Даина Чавиано
Затворена котка (28)

28

Тъмнина: единствено това бе останало от онази прекрасна поляна; тъмнина, подобна на тази, която Мелиса се опитваше да прогони от ума си. Сибила не успя да й обясни много, след като се върна от странното пътуване. Жената беше сигурна само, че сянката ще бъде неин водач в следващите екскурзии.

Погледна към прозореца — твърде много облаци тази сутрин. Нищо чудно, ако бурята от онзиден се повтори. Надяваше се поне дъждът да завали следобед, защото Селесте и Алваро я бяха поканили на обяд.

Реши да не ходи на работа, убедена, че никой няма да забележи. Плюс това нямаше какво да прави, освен да седи в библиотеката и да чака да мине времето… или пък да се преструва, че работи, също като останалите, попълвайки безполезни формуляри и изказвайки предложения за безсмислени дейности. Този цирк й беше омръзнал.

— Ще дойдеш ли да обядваш? — попита я старицата, която се люлееше на верандата и си вееше с ветрилото.

 

— Не. — Целуна я по челото. — Отивам у Алваро и Сели.

Въпреки че от земята се издигаше пара, мирисът на вятъра вече предвещаваше буря. Дъждът влошаваше положението с транспорта. Отгоре на всичко старата канализационна система не беше поддържана и много улици се наводняваха, водата заливаше тротоарите и се качваше до верандите на къщите, което поставяше града в обсадно положение.

Пътуването беше некомфортно, въпреки че беше бързо, защото шофьорът на автобуса не се съобрази с обичайните спирки. Хората блъскаха по вратите, които сякаш бяха на път да се разпаднат, но автобусът винаги спираше далеч от всяка спирка, за да не могат да се качат нови пътници. Никой не възропта заради нещастниците, които оставаха на пътя. Сърцето на Мелиса се свиваше, като гледаше лицата на онези, които виждаха как отминава това безценно и почти митично возило, сякаш беше легендарно същество, появяващо се само по веднъж на всеки хиляда години; но нищо не можеше да направи. Когато стигна до дома на приятелите си, вече беше потисната.

— Алваро излезе — обяви Селесте, като й подхвърли две възглавнички, за да се настани на дивана. — Предполагам, че ще се забави, защото го помолих да иде до дома на китаеца да провери дали лекарствата и чая са пристигнали.

— Жалко! — огорчи се Мелиса. — Бих изпила една чаша.

— Сложи да се топли вода, докато прибера това — каза Селесте, като имаше предвид няколко листа, които размахваше като ветрило. — Все още имам две торбички чай.

Когато влезе в кухнята, Мелиса откри запалена газова печка.

— Оставила си печката включена — извика, докато търсеше каничка, за да я напълни с вода.

— Не съм я забравила — отвърна Селесте от спалнята.

— Как така?

Стъпките на Селесте се приближиха.

— Няма вода на чешмата — каза, когато влезе в кухнята. — Вземи от онова шише.

— Оставила си запалена горелка — отвърна Мелиса.

— Не е обикновена горелка. А Вечният пламък.

— Какво е? — Мелиса избухна в смях, като чу израза.

— Вечният пламък — повтори Селесте много сериозно. — Не знаеш ли в кой квартал се намираш?

— В „Луяно“.

— Не, миличка, това беше старото име. Сега го наричат „Конквистадорите на огъня“.

Мелиса се изсмя.

— Не се шегувам. Не си ли гледала филма на Ано за палеолита?

— Онзи, в който нямаше диалог?

— Аха. Спомняш ли си, че имаше две племена, които през цялото време се биеха за огъня? В този квартал се случва същото. Всеки път, когато обявят, че са докарали кибрит в магазина, настава мътна и кървава. Последния път успях да взема само една кутийка. Нямах друг избор, освен да прибегна до това изобретение на кроманьонците. Аз и Алваро се редуваме да наглеждаме пламъка, а и не се налага да хабим клечки всеки път, когато готвим. Сега палим една горелка сутринта и през останалата част от деня палим и другите с малко хартия, ако е необходимо. Така с една кутия кибрит изкарваме цял месец.

— По-скоро два. Във всяка кутия трябва да има повече от шейсет клечки.

— Не забравяй, че това са социалистически клечки. От всеки две, които драснеш, една остава без глава.

Отсъстващият поглед на Мелиса прекъсна речта й.

— Има ли нещо?

— Вчера видях майка си… Иска ми се да знам какво й се върти в главата.

— Защо не се опиташ да се сдобриш с нея?

— Няма нужда да се сдобрявам с никого, Сели. Майка ми би трябвало да си даде сметка какво става, но не желае. Баща ми е същият. Двамата са нахлупили наочници като впрегатни коне, не мога да ги понасям.

— Може би не си позволила да ти обяснят…

— Какво да ми обяснят? — изсумтя и възбудата й започна да се превръща в гняв. — От малка слушам едно и също и им вярвах, докато не видях онова заклеймяване в университета. Никога няма да забравя лицето на момичето сред ордата диваци, които го обиждаха и замеряха с разни неща, и всичко това, защото напускаше страната. Светът ми се срина.

Замлъкнаха за няколко секунди, разтърсени от спомена за онези дни. Масовата емиграция през пристанището на Мариел, близо до столицата, беше огромна травма за нейното поколение заради отприщеното насилие срещу желаещите, които искаха да избягат.

— Най-лошото е, че мнозина от тези, които викаха, също се бояха — припомни си Мелиса. — Един приятел ми призна, че се страхувал да не го обвинят в предателство, ако не се държи като останалите.

— Ти какво направи?

— Стоях там две минути като вкаменена, защото не вярвах на очите си. Помислих си, че съм полудяла и че всичко е някакво бълнуване, но минутите минаваха, а кошмарът не свършваше, затова се качих в аулата.

Мелиса премълча останалата част от онази драма. Петима или шестима студенти се бяха скрили там, преструваха се, че пишат нещо в тетрадките си, и избягваха да се погледнат. Тя също забоде очи в чантата си, сякаш беше загубила там част от живота си и трябваше да я намери на всяка цена. Очакваше, че някой внезапно ще влезе и ще я попита какво прави в онзи ъгъл, вместо да е навън и да крещи обиди срещу „дезертьорката“, както изискваше дългът й на революционерка. Никога нямаше да забрави усещането за ужас и насилие, което витаеше около нея.

— Затова вярвам в магията.

Селесте помисли, че не е чула добре.

— Моля?

— Магията е истинска: съществува. Възможно е да наситиш атмосферата с каквато поискаш емоция. Енергиите на душата се отразяват на околния свят — прошепна уморена. — Тази страна е загубена. Ще трябва цяла армия друиди, за да я пречистят от край до край. Представяш ли си колко омраза се е натрупала на острова? И всичко това е тук и трови нашата карма. Опитах се да го обясня на родителите си, но не пожелаха да ме чуят.

Селесте започна да изважда чаши.

— Винаги има някой въпрос, по който не се разбираме с родителите си — каза, за да я успокои.

— В моя случай не е само един въпрос. Преживели са същото като мен; затова не им прощавам тяхната заслепеност.

— Не забравяй, че са отдали младостта си на една идея.

— Не ми повтаряй онова, което знам. Но ми кажи, кое е по-лошо: да признаеш, че си живял в лъжа, или да умреш в самозалъгване?

— Предполагам, че самозалъгването е по-лошо, но не мога да говоря от името на другите. Може би на тяхно място бих постъпила по същия начин.

— Само че аз не! Мразя самосъжалението. Вместо да се съжалявам, предпочитам да кажа: „Мамка му, каква тъпачка съм била!“

Селесте си прехапа езика, за да не се засмее, но не успя. За малко да се залее с горещата вода.

— Извинявай.

Но Мелиса не беше обидена.

— Възможно е да си права — съгласи се, докато слагаше захар в чашата си. — Трудно е да си представиш какво…

Чу се звънецът на вратата.

— Кой ли е сега? — измърмори Селесте, като остави чашата си до мивката.

— Може би е Алваро.

— Той има ключ.

Мелиса се върна в малкия хол, докато слушаше неясните гласове на Селесте и на още някого. Издрънчаха съдове и прибори и Селесте влезе с чаша в ръце.

— Рохер е — каза тя, настанявайки се на мястото си.

— Кой?

— Не си ли спомняш? Приятелят на брат ми. Запознах те с него, когато бяхме тръгнали да купуваме хартия в университета.

— Онзи тип, който не спираше да ме зяпа?

— Шшшт! Тихо! — прошепна Селесте. — Оставих го в кухнята да си налее чай.

— Какво прави тук?

— Вчера се обади да пита за теб и…

Мелиса скочи на крака, остави чашата на пода и прошепна:

— Кажи му, че ме няма. Кажи му, че съм…

Твърде късно. Рохер влизаше в стаята с чаша чай в едната ръка и две книги в другата.

— Изглежда съм уцелил момента.

Сложи чашата върху масичката, после седна и постави двете книги върху коленете си. С бавни движения извади продълговата яркозелена кутийка.

— Може ли да пуша?

Селесте му подаде пепелник. Димът — ментолов и чуждоземен, се разстели из стаята. Въпреки че Мелиса мразеше цигарите, този свеж и мъжествен аромат й хареса.

— Кога ще прочета нещо твое? — попита я той. — Чух, че пишеш много добре.

Същите думи, изречени от всеки друг, щяха да й прозвучат твърде покровителствено, но Мелиса долови в тях неприкрит интерес. Нямаше обаче да позволи да я размекнат така лесно.

— Ще ти покажа нещо, когато ми дадеш някоя от твоите книги — отвърна тя и добави отмъстително: — И аз не съм чела нищо твое.

Вместо да се подразни, той се усмихна.

— Имате ли планове за днес? Каня ви на обяд.

Спогледаха се нерешително.

— Съжалявам, но аз не мога — каза Селесте. — Алваро всеки момент ще дойде и имаме работа. Може би Мелиса…

— Не знам — поколеба се тя, защото жестовете на Рохер, докато мачкаше цигарата, започнаха да й въздействат обезпокоително. — Може би някой друг ден. Аз също трябва да свърша някои неща.

Рохер се усмихна тайнствено, сведе поглед към книгите и след като загаси фаса в пепелника, издиша дима към тавана.