Даина Чавиано
Затворена котка (22)

22

Това беше Той. Тя изпита по-скоро вътрешна убеденост, отколкото предчувствие. След толкова години отново усещаше онази болезнена и обичана вибрация, която от хилядолетия насищаше духа й.

Сянката излъчи нещо, подобно на пулсиращо сияние… или по-скоро като вой на вълчица, която възстановява връзката си с глутницата. Той отвърна по същия начин. Търсеха се отчаяно и всеки миг им се струваше като вечност. В онази вселена, забранена за живите същества, се завихри ураган, вълна на умствен земетръс, и сянката си спомни всяко от излизанията си към празнотата, всяко пътуване в посока на някои проблясък, които я привличаше, както електрическа крушка фатално привлича пеперудите. Така пристегна Той: като светлина. Ако бяха живи, щяха да се целунат, да се прегърнат, може би да се търкулнат по някой скат или върху някое легло, но сега всеки от тях проникна в същността на другия без думи, разменяйки болезнени преживявания, стари образи, съмнения без отговор…

Беше объркан. Беше починал след сянката и това й даваше известно преимущество, защото тя бе имала повече време да си спомни. Обясняваше му, учеше го и му разкриваше тайни.

„Къде е Тя?“, попита.

И сянката му показа онзи някогашен ритуал, когато тримата се бяха качили на върха, за да запечатат своя договор за любов.

Приятелю мой, моя любов…

Сянката се опита да го приласкае, но Той я отблъсна.

Къде е?

Защитена… На сигурно място…

Усети нарастващата му тревога.

Не е ли тук, при нас?

Сянката закръжи около Него.

Намира се от другата страна.

Забеляза разочарованието му. Докато двамата са живели заедно в последното им прераждане, Тя сигурно е скитала като самотна душа из онези места. Може би е била наблизо през цялото време, без никой от двамата да забележи. Може би нейната невидима близост бе причината да я преследват с такава страст.

Сянката се понесе около него, гальовна.

Ела, любими, ела… Знам къде е. Знам как да я видим.

И се хвърли срещу потока от души, които се връщаха към вселенската утроба. Той я последва опечален. Беше таил надежда, че тримата ще се срещнат на това място, защото тогава възможността за среща в следващ живот би била по-сигурна. Сега духът му гаснеше.

„Мъж ли е или жена?“, попита Той. Има ли деца, братя и сестри? Млада ли е? Влюбена ли е?

Жена е, отвърна сянката. Млада, без братя и сестри. Все още може да има деца. Не се е влюбвала.

Разбра какво си мислеше Той: да се върне в тялото на нейно дете, брат или изобщо създание, което би му позволило да бъде до Нея. Но това беше невъзможно. Никой не се връщаше, преди да осмисли предишния си живот, а Той продължаваше да бъде в състояние на пълно объркване.

Изведнъж я усетиха. Там някъде пулсираше създанието, което, без да знаят, и двамата бяха търсили по време на последния си живот. С неудържим порив се забързаха към съществото, което не си спомняше предишните им самоличност; което не подозираше, че настоящият му живот е лично решение; което не си представяше, че търсенето на любов беше обречена кауза, защото единствените му и вечни любовници щяха да бъдат от плът и кръв едва в някой бъдещ живот.