Даина Чавиано
Затворена котка (52)

52

Не се чуваха гърмежи, но присвяткването показваше, че се задава буря. Атмосферата беше наситена с фосфоресценции и топлината лепнеше по кожата като вендуза. Беше карибската зима, маскирана като буря. Мелиса знаеше наизуст дяволиите на този климат, който мамеше и приканваше към измама. Затвори очи и се хвърли в чаршафите.

Изминалите дни не бяха успели да я накарат да забрави ужаса си, когато установи самоличността на Сибила от предишния живот. Непрекъснато се питаше какво да прави. Не отиде у дома й, както й беше обещала; също така не й се обади. Имаше нужда да помоли за съвет, но кръгът на възможните довереници беше твърде ограничен. Нямаше много хора, на които можеше да каже, че е разпознала духа на мъртва жрица в преподавателката по марксизъм… А на Тирсо — и дума да не става. Сели вероятно щеше да я изслуша, но не беше достатъчно ерудирана, за да й помогне.

Образът на талисмана изникна в спомените й. Потопи се в онзи син блясък, сякаш плуваше в спокойни води. В това състояние на дрямка видя да се приближава портата от светлина. Протегна се, за да я стигне, и едва я докосна, когато избухна взрив.

Отново съзря краката си, заровени в тревата, а пред себе си — лице, което блестеше сред свръхестествен ореол. Прегръдката между двете души, загубени в тези земи на сънища, бе по-топла от завивка.

— Ти си последното ми убежище.

— Но не единственото.

Мелиса забеляза неуловима промяна във вибрациите на въздуха. Зад гърба й изникна тъмно петно, подобно на призрак от мъгла.

— Какво има?

— Сибила… човекът, в когото вярвах… на когото се уповавах…

Спря, без да се осмели да продължи.

— Най-сетне разпозна старата си учителка?

Мелиса остана поразена.

— Знаела си?

— Според теб как може да не знам?

Атмосферата сякаш се топеше около нея. Ефектът беше предизвикан от състоянието на духа на наставницата й, но Мелиса не успя да определи дали беше от радост, или от безпокойство.

— Защо не ме предупреди?

— Нямаше причина — промълви фигурата, която се издигна и застана върху един храст. — Не е необходимо да знаеш всяка подробност от предишните си животи, за да изживееш правилно настоящия.

Лек бриз разлюля храстите. Понесена от вятъра, фигурата отново се спусна на земята. Недалеч пулсираше облак от светлина, който лека-полека започна да се оформя в друг силует. Мелиса почувства силна носталгия и разбра, че усещането се дължи на второто същество, което стоеше неподвижно на няколко крачки от ангела.

— Не се страхувай от Сибила — каза наставницата й. — Може да се окаже най-добрата ти помощничка. Два пъти е била твоя учителка; и ако преди е работила върху части от душата, които не оцеляват след смъртта, сега го прави във висши сфери на духа, където се трупат уроците за вечността.

Второ колебание в атмосферата показа на Мелиса, че нещо пак се променя. Обстановката започна да се замъглява. Опита да се вкопчи в това място, търсейки първо ангела, после втория силует, но напразно. Преди всичко да изчезне, видя отблизо две ръце, които се опитваха да я достигнат.