Даина Чавиано
Затворена котка (24)

24

Кварталът беше останал в тъмнина — нищо необичайно. Мелиса чуваше ропота на хората, които разговаряха на верандите на домовете си или бяха гледали телевизия на отворена врата, за да се възползват от нощния бриз. Това беше нейният шанс.

Отиде в трапезарията. В коридора се размина с баба си, която се връщаше от верандата, за да иде да спи. Мелиса й каза, че излиза за малко, за да се види с една приятелка. Когато възрастната жена запротестира заради това нощно излизане, я увери, че приятелката й живее наблизо. Изчака тътрещите се стъпки да заглъхнат във вътрешността на дома и едва тогава отвори шкафа, откъдето извади найлонов плик. Затвори с ключ и излезе с торбичката на улицата.

От тротоара видя ослепителния сноп лъчи на фенер, който прекосяваше портала на една съседна къща; чу смеховете на децата, възползвали се от закрилата на мрака, за да се измъкнат тайно от родителите си; също така разговорите от балкон на балкон между съседите, но не можеше да различи нищо на повече от метър разстояние. Близо до ъгъла се спъна и едва не падна. Тънкият пресеклив смях й разкри, че виновник е синът на медицинската сестра, която живееше отсреща. Момчето нададе призрачен вой с явното намерение да изплаши човека, с когото се беше сблъскало, и веднага побягна.

Стигна до месарницата, опипом извади от чантата тубичка и свали капачката й. Внимателно намаза четката и започна да пише върху избелялата повърхност. Някой шегаджия от квартала, може би с еврейски корен, я беше кръстил „Стената на плача“, защото на дъската, която висеше там, се появяваха само съобщения от типа на: Свърши диетичното пиуе, Тази седмица ниама риба и Месото тези две семици ниама да доде до суедваия месец. Такива престъпления срещу правописа вбесяваха Мелиса, но бяха повод някои шегаджии — по-грамотни от месаря — да направят свой принос. Примерно предпоследният стенопис беше лесен за изпълнение. С няколко минимални корекции фразата се превърна в изразителна жалба: Тази седмица ни… ама риба!

Със затаен дъх и като спираше непрекъснато, за да се ослуша откъде идват определени шумове, започна да пише посланието си на стената. Всъщност не беше оригиналната авторка на текста. Месеци по-рано един приятел, който учеше във Факултета по математика, й беше разказал — полуразвеселен, полупритеснен, че ДС обградила университетския хълм, защото във Факултета по кибернетика се появил огромен надпис, който гласял: Долу — знаеш кой. Макар да не се споменаваше конкретно никой, посланието беше толкова ясно, че ДС не се поколеба да разпита всички пазачи и използва кучета и експерти криминалисти в търсене на следи, които да доведат до автора. Новината обиколи острова, въпреки че не беше публикувана в никой вестник. Тази фраза Мелиса възпроизвеждаше на стената. Сред хилядите антиправителствени призиви, които се раждаха из цялата страна, този беше почти гениален. Беше не толкова директен, колкото адски въздействащ, префинено злобен. Собственото му двусмислие го превръщаше в много зловреден текст, защото фактът, че нямаше нужда от име, за да посочи адресата, отразяваше неоспоримата вина на човека, към когото беше насочен. Все едно казваше: Няма нужда да те споменавам, защото всички знаем кой си…

Чу нечии стъпки и се долепи до стената на месарницата, като се скри зад кашони, които миришеха на развалена риба. Единият от тях падна и силният шум подплаши котките, които душеха на планината от опаковки. Момичето чу възклицанието на някаква жена и стъпките отново се изгубиха в мрака.

Върна се при надписа. Въпреки пълния мрак зениците й се бяха разширили и виждаше достатъчно добре. Близко дихание докосна лицето й и тя застина в ужас. Мястото беше пълно с обемисти предмети, по-черни от нощта, но не успя да види никакво живо същество наоколо. По-уплашена отпреди се захвана отново със задачата си. Имаше усещането, че нещо или някой се намира на една ръка разстояние, и още по-лошо: че това нещо или някой знаеше какво прави тя. Косите на тила й настръхнаха, когато някакъв глас я повика по име. Още веднъж се огледа във всички посоки. Нищо. Дописа надписа бързешком, прибра четката, натисна капачката на тубичката с боя, върна я в чантата и забърза към дома си.

Когато се отдалечи, започна отново да различава смеха на децата, крясъците от семеен скандал и тихото жужене на разговорите, които се провеждаха под прикритието на сенките. Това я успокои малко, но няколко пъти се обърна да огледа безлюдната улица, за да провери дали не я следят. Невидимото присъствие продължаваше да бъде близко.

Реши да не влиза направо у дома си. Подмина решетката и продължи до парка. Никой не й обърна внимание, когато се качи в автобуса. Слезе на втората спирка и се върна пеша. Щяха да открият надписа чак на другата сутрин, защото единствената светлина на магазина оставяше местопрестъплението в сянка. Затова, дори ако токът дойдеше в някакъв разумен час, тази вечер нищо нямаше да се случи.

Затвори вратата на дома си и отиде до шкафа, за да прибере боята. Запали свещ и си изми ръцете. Би дала всичко, за да можеше да заспи, но от нерви не успя. Опита се да чете.

Беше прегледала само бегло книгите на Анаис Нин, но всеки път, когато напредваше по малко, оставаше изумена от сходството между мислите на тази жена и своите собствени. Първо, и двете си водеха дневник, който беше нещо повече от просто изреждане на случки. По-скоро беше тетрадка с размишления, където превратностите на живота бяха отражение на най-великите въпроси, които се зараждаха в ума й. Отгоре на всичко и двете бяха Риби с асцендент Везни. Не че Мелиса приемаше астрологията много на сериозно, но сега се замисли за тежестта на съвпаденията. Дали е възможно това да обуславя сходството на характерите им? Също като Анаис се беше интересувала от еротична литература по-скоро като предизвикателство, отколкото като израз на удоволствие, по-скоро като форма на бунт, отколкото като литературно упражнение.

Легна по гръб, съзерцавайки отблясъците на свещта по тавана. Би й се харесало да бъде нейна приятелка. Опита се да си я представи в Хавана — как чака на опашка за хляб, как се качва в някой претъпкан автобус или на събрание, където всички обвиняваха, за да не бъдат обвинени. Какво би си помислила за тази столица на ада?

Видя сцената с внезапна яснота. Онази странна и самотна жена, способна да обърне света наопаки с идеите си, щеше да изложи опасни доводи; и веднага щом вижданията й за света се сблъскаха с обкръжаващата я среда, щяха да я спрат. „Анаис Нин не би могла да съществува в Куба“, заключи Мелиса и затвори очи.

Опита се да си представи жестовете й, гласа й, звука на смеха й, но се улови, че се държи като любовница. Идеята я порази. Да се влюби в мъртва: само това й липсваше!

Нещо я погали по бузата. Нежен и топъл допир. Спомни си какво беше станало преди в тъмнината на улицата, но сега не изпита страх. Намираше се в твърде позната и сигурна среда. Освен това заспиваше.

Полъх на вятъра загаси свещта и тя потъна в дълбок, почти чувствен унес. Книгата се плъзна на пода. Луната напредваше към зенита си и светлината й нахлу през прозореца, като се разля върху лицето на Мелиса.

Първите образи раздвижиха клепачите й. В съня бягаше от нещо, от някого, може би от самата себе си; този кошмар я беше преследвал и друг път. Изведнъж, в мига, в който се почувства изгубена, я видя отново. Там беше сянката, до нея имаше още една, а по-нататък — трета и четвърта, и пета… Разбра, че мястото беше огромен замък на сенките; пресечна точка на всички души и вселенската същност.

В това състояние, което й даваше достъп до незнайни измерения, й хрумна, че сянката е стара позната.

— Коя си ти? — извика Мелиса в съня си, където се носеше като едно от хилядите същества, скитащи там. — Защо ме преследваш?

Почувства облъхване, сякаш гигантска птица размахваше криле.

— Защо търся присъствието ти, а ти се вкопчваш в моето?

И един глас каза тихо в нея:

— Аз съм твоя двойница, твоята сродна душа, призракът, когото сънуваш…

И в този миг разбра с яснота, по-силна от предчувствие: онази сянка, която я преследваше, галеше лицето й и бдеше над стъпките й, беше създанието, наричало се някога Анаис Нин.