Даина Чавиано
Затворена котка (70)

70

Маев се спря и другите я последваха. За миг помаха с ръце, докато усети слабото течение, което се надигаше от пода. Обърна се към Дану и Ангус, които чакаха нейните заповеди, и тогава го видя. Недалеч от тях се носеше някакво създание.

Не беше тайна, че Обитателите на сенките не търпяха намесата на хора на територията си и правеха всичко възможно, за да избягнат тези срещи. Но този закон, изглежда, не се отнасяше за Маев. Непрекъснато показваха благоразположението си към нея.

Съществото долетя до момичето.

— Ела с нас — помоли я, въпреки че от устните му не излезе звук. — Отдавна те чакаме.

— Какво искате от мен? — попита Маев.

Атмосферата сякаш доби млечна плътност. Отвсякъде се появиха крилати създания. Наобиколиха Маев и приятелите й, които още не разбираха какво се случва.

— Ти си нашата кралица — запяха в хор. — Трябва да дойдеш.

— Не искам да се занимавам с феи.

— Ти си наша — молеха съществата. — Без теб сме загубени.

— На Гуин му омръзна да бъде посредник между хората и божествата — обясни таласъм със сиви очи.

— Оплаква се, че е уморен — проплака червенокоса силфида. — Стар е колкото планетата.

— Съжалявам — отвърна Маев непоклатима, — но това не е мой проблем.

— Напротив! Напротив! — викнаха всички в хор.

— Вървете си! — извика така гневно, че стресна Дану и Ангус. — Махайте се!

Сред крилатото множество избухнаха писъци от страх и съществата се стопиха в нищото като по чудо.

— Какво става? — попита Дану.

— Пак те — каза тихо Маев, отпускайки се върху тревата.

— Магическият народ?

— Да.

— И ти пак им се разкрещя? — Ангус се огледа около себе си. — Заради теб ще ни унищожат.

— Отидоха си.

— Какво искаха?

— Настояват, че съм тяхната кралица.

— Сигурно има някаква причина…

— Не ме интересуват. — Погледна приятелите си с тъга. — Не са хора, никой не ги разбира. Невъзможно е да контролираш действията им.

— Но те ти се подчиняват.

Тишината се спусна над тримата.

— Да вървим — заключи Маев и се изправи. — Трябва да продължим пътуването си, иначе няма да стигнем навреме.

Завиха на югоизток, докато Маев си преговаряше наум последните уроци на старицата. Бриг я беше научила да разпознава енергията на невидимите пътища с длани, обърнати към земята — обучение, което отне голяма част от седемдесет и двата дни на усамотение.

— Защо седемдесет и два? — беше попитала Маев, когато гадателката й разкри времето, което всички трябва да прекарат в самотен пост.

— Това е магическо и стабилно число — беше нейният отговор.

През този период Бриг беше единственият човек, когото виждаха. Благодарение на нея Маев научи за пътеките, които показват пътя до свещените места. Бяха невидими за окото, защото минаваха през недрата на земята. Много места на концентрация на силата — като Каер Сидхе и кръговете от камък, бяха издигнати върху точки, където енергията блика от земята под формата на вихрушка или спирала. Само неколцина магьосници и гадателки умееха да определят местоположението на тези извори, които, по тяхна заповед, се превръщаха в места, подходящи за магията. Бриг й беше казала да проучи линиите, които водеха на югоизток, и тя се подчини.

Вървяха заедно с колона от поклонници до източното крайбрежие на Ерин и там се качиха на кораб, който ги отведе до Великата страна на мъглите. Плаваха без бури, тласкани от силен вятър, който задуха веднага щом вдигнаха котва. Без приятелите й да разберат, Маев беше призовала войска от Дребния народ, която духаше около кораба, издувайки платната и създавайки морско течение, за да ги отведе право до целта им. Въпреки краткото пътуване пристигнаха замаяни. Но Бриг вече ги беше предупредила: колкото повече сила има един магьосник, толкова по-малка е устойчивостта му на морски вълнения.

Слязоха бързешком, нетърпеливи да напуснат онази плаваща черупка и да стъпят на твърда земя. Докато се приближаваха към светилището, се увеличаваше и броят на пътниците, които, изглежда, се бяха отправили към същото място. Мнозина носеха новите слънчеви символи на дрехите си, за разлика от тях тримата, които следваха лунната традиция.

Беше почти пладне, когато стигнаха до крайната цел. Кръгът на гигантите беше храм на открито, където можеха да се поберат всички. Мястото, което преди време беше възникнало като център на култа към Богинята на нощта, бе претърпяло някои промени в разположението на камъните и сега приемаше също и пришълците, изразили предпочитание към слънчевите ритуали. Мястото беше много посещавано, защото наближаваше Лита^[1], празникът на лятното слънцестоене, и това попречи на придвижването им. Избраха един отдалечен кът и хапнаха от собствените си провизии. След това легнаха близо до наскоро запаления огън — един от десетките, които осветяваха долината — и спаха неспокойно.

Маев се събуди малко преди зазоряване. Тъмнината все още царуваше навсякъде, но лилавият нюанс на хоризонта вече прозираше.

„Утрото приближава — каза си тя. — Трябва да събудя останалите.“

Но не беше необходимо. Мощният звук на рог отекна из долината. След като събраха багажа си, се отправиха към входа на храма — улица, разположена на североизток — и се присъединиха към групата жреци и гадателки, които заемаха местата си. Останалата част от множеството се подготви да наблюдава церемонията от по-далеч, от външния кръг от камъни.

Един от жреците се приближи до кладата, която гореше между два стълба, и издигна ръцете си, за да приеме слънцето.

— Ето че идва драконът — прогърмя гласът му в мрака. — Ето кръвта му, тече по пътища, които очите не виждат и краката не докосват.

Маев потръпна. Вените на дракона: това бяха пътищата, която тя следваше.

— Ето меча, който може да го освободи. — Вдигна лъскаво острие. С върха му описа триъгълник на земята, а в него начерта още три, започвайки от центъра.

Маев знаеше какво означава това: Окото на дракона, единствената идеограма, която можеше да освободи силата му.

Две жрици със зелени туники се приближиха към огъня, за да вземат няколко горящи въглена и да ги пренесат до Окото, където главният жрец изгори някаква смола. Едва тогава влезе във фигурата и хващайки меча с двете си ръце, го насочи към земята и обяви:

— От това свещено място в това време на мрак призовавам дракона на повърхността. — И с бързо движение заби меча в земята.

В този момент пламъците на огъня придобиха собствен живот. Без видима причина огънят удвои размера си и образува странна фигура във въздуха. Беше, без съмнение, главата на дракон с раззината паст.

Шията на звяра се заизвива във всички посоки, сякаш заплашваше множеството, което го заобикаляше, но никой не помръдна. В този момент слънцето изгря зад монолита, който се издигаше на улицата. Огненото животно обърна главата си към светилото и за кратко баща и син размениха един поглед, изпълнен с обич, преди малкият да извие врата си за последен път и да угасне сред нажежените въглени.

Маев усети прилива на земна енергия, която се издигаше към слепоочията й. Около нея избухнаха, по-блестящи от всякога, сияйните ореоли на Обитателите на сенките.

— Ти си наша! Ти си наша! — извикаха с удвоена жар.

— Не принадлежа на никого — каза тихо, поразена от мощния призив.

И изведнъж видението се разкри пред нея и показа бъдещето. Видя се заобиколена от тези безплътни създания, глезена и обожавана от тях в продължение на безброй десетилетия, до оттеглянето й в Земята на безсмъртните, откъдето можеше да се роди отново, за да продължи учението си. Видя също къде щеше да бъде последният й дом в онзи живот: гробница в родния й Ерин. Щяха да издигнат гробницата от камък и входът й щеше да бъде грижливо запечатан с магия, която само Народът на сенките може да развали. И узна, че името й ще остане в легендите векове наред и че ще бъде запомнена като Маб, кралицата на феите, чийто образ ще живее в стихове и легенди, в гравюри и рисунки.

И в този момент видението угасна, а сетивата й сякаш се размътиха, прекосявайки тунел към светлината на друга епоха.