Даина Чавиано
Затворена котка (35)

35

— Снощната реч беше ужасна — каза Тирсо.

— Защо? — попита Селесте, която подреждаше съдове и прибори върху покривката.

— Ще има още ограничения.

— Още? — попита Алваро. — Сега какво ще ни вземат?

— Сума ти неща. Само ще ти подскажа: дори за децата няма да има мляко.

Някакви възклицания от кухнята прекъснаха разговора.

— Какво става?

— Газта свърши — съобщи Селесте. — Миличък, защо не идеш до Мирта? Помоли я да ти услужи с котлона.

Алваро въздъхна.

— Ела с мен — помоли той Тирсо.

На слизане по стълбите срещнаха Мелиса.

— Качвай се и ни чакай — каза й Алваро.

На Мелиса не й се наложи да звъни, защото вратата беше останала притворена. Застанала до печката, Селесте спореше със себе си.

— Здравей, да ти помогна с нещо?

— Няма нужда. Щях да претопля яденето, но виждаш какво става… — Сложи ръце на кръста, объркана. — Да идем в кабинета.

Отидоха в малкия хол и се отпуснаха на дивана: Селесте, уморена от домашни проблеми, а Мелиса, изтощена от опасното си пътуване.

— Слуша ли снощната реч? — попита Мелиса.

— Нямах желание да се моря с вечната стара песен, но Тирсо ми разказа част от нея.

— Значи вече знаеш за лекарствата.

— Не.

— Падат ти се трийсет главоболия за година.

— Моля?

— Аспиринът… Ще има дажби. Само по трийсет на година.

— Аз страдам от болки в яйчниците — изсумтя Селесте. — Трябва да вземам по две хапчета първия ден от всеки цикъл!

— Две хапчета на месец — изчисли Мелиса — това прави двайсет и четири. Ще ти останат шест. Така ще може да си позволиш главоболие през два месеца.

— Господи!

Тирсо и Алваро се върнаха с взетия назаем котлон и след като сложиха керосин, започна бавният процес на готвене на това средновековно приспособление. Един час по-късно четиримата поглъщаха лакомо — почти с радост — скромното угощение: бъркани яйца, към които Селесте беше добавила лук, салата от два домата — Алваро бе успял да ги намери на черния пазар, — и кана чай. Селесте пожертва последния лимон в името на колективното небце. Обядът ги разведри и започнаха да се шегуват, тоест да говорят против правителството.

— Разбрахте ли как му викат на онзи? — започна Алваро. — Стюардесата.

— Защо?

— Защото, докато страната отива по дяволите, той обяснява на хората, че пушенето, пиенето и яденето са забранени, а после ги уверява, че няма за какво да се тревожат, всичко било наред.

— Един мой приятел го нарича Математика, защото събира мизериите, изважда яденето, умножава глада и разделя семейството.

В продължение на почти час си припомняха различните прякори, пръкнали се през последните седмици — масово забавление по онова време.

— Ако има как да замина със сал, ще го направя — призна Тирсо по време на една пауза. — Вече не издържам тук.

— Ти си луд — притесни се Мелиса. — Би било самоубийство.

— Освен това все някога нещата трябва да се променят — добави Алваро.

— И аз мислех така, но слушам това, откакто съм се родил, а вече съм на двайсет и пет години.

— Според природните закони — настоя Алваро — този човек трябва да умре, преди да навършим четирийсет.

— Според природните закони този човек ще ни умори от глад, преди да пукне.

— Е, момчета! — прекъсна ги Селесте. — Защо не последваме примера на древните гърци?

Приближи се до етажерката, порови из касетите и избра една.

— Няма нищо по-добро за храносмилането от изпълнение на флейта — каза тя.

Рондо на Моцарт изпълни стаята със звуци.

— А сега ще ви покажа новата си колекция от минерали.

— Откога колекционираш камъни? — попита я Мелиса.

— От една седмица — отвърна Алваро вместо жена си. — Един неин чичо почина и вдовицата й даде цялата купчина.

— Алваро! — укори го Селесте и извади от витрината стъклена кутия. — Това е много ценна колекция, която чичо ми е наследил от дядо. Има образци от всички континенти.

 

Камъните започнаха да минават от ръка на ръка.

— Този много ми харесва — каза Мелиса. — Какъв е?

— Тигрово око.

— А този? — попита Тирсо, вдигайки парченце с грапава виолетова повърхност.

Селесте понечи да отговори, но Мелиса я изпревари:

— Аметист — И добави пред изненаданите погледи на групата: — Сибила ме научи как да го използвам. Този камък извисява духа.

— Не мога да повярвам, че още продължаваш с тия глупости — измърмори Тирсо.

— На бас, че не знаете какво е това? — намеси се Селесте, за да отклони посоката на дискусията.

— Злато?

— Железен пирит.

— Миличка — възкликна Тирсо, — станала си експерт!

— Колекцията върви с каталог — поясни Алваро с нещо средно между гордост и раздразнение. — Цяла седмица го разучава.

Мелиса взе един камък, който Селесте току-що беше извадила: син, с полирана повърхност, със светлозелени жилки. Беззвучен сигнал завибрира в сърцевината му и тревога пробяга из ума й.

— Това е лапис лазули, който дядо ми донесе от…

Не довърши фразата. Или поне Мелиса не я чу. Намираше се в гора, до входа на колиба, и разбра, че има и други колиби наблизо. Инстинктивно погледна към земята. Краката й бяха черни под подгъва на дрипите й.

„Какво правя тук?“, запита се тя, докато изучаваше клонка папрат, чиято жила се опитваше да пробие с костена игла.

Сякаш личността й се бе раздвоила: беше Мелиса, осъзнаваща какво се случва, и другата жена, нижеща клонката и нехаеща за онази, която наблюдаваше действията й. Помисли си, че е полудяла. Спомни си един филм за жена с няколко самоличности. Една от тях знаеше всичко за останалите, но другите познаваха само своето собствено съществуване. Раздвоена самоличност… Шизофрения.

„Не — каза си ужасена. — Не съм луда, само съм затворена в нечие тяло или нечия памет.“

Спомни си талисмана.

„Това е регресия“, разбра тя.

Долови чужди мисли, които си припомняше, сякаш бяха стар сън. За момента не разбра защо се опитва да пробие клонката с игла. Паметта й само поясни, че растението ще бъде сложено да се суши.

Видя да идва момиче, което й подаде още една клонка. Беше на десетина или дванайсет години, с мръсна муцунка и парцаливи дрехи, но лицето й излъчваше щастие. Тогава Мелиса разбра за какво й са растенията. Те бяха домашната й аптека: събираше билки. Момичето не беше нейна дъщеря, но го обичаше като свое дете. Беше го прибрала на съвсем невръстна възраст, макар че не успяваше да си спомни дали са родственици или е чуждо дете. Малката каза нещо на непознат език. Мелиса я огледа отново и почувства как кръвта й се смразява. Беше Селесте. Въпреки че в лице момичето не приличаше на приятелката й, Мелиса разбра, че е тя. Някакъв особен, трудно определим блясък в погледа му беше причината за категоричната й убеденост. Дали тази древна връзка не ги беше сближила толкова здраво?

Зрението й се замъгли и се намери просната на легло. Беше старица на четирийсет години. Раздираше я остра болка и сякаш беше на път да я разкъса. Разбра, че ще умре, смърт, която щеше да я освободи от страданието — с наближаването й болката започна да отстъпва, а адски шум изпълни ушите й… Настъпването на смъртта беше изпълнено с объркване. После настанаха тишина и мрак. И изведнъж — светлина.

Мелиса отвори очи. Приятелите й я гледаха уплашени. След това заваляха въпроси:

— Добре ли си?

— Какъв език беше това?

— Казах ти, че е френски.

— Не беше, аз знам малко френски.

— Приличаше на диалект.

— Какво ти се случи?

Мелиса изгледа всички необичайно щастлива.

— Няма да повярвате.