Даина Чавиано
Затворена котка (11)

11

Беше чудо. Прочитът на писмата отново беше събудил у нея импулса да пише. Винаги, когато някоя книга стимулираше въображението й, мигом я зареждаше с всякакви идеи. Сега имаше пред себе си — бог знае защо — един разказ за вампири и две еротични стихотворения. Вместо да губи време в опити да намери връзка между двете, посвети дни наред на таен писарски труд. Работеше като паяче, тихо и скришом. Едно племе червени вампири дебнеше човечеството от друго измерение, но хората, неподозиращи опасността, усещаха само неопределим ужас. Беше странен разказ — признаваше си го, — най-вече защото не стигаше до развръзка. Вампирите не нападаха никого, въпреки че заплахата върху човешкия род продължаваше и след последната точка. От друга страна, стихотворенията бяха отявлено провокативни. След като препрочете текстовете и ги подложи на целебна хирургическа операция, реши да ги занесе в едно списание, където вече беше публикувала други стихотворения. После щеше да се отбие в къщата на Алваро и Селесте.

Докато оглеждаше дрехите си и се опитваше да избере между виолетовата или синята пола, си призна, че литературата се беше превърнала в акт на съблазън. Беше нейната форма на бунт. Докато се приготвяше за едно от обичайните си посещения при Алваро и Селесте, с тъга си помисли, че техният дом и домът на Тирсо бяха единствените оазиси, където срещаше идеи, близки на духа й…

Избра една лилава рокля в индийски стил и червени сандали, които се връзваха около краката с ленти. Беше платила десетократно повече за тях на черния пазар, но бяха фантастични.

Взе разказа, за да го прегледа, преди да излезе. Напоследък работата й пречеше да се концентрира и трябваше да се бори с персонажите, докато организираше изложба на пластични изкуства, но това удвои удоволствието от усилието.

Удоволствието от усилието.

Наслади се на фразата. Запита се защо толкова хора страдат пред празния лист. За нея писането никога не беше изисквало огромно усилие на волята. В нейния случай беше необходимост или по-скоро терапия. Когато прекарваше известно време, без да се занимава с писане, ставаше раздразнителна, изпадаше в кризи на депресия, кошмарите й се увеличаваха, имаше истерични изблици.

Прибра разказа в чантата и започна да се гримира.

„Да пишеш, е като да плуваш гола в морето“, помисли си разсеяна, нанасяйки различни тонове сенки върху клепачите. Разпредели ги със същото умение, с което древните египтяни са нанасяли kohl^[1] върху своите: синап върху вътрешния ъгъл на окото, сепия под веждите, нилско зелено в краищата.

Писането беше нейният порок. Бавното и средновековно занимание я караше да се чувства свободна. Пред своите листове забравяше за света. Огледа лицето си, което един ден щеше да се покрие с бръчки, и си даде сметка, че това не я вълнува.

„Докато мога да пиша, ще бъда жива“, реши тя, преди да излезе на тропическата светлина.