Даина Чавиано
Затворена котка (3)

3

Мелиса се върна в стаята си. Баба й беше отишла на гости у съседка и тя реши, че моментът е подходящ. Излезе от банята, освежена след къпането, премести дневника, захвърлен в бъркотията от чаршафи, и се хвърли на леглото с неприятната леност, която винаги я настройваше против слънчевите утрини.

„Няма да се получи“, каза си тя.

Точно тогава дочу шумоленето. Огледа се наоколо. Звукът беше дошъл някъде от стаята, въпреки че не можеше да определи точно откъде. Стори й се, че долавя с крайчето на окото си пробягването на някаква сянка.

„Дали не се е промъкнала още някоя мишка?“, предположи, усещайки неприятен вкус в устата.

За миг остана нащрек. Ако имаше котешки уши, щеше да ги наостри като радари, но ловджийският й инстинкт продължи само няколко секунди. Градският шум я върна в обичайната й сънливост и рутината угаси шестото й чувство.

Приближи се до гардероба и започна да рови из чекмеджетата. Под една купчина шалове намери каквото търсеше. Парченцето аметист избледня под слънчевата светлина. На една от страните му телуричните сили бяха издълбали нещо като утроба, пълна с лъскави кристали — като пиритен прах. Месец преди това по съвет на учителката си беше занесла камъка до морето. За кратко позволи на пяната да оближе ръбовете му, след което го пови в парче плат и го остави на прозореца, за да бъде пречистен от слънцето и луната.

Заниманията по магия бяха прекъснали за три седмици. Учителката — която питомниците й наричаха Сибила — водеше съвсем различен обществен живот: преподаваше диалектически материализъм в Хаванския университет. Понякога й се налагаше да отсъства непредвидено, за да бъде на семинари, наложени от ректората.

— Трябва да се прехранвам някак — се оправда тя, когато Мелиса я попита как може да е преподавателка по марксизъм денем и учителка по окултни науки нощем.

— Това са несъвместими доктрини! — настоя момичето. — Човек може да бъде материалист или магьосник, но не и двете неща едновременно.

— Преподаването на марксизъм е част от кармата ми; нещо, което не мога да избегна. Но истинската ми същност е тук — увери я учителката, галейки покритата с воал кристална топка.

Мелиса подозираше, че жената не би могла да оцелее без познанията, наследени от баба й — ирландка, дошла в Куба преди половин век, която й е предала основата на Уика^[1]…

Аметистът се изплъзна от ръцете й и се удари в крака й. На езика й беше да изрече проклятие, но си спомни предупреждението на Сибила: Никакви отрицателни мисли. Едно-едничко чувство за отмъщение или омраза, изпитано по време на ритуала, и всичко ще се обърне срещу теб… Защото това беше Уика: естествена магия, свързана с култа към земята, но също така използване на психичната енергия и проекцията й в заобикалящата среда.

„Трябваше да го направя снощи — укори се тя отново. — Нищо няма да стане.“

Беше длъжна да опита обаче. Сибила щеше да пита и трябваше да й каже нещо… и то нещо истинско, защото тя винаги познаваше, когато я лъжат.

Приближи се до един шкаф, където пазеше още книги, и отмести няколко тома. Внимателно извади две чаши, една кама, няколко свещи, чинийка и нещо като миниатюрен котел. Изтича до кухнята, за да вземе солницата и бутилка сухо вино. Като се върна в стаята си, остави нещата в един ъгъл. Сложи сол в линийката, вода в една чаша и вино в другата.

Затвори бутилката и за миг изпита угризение на съвестта. „Ако баба разбере за какво ползвам виното й за готвене, ще ме убие“, каза си тя. И наистина възрастната жена го къташе като вълшебен еликсир, защото с това вино овкусяваше парченцето пилешко, което й се полагаше всеки месец. Мелиса си обеща, че ще й го върне с лихвите, дори да се наложи да го купи безбожно скъпо на черния пазар.

Постави предметите, които щяха да й помогнат за упражнението по визуализация, във вътрешността на кръга, оформен от свещите. След това го обиколи с камъка в ръка, призовавайки помощта на духовете на стихиите.

Никога не беше опитвала нещо подобно. Знаеше, че не е препоръчително да се извършва без подходящ контрол, и нямаше представа какво щеше да се случи. Самата Сибила я беше предупредила, че в кръг, очертан без необходимия опит или знание, може се очаква всичко, но тя нямаше търпение. Изнамери една книга за келтска магия с няколко липсващи страници, разучава я цяла седмица и запълни пропуските с въображението си.

Затвори очи и се опита да потопи мислите си в камъка. През зрителното й поле пробягаха разноцветни отблясъци, но тя не реагира. Ограничи се да ги наблюдава, докато отново се спусна мрак и остана сама — дишаше, дишаше, дишаше… Чу кънтящ звук. Реши, че позволява на външни стимули да я разсейват, и се опита да се вглъби в дълбочината на минерала. Световъртежът й се усили. Чу глас, няколко гласа, океан от шепот, който настояваше за вниманието й. Помисли си, че ще припадне. Отвори очите си, които стискаше до този момент, и видя мъглата.

Гъста мъгла покриваше всичко. Босите й крака не стъпваха върху каменните плочи на дома й, а върху кал и треви. Опита се да познае мястото, но не успя. Някой вървеше редом с нея, крачеше напред по калния път; човек, който я водеше към мястото на важна среща.

„Въобразявам си. Сигурно е заради слънцето, което грее в очите ми.“

Но не грееше слънце. Там започваше да ръми. Опита се да види лицето на човека, който вървеше до нея, и — като в някой кошмар — не успя да помръдне главата си. Наблизо крачеше още някой — с кожен плащ, измокрен от дъжда и потъмнял от студа. Дали беше мъж или жена? Направи опит да види чертите му и фигурата изчезна.

Пред Мелиса отново бяха познатите мебели, рафтът с книгите и колекцията й от бухали и малки сови. Беше излязла от транса… поне отчасти. В полуздрача на стаята се движеше сянка. Видя я да се носи над леглото й, да се насочва към една лавица, отрупана със свещи, после да се плъзга по назъбената планина от листа върху бюрото й.

Аметистът се изтърколи от ръката й до ръба на кръга и сянката изведнъж се стопи. Няколко секунди наблюдава с учудване спалнята, сякаш искаше да подреди мислите си и да се увери, че е сама.

„Снощи сънувах нещо — си спомни тя. — В съня също имаше сянка и беше на човек, когото познавам.“

Прибра камъка и остана неподвижна, уверена, че с малко усилие може да разбере къде се намира мъгливата земя от видението й. Половин час по-късно все още не знаеше това, но беше убедена, че я е виждала и преди.