Даина Чавиано
Затворена котка (25)

25

Мелиса отиде в най-далечния край на къщата. Баба й миеше съдовете с вода, която загребваше от една кофа.

— Какво правиш? — И веднага разбра. — Няма ли вода?

— Спряха я… мисля, че завинаги — отвърна възрастната жена, без да я поглежда. — Вчера съобщиха, че ще я пускат само сутрин. Ще трябва да използваме тази от бидона, който е на двора. Добре че поне е дъждовен сезон.

— Остави на мен — каза Мелиса и внимателно я измести.

Бабата се отпусна на един стол и за кратко остана загледана напред с празен поглед.

— Държавна сигурност днес идва в месарницата, с кучета и както си му е редът.

Мускулите на Мелиса се напрегнаха, но продължи да мие съдовете, все едно не е чула.

— Защо?

Смехът на бабата прозвуча като тихо кудкудякане.

— Някой е използвал, че спряха тока снощи, за да остави послание на Стената на плача. Видях го, защото станах рано, за да се наредя на опашката за хляб.

— Имаше ли много хора?

— И питаш… Не знам как е плъзнала вестта, но за по-малко от десет минути целият квартал се изсипа там.

— Какво се говореше?

— Представи си, какво ли не! На хората им беше смешно, докато не дойде клюкарката от комитета и повика G-2^[1].

— А кучетата? Намериха ли нещо?

Бабата направи драматичен жест.

— Нищо, миличка. Все още разпитваха, когато пристигна камионът с праха за пране. Знаеш колко кьорави сме ние, старците. Спънах се в един от мъжете, който носеше чувал, и не можеш да си представиш каква река от прах се изсипа. Всички се разкихаха до припадък! А горките кучета… Нали обонянието им е по-остро, виеха като вълци в камиона.

Мелиса погледна баба си и изведнъж й просветна.

— Бабо, нарочно ли го направи?

— Аз? — рече жално възрастната жена с най-невинното си изражение, докато внучката й я гледаше заплашително. — Какво искаш? Кучетата да открият извършителката на саботажа ли?

— Извършителката ли? Откъде знаеш, че е била жена?

Двете се гледаха известно време.

— Интуиция — обясни възрастната жена, вдигайки рамене. — Разбира се, полицаите дори не си направиха труда да изведат кучетата, въпреки че избълваха най-лошите псувни, които съм чувала през живота си.

— Играеш си с огъня — упрекна я внучката.

— Не се притеснявай. Ставам за актриса.

— Повече да не си направила нещо подобно — натърти Мелиса, като си подсушаваше ръцете с парчето кърпа, което висеше от един пирон. — И не си прави труда да защитаваш другите. Който пише тези надписи, сигурно сам взема предпазни мерки.

Излезе от кухнята.

— Отивам си в стаята. Няма ме за никого.

Това включваше всеки, който я търси по телефона, с изключение на четирима души: Тирсо, Алваро, Селесте и някоя си Сибила. Бабата подозираше, че това не е истинското й име, но така и не се опита да научи повече. Внучката й винаги е била особено дете, пълна с тайни, и годините не бяха променили нито характера, нито поведението й.

Съжителството между двете беше подобно на съжителството между два призрака, бродещи из залите на един и същ замък: всеки беше наясно, че споделя територията си с някого, но предпочиташе да не се намесва в личния живот на другия. Жената никога не се бъркаше в работите на внучката си, още по-малко в стаята й. Затова, когато няколко часа по-късно Мелиса вдигна глава и я видя до библиотеката, пълна с кукумявки, разбра, че се случва нещо необичайно.

— Имаш гости — каза бабата.

Това се оказа по-тревожно. Никой не ги посещаваше. Домът й не беше територия, където да бъде прекъсвана, шпионирана или проучвана, и приятелите й, наясно с този каприз, се въздържаха от подобно светотатство. Погледна часовника си. Минаваше шест. Не беше спирала да чете от обяд. Затвори книгата и отиде в гостната, но не видя никого. Огледа празните кресла на верандата и после се върна обратно.

— Кой беше, бабо?

Изведнъж се спря. Майка й излизаше от кухнята.

— Как си, Мели?

— Добре — заекна изненадано момичето. — Дошла си да вечеряш с нас ли?

— Не мога, трябва да се връщам в министерството. Суарес ме изпрати с шофьора да взема дъщерите му и използвах да намина.

Лицето на Мелиса помръкна. За миг бе помислила, че майка й е дошла да я види, но веднага разбра, че само личната поръчка от зам.-министъра я беше накарала да си спомни за дъщеря си и майка си, които никога не посещаваше.

— Отслабнала си — каза жената.

— При глада, който царува в тази страна… — отговори тя саркастично.

— Не започвай, дъще. Има неща, които не могат да се оправят толкова лесно. Ако не беше ембаргото…

— Не ти ли омръзва все същата песен? — попита Мелиса. — Ембаргото не е виновно, че в тази страна няма банани. Тук храните никога не са били култивирани. И доколкото знам, захарта не идва от Аляска… Този идиот е прецакал дори екосистемата на острова.

— Не говори глупости. И не употребявай лоши думи!

— До гуша ни е дошло от политически проповеди.

— „Ни“? — попита жената подозрително. — На теб и на кого още?

— На приятелите ми, на техните приятели, на братята на приятелите ми, на приятелките на приятелите ми, на любовниците на приятелите ми… На цялото ми поколение!

— Допускат се грешки, но това не означава, че няма да ги поправим.

— Чуваш ли се как говориш? „Допускат се грешки“. Като че ли грешките се допускат сами, сякаш всичко е дело на Светия Дух… Не, мамо. Той ги прави и после задължава останалите да страдат заради тях. Но да не си посмял да му противоречиш, о, не, в никакъв случай, защото ще свършиш в затвора. А ако нещо не се получи както трябва, той никога не е виновен, някой друг нещастник опира пешкира.

Майка й въздъхна: дъщеря й беше загубена кауза.

— Някой иска ли кафе? — попита възрастната жена, излизайки от кухнята.

— За мен недей да правиш — побърза да каже майката. — Не мога да се бавя.

Разговорите с дъщеря й винаги я оставяха без аргументи; затова се опитваше да ги избягва доколкото можеше.

— Аз и баща ти сме свободни този уикенд. Защо не наминеш да хапнеш с нас?

Клаксон на кола прозвуча от улицата.

— Трябва да тръгвам — каза жената. — Ще дойдеш ли?

— Не знам — отвърна Мелиса, сигурна, че няма да отиде.

На излизане майка й изведнъж спря.

— За малко да забравя! След месец ще ходим в Канада да подпишем едни споразумения. Може да имаш нужда от нещо…

— Не, благодаря.

Клаксонът отново изсвири настоятелно и майка й излезе бързешком. Стъклата на витрината звъннаха, когато затръшна вратата. В продължение на няколко минути Мелиса гали повърхността на масата, после се върна в стаята си.

Над лимоновото дърво, което растеше до прозореца, изящният рог на луната блестеше матово върху синьото небе. Девойката остави мислите си да я отнесат до последната нощ, в която я беше посетила тайнствената същност. Ден след ден сянката придобиваше плътност… това беше цяло щастие, защото появите й единствено смекчаваха тъгата й, потапяйки я в състояние, в което забравата действаше като успокоителен наркотик. За нещастие, връзката с майка й беше едно от нещата, което имаше нужда да забрави. В търсене на утеха отвори дневника си и започна да пише.