Даина Чавиано
Затворена котка (55)

55

Закуси хляб с олио и малко кафе. След това се върна в стаята си, където чете до вечерта. Гладът я принуди да излезе отново. Претопли ориза, който извади от хладилника, свари две яйца и обели една шайба авокадо. Искаше й се да послуша музика, но нямаше ток, така че отново се усамоти да чете, докато първите сенки на нощта не се спуснаха над града. Тогава затвори книгата и обу единствения си чифт дънки, за да излезе на верандата. Там известно време се люля на стола с почти кататонична упоритост. Когато тъмнината вече й пречеше да вижда минувачите по тротоара, се върна в стаята си, взе няколко листа от една папка и излезе на улицата. Десет пресечки по-нататък започна да хвърля позивите, които сама беше изработила.

Тази идея й беше хрумнала, когато се връщаше от дома на Сибила. До районния комитет на Партията видя един служител, който изхвърляше вързоп неотваряни вестници Гранма на боклука. Озърна се във всички посоки, за да е сигурна, че никой не я гледа, взе пакета и го отнесе у дома си. Останалата част на следобеда прекара в изрязване на букви и думи.

Пръсна позивите на една безлюдна спирка, в парка, до аптеката и пред хлебарницата. От време на време различаваше някой фенер на верандите, когато обитателите излизаха да разговарят в нощния хлад. Тогава бързо се шмугваше зад някое дърво.

Вече близо до ъгъла, различи пламък на свещ. Изглеждаше, сякаш се приближава от някаква неопределена точка. Запита се кой ли е този чудак или отчаян човек, който вървеше така по улицата, но мигом разбра, че пламъчето растеше и в един момент придоби ненормални пропорции. Беше факла. Също така забеляза, че вече не носеше дънки, а ефирна рокля.

— Майя — прошепна някой в тъмнината.

Намираше се в храма. Позлатените завеси хвърляха отблясъци, които сякаш танцуваха в полуздрача. Едва чу гласа на Арат:

— Майя, ти ли си?

Пристъпи напред, за да може той да види лицето й.

— Имам изненада за теб.

Без повече приказки я хвана за ръка и я поведе по коридора към нейната спалня. В леглото, окъпана от трептенето на пламъците, чакаше Даная. Черните й като въглен зеници се забиха в Майя. Получи се размяна на мълчания, когато ръцете им се срещнаха, а физическият контакт стана ярък като утро, което огрява равнината.

И изведнъж Майя/Мелиса разбра, че отговорът на въпросите й пулсираше — неопровержим и истинен — в светлината на онези очи. Там беше началото на всички загадки. Даная и Анаис бяха един и същ човек.