма на гърба на кобилата си.

Минаха покрай няколко души — най-често хора, каращи фургони към някакъв пазар. Всички те погледнаха боязливо към Роуан и им сториха път. Неколцина дори прошепнаха молитви.

Бе чувала, че елфите и хората живеят в мир във Вендлин, затова реши, че ужаса, който изпитват, е заради самия Роуан. Татуировката не помагаше особено. Зачуди се дали не трябва да го попита за значението й, но тогава се налагаше да го заговори. А да говори с него означаваше да създаде някаква връзка.

А тя бе уморена от приятели. И най-вече от смъртта им.

Затова си остана със затворена уста през целия ден, докато яздеха през горите и навлязоха в Камбрийските планини. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-пъстра и гъста ставаше гората, а мъглата се сгъсти до степен, че усещаше тежестта й на лицето, врата и гърба си.

Изкараха още една студена и ужасна нощ на пътя, а после отново заяздиха призори. Мъглата се просмука в дрехите и кожата й, за да стигне чак до костите.

На третата вечер се бе отказала от надеждата за огън. Дори прие студа, непоносимите корени и глада, който не можеше да потисне, независимо от количествата хляб и сирене, които поглъщаше. Болките й действаха някак утешително.

Не успокояващо, но… разсейващо. Добре дошли. Заслужени.

Не искаше да знае какво означава това за нея. Не можеше да си позволи да се вгледа толкова в себе си. Бе го направила в онзи ден, когато видя принц Галан. Бе й достатъчно.

Отклониха се от пътя в притъмняващите часове на късния следобед, а мъхът сподавяше звука от всяка крачка на конете им. Не бе виждала град вече дни наред, а сивите скали бяха обсипани с руни и символи. Подозираше, че това са знаци към хората.

Да стоят настрана.

Трябваше да са на седмица от Доранел, но Роуан ги водеше покрай планините, а не през тях. Все пак се издигаха нагоре, но изкачването беше забавяно от време на време от плата и полета с диви цветя.

Не видя нищо познато, затова нямаше представа къде или колко високо се намират. Осъзнаваше само безкрайната гора, безкрайното изкачване, безкрайната мъгла.

Подуши дима, преди да види светлините. Не от огньове, а от сграда, издигаща се високо над дърветата, прегърнала гръбнака на планинския склон. Камъните бяха тъмни и стари и не бяха познатият гранит. Очите й се напрегнаха и не пропуснаха пръстена извисяващи се скали между дърветата, опасващ крепостта. Бе трудно да не ги забележи, при положение че яздеха между два мегалита^[1], възвишаващи се един към друг като рогата на огромен звяр. По кожата й премина странно напрежение.

Магически защити! Стомахът й се сви. Дори да не държаха враговете настрана, определено можеха да вдигнат тревога. Това означаваше, че трите фигури, които пазеха всяка една от трите кули, шестима на външната стена и трима при дървените порти, знаеха за приближаването им. Мъже и жени в леки кожени доспехи, въоръжени с мечове, кинжали и лъкове, наблюдаваха техния напредък.

— Бих останала в гората — каза тя. Това бяха първите й думи от дни, ала Роуан не й обърна внимание.

Дори не вдигна ръка, за да поздрави стражите. Явно мястото му бе познато, щом не си направи труда да каже едно „добър ден“. Когато приближиха старата крепост — която представляваше няколко наблюдателни кули, вплетени в огромна свързваща сграда, покрита с лишеи и мъхове, — Селена си направи сметката. Явно представляваше някакъв граничен пост на половината път между кралството на смъртните и Доранел. Може би най-после щеше да намери топло място, в което да се наспи, дори и за една нощ.

Стражите отдадоха чест на Роуан, който дори не ги погледна. Всички носеха качулки, скриващи каква кръв тече в жилите им. Дали бяха елфи? Роуан може и да не си бе отворил устата по време на пътуването — показа толкова интерес към нея, колкото би показал и към настъпано парче тор, — но ако тя се озовеше сред елфите… можеха и да поискат да я разпитат.

Затова запомни всеки детайл, всеки изход, всяко слабо място, когато влязоха в големия двор отвъд стената и двете обикновени на вид конярски ръце, които им помогнаха да слязат. Бе толкова тихо. Все едно всички бяха затаили дъх, дори и камъните. Все едно я чакаха. Усещането се влоши, когато Роуан я поведе в мрачния коридор на главната сграда, а после по тесни стъпала към нещо, което приличаше на малък кабинет.

Не дъбовото бюро, избелелите зелени завеси и топлината на огъня я накараха да спре. А тъмнокосата жена, която седеше зад бюрото. Майев, кралицата на елфи и феи.

Нейната леля.

А след това чу думите, от които се бе страхувала през последните десет години.

— Здравей, Елин Галантиус.