Даина Чавиано
Затворена котка (43)

43

Тирсо стоеше от десет минути на ъгъла, като не откъсваше очи от къщичката, скрита зад избуялата градина. Все още не се решаваше да напусне поста си, за да изпълни мисията, която лично си беше възложил: да говори с мистериозната Сибила. Непредвидено раздвижване го накара да се скрие зад едно огнено дърво. Някой излезе в градината, мина между розовите храсти, накрая се появи заедно с котка със сребриста опашка. Гледката на жената, която приласкаваше животинчето, докато го внасяше във вътрешността на къщата, го накара най-сетне да се реши. Прекоси градината и почука с бронзовата халка. Вратата се отвори почти веднага. Направи усилие да прикрие изненадата си. Младото и приветливо лице не отговаряше на представите, които си беше изградил за Сибила.

Когато се представи и се опита да обясни кой е, жената го прекъсна:

— Знам, ти си приятелят на Мелиса. Влизай.

— Говорила ви е за мен?

— Мелиса ми е разказвала за много хора, включително и за теб. — Седна срещу момчето. — Мисля, че те смята за най-добрия си приятел.

— Аз я смятам за най-добрата си приятелка. Затова съм дошъл.

Жената се сви на мястото си.

— Случило ли й се е нещо?

— Ако имате предвид някоя злополука, не. Но тя полудява.

Жената се отпусна.

— Защо мислиш така?

— Има припадъци, халюцинации, мисли, че пътува в миналото…

Сибила се вгледа настойчиво в него.

— Мелиса не е луда. Просто мозъкът й функционира по различен начин.

— Тя упорито твърди, че вижда миналите си прераждания. Това нормално ли е?

— Разбира се. Съществуват различни начини да се постигне. Ако искаш да узнаеш повече, има една книга…

— Знам — прекъсна я Тирсо. — Четох я, защото Мелиса ми я даде. И точно това ме тревожи. Всеки от тези методи е противопоказен за твърде емоционални личности, а тя живее в постоянна истерия.

— За да извършиш вътрешно пътуване, трябва да се научиш да се отпускаш. Това беше първото, което й показах — поколеба се тя. — Не знам дали си запознат с принципите на автогенния тренинг. Това е самохипноза, която позволява…

— Няма нужда да ми го обяснявате. Всичко това звучи чудесно — като научнофантастичен роман, но истината е, че Мелиса получава припадъци, а щом се събуди казва, че е била в друг живот. Или както си говори с някого, изведнъж изпада в делириум и обяснява, че е събирала листа през Средновековието. Не знам много за тези неща, но мисля, че е на път да полудее.

— Никога ли не си сънувал буден?

— Много пъти. Защо?

— Значи знаеш какво представлява промененото състояние на съзнанието.

— Не, не знам.

— Означава, че мозъкът ти е изоставил обичайния си работен ритъм, за да навлезе във фаза, която може да генерира мистични мечтания. Ако си изпадал в екстаз, докато слушаш музика, или си бил поразен от красотата на някоя творба на изкуството, или дори ако си виждал нещо като светкавица по време на оргазъм, вече можеш да кажеш, че познаваш различни състояния на съзнанието. Можеш да загубиш представа за окръжаващото те, но това не те прави душевноболен…

Сибила продължаваше да обяснява. Тирсо я слуша няколко секунди, като се запасяваше с търпение, но въпросът не позволяваше колебание. Мелиса се приближаваше към лудостта. И ако преживяванията й бяха резултат на промени в съзнанието й, както твърдеше жената, ефектът продължаваше да бъде същият: неговата приятелка вече не беше като останалите човешки същества.

— … защото тези странни възприятия се появяват вследствие на стимули, които получава лимбичният мозък — заключи Сибила.

— Какво общо има това с Мелиса?

— Опитвам се да ти обясня, е, че медитацията, автогенната тренировка, хипнотичните звуци и съзерцанието на еднообразни повърхности, като някой кристал или вода, предизвикват промени в ритъма на мозъчните вълни. В такива моменти човек има достъп до източници на информация, които не са донесени от обичайните сетива. Не се знае откъде идват тези познания. Някои говорят за генетична памет, други — за колективно подсъзнание. Каквото и да е обяснението на явлението, Мелиса е способна да го изживее.

— Сънувал съм с отворени очи, ходил съм на литургия и вече съм загубил броя на оргазмите си, но това не ме е накарало да твърдя, че съм посетил Средните векове.

— Трудно е да обясниш някои неща на човек, който не ги е преживял.

— Също така ходих в библиотеката и изчетох цял куп книги, за да се опитам да разбера този проблем, но онова, което намерих, не ме накара да се чувствам по-добре.

Извади от джоба си няколко намачкани листа, размаха ги пред лицето на жената и започна да чете:

— „Преждевременната деменция, често наричана шизофрения, защото разкрива разделение между емоционалните, рационалните и двигателните процеси, е хронична психоза, която се проявява често във второто десетилетие от живота на човека. Не става дума за болест с ясно определен профил, а за реакция: разстройство. В по-голямата част от случаите болестта обикновено прогресира до пълно влошаване на състоянието…“ — Вдигна поглед от страницата. — Е, следват някои данни и после се изреждат симптомите: „От 200 проучени случая на преждевременна деменция в 130 се проявяват халюцинации, 85 процента от които са свързани със слуха, 14 на сто — със зрението и 6 процента са халюцинации, които включват сложна комбинация от сетива, като обоняние, вкус и допир“.

— И ти мислиш, че това се случва с Мелиса? — прекъсна го Сибила.

— Според изследването болният може да има пълна илюзия за реалност.

— Единственият проблем, който забелязвам в твоя анализ, е, че при Мелиса нито един от симптомите, свързани с този тип деменция, не е налице. Не се мисли за отровена, нито за посланика на Бога, нито се оплаква, че са й извадили или са й подменили органите, не изпитва токови удари, не се е обявила за светица, не смята, че се намира под нечий телепатичен контрол…

— И добави с ирония: — Или твоето изследване не споменава за тези симптоми?

— Говори за тях, но не мисля, че някой трябва да покрива целия списък, за да бъде болен.

— Естествено, че не, но въпросът не е толкова прост, както може да ти се е сторил след прочита на няколко книги. Има много видове шизофрения и няколко вида делириумна психоза; никоя от техните клинични картини не съответства на душевното състояние на Мелиса.

— Защо сте толкова сигурна?

— Защото съм психолог.

Тирсо прехапа езика си, без да знае какво да отговори. Сибила настоя:

— Нашата приятелка е леко невротична, но в границите на нормалното.

— При цялото ми уважение, вие живеете в свят на фантазии и затова не виждате, че възприятието на Мелиса е променено: защото вашето също е променено.

Сибила въздъхна.

— Този спор е безсмислен — заключи тя. — Не мога да убедя слепец, че цветовете съществуват, както той никога няма да ме убеди, че онова, което виждам, не е истинско.

Тирсо се изправи.

— Жалко — каза. — Искаше ми се да се разберем, за да предпазим Мелиса. Сега нямам друг избор…

И с тази заплаха отвори вратата и излезе, без да се сбогува. Листата на умиращото лято влетяха и се завихриха в стаята.

— Няма защо да се тревожиш — прошепна Сибила зад гърба му, макар че той не я чу. — Скоро аз и Мелиса ще престанем да се виждаме.