Даина Чавиано
Затворена котка (39)

39

От дневника на Мелиса

Отмъщението може да бъде игра на страсти, където думата „род“ губи значението си, защото няма шаблон за удоволствието, нито за думите, които го придружават. Само адът целува раменете ни или опипва устата ни; тъмна вселена, където ръцете сменят местата си и имената се объркват. Не съществува ред, защото няма правила и норми; само слюнката, която се стича по телата на триглав звяр, отдаден на своята страст; само допирът, който вече не различава тези цялости, наречени Аз, Ти и Той, защото в това сложно тяло ин и ян се размиват и постигат ново уравнение.

Лео… Едгар… Чувствам се като Богинята сред тази магия. И ето че моята змия се мята от радост, разхлабва пръстените си, издига се от корема ми и души епифизата раздвоена. Нещо е променило ритъма й. Сега е метеор, който се качва и слиза по гръбнака ми, обладаваща способността за билокация, подобна на онези светци, които могат да се намират на две места едновременно.

После идва блясъкът, неудържимото придвижване към друга граница на времето. Възприятията ми напускат гнездото от завивки заради утъпкания под на някаква пещера. Аз съм аз самата и едновременно с това не съм. Две тела се преплитат с моето, но вече не са предишните. В полуздрача различавам очертанията на лице, силуета на гръб; и допирът ми разкрива истината: мъж и жена се отдават на прегръдка, в която участвам и аз. Вглеждам се в себе си с ново усещане. Дали и тримата се намираме в друг живот?

Мирише на студ и мъх, на блато и зверове. Принадлежа на огненото триединство, което топи снега, натрупан пред пещерата. Любовта ни е начало на ритуал. Това разказва паметта ми. Тримата сме заедно, заедно завинаги. Обичам тази жена с меки устни и гореща гръд. Обичам този мъж с груби ръце и изваяни рамене. И изведнъж ме обзема безкрайна радост, възторжено ликуване. Грохотът пробягва през гръбначния ми стълб. Отново моята змия. Тя, която слиза до течните дълбини на желанието и гнезди в топлината на яйчниците ми; същата, която се изкачва със скоростта на светкавица и се навива на кълбо, гальовна, в някоя кухина на мозъка… Ще се слея с вселената. Ще проникна в дъха на Бога.

Трусовете започват в онзи център, където сякаш пулсира вездесъщо око. Тялото ми се разтапя, облива се с морски аромати, избухва като нова звезда, разтваря се във влагата, която неизбежно блика. Съзерцавам далечни гледки, които проблясват със страховита и неизмерима скорост. Свързвам се с началото на Творението, с края на времето. Разбирам, че смъртта не е важна. Животът е илюзия. Животът не съществува, защото смъртта не съществува. Сменяме жизнената си обвивка, както животните сменят козината си. Намирам се на място, където мога да достигна вечността, и докосвам андрогинното божество, което битува в нас. Мога да се допра до безсмъртието, поне за миг. Вибрацията се разпростира, обема всичко, умножава се в милиони слънца и после — все едно вселената започва своето следващо свиване, неспособна да роди нови чудеса — започва да замира.

Отново губя зрението си. Десетки сетива гаснат едно по едно; оставам с девет, с осем, със седем… Пет от тях възвръщат контакта си с непосредствената реалност, с онази зона, ограничена от времето, където съм почти сляпа, глуха, няма и където още тлее, едва-едва, шестото чувство, достъпът до което, изглежда, става като в сън.

Леглото е топло и скрежът мокри бедрата ми. Отблясък прониква през затворените прозорци. Разрушен е мостът от светлина, който ме свързваше с останалата част от вселената. Заобикаля ме реалността. Къде е Господ?