Даина Чавиано
Затворена котка (18)

18

Сянката се изплаши. Почти изхлипа, когато видя онова женско лице с изражение на самотно животно под звездите.

Пълнолуние.

В такива мигове — най-вълшебните в природата — покълваха великите мистерии: идваха приливите и отливите, жените имаха менструация, раждаха се прозренията на гениите. Нощите на пълнолуние възраждаха съдбата на човечеството. Така беше от хилядолетия насам и така щеше да продължи.

Сънят от пещерата й беше помогнал да разбере интуитивно част от онова, което жадуваше да си спомни, но трябваше да си изясни още нещо. Ако резултатът такъв, какъвто подозираше, неуморно щеше да възхвалява всички обитатели на Средната земя. Вече беше разбрала коя е най-непосредствената й задача: да се намеси в живота на онова създание и да накара Него също да го направи. Но първо трябваше да го намери.

Ако в онзи момент притежаваше плът и сърце, гърдите й щяха да затреперят като дърво, брулено от бурята. За миг преживя отново предишни животи, в които Той беше нейна съпруга или син и в които Тя беше негова любовница или сестра, и не можа да реши кога ги беше обичала по-силно. Всички зависеха от благоволението на по-висши сили, от волята на необясними предопределености, и решението на загадката не беше в рамките на възможностите й… поне докато не успее да събере всичките си спомени. А за целта имаше нужда от помощ.