Даина Чавиано
Затворена котка (33)

33

След излизането с Рохер имаше чувството, че се движи в мъгла. Не знаеше за какво да се задържи. Разкъсваше се между желанието да го види отново и порива да избяга някъде далеч, където никога няма да я намери.

Спомни си за уговорката да иде в дома на Сибила, но не беше сигурна, че ще може да направи второ пътуване в тези условия. При всички положения реши да опита.

Приближаваше ураган и по улиците се мяркаха съвсем малко минувачи. Мелиса винаги беше подозирала, че климатът влияе на темперамента на хората. Затова тъгуваше за зимния сезон, предшестван от апогея на циклоните. На Карибите студът беше благословия. Имаше повече тишина и по-малко насилие. А до идването на тази вълшебна зима оставаха няколко седмици.

Пристигна в дома на Сибила обзета от преждевременно щастие. Жената пиеше чай на верандата и наблюдаваше силния вятър, който брулеше розите.

— Тази година ще бъде много студено — обяви тя.

Мелиса не се усъмни в предсказанието й.

— Искаш ли чай?

— Не, предпочитам да започнем.

Отидоха в библиотеката, където беше тъмно и уютно. Със затворени очи, като се бореше да овладее нетърпението си, Мелиса скоро визуализира светлината.

— Приближи се до светлината — заповяда учителката й.

Тя пристъпи към сиянието и почти мигновено усети твърдостта на камъка, който се появи между пръстите й. Сибила усети слисването й.

— Какво става?

— Талисманът ми — промълви Мелиса. — Талисманът е у мен.

Беше същият лапис лазули, който й бе дала сянката при предишната им среща, но не помнеше тази плетеница от зелени венички, украсяващи сега повърхността му. Винаги ли са били там? Нямаше време за разсъждения. Вдигна поглед. Блясъкът я привличаше, сякаш бе преживяла бърза метаморфоза. Направи една крачка и се видя обвита в онзи леден огън, със следващата излезе на полянка сред гора. Не беше същата, където бе говорила със сянката, и се уплаши за момент, докато не си спомни предупреждението на Сибила: през онзи вход можеше да се озове където и да е.

— Потърси наставничката си.

Чисто инстинктивно отново докосна камъка, погали го с пръсти и го стисна в юмрук.

„Ела — повика я наум. — Имам нужда от теб.“

Не чу никакъв шум, въпреки че усети появата на сянката зад гърба си. В полуздрача й се стори, че различава извивката на буза и очертанията на носа й, но това бяха бегли впечатления, които се разсеяха с едно движение.

— Забави се — прошепна сянката.

— Името ти… — започна Мелиса.

— Обясних ти, че имената не са важни. Почти всички са фалшиви. Плюс това е по-добре да не разгласяваш истинското. Когато откриеш своето, не го казвай на никого.

— Защо?

— Истинското ти име е най-силното оръжие, което може да дадеш на враг, вещ в магията.

— Нямам врагове, а единственият опитен в магията, когото познавам, е Сибила. Тя ме доведе дотук.

— Човек никога не знае.

— Не искаш да признаеш коя си, защото мислиш, че не съм готова, но ако си била Анаис, присъствието ти в живота ми има само едно обяснение: аз сигурно съм преродената Джун.

Сянката не отговори.

— Вярно ли е?

— Почти.

— Що за отговор? — възропта Мелиса. — Идентичността може да е истинска или фалшива. Няма средно положение.

— Това е една дълга, хилядолетна история. Ела…

Тръгнаха под дърветата. Короните им растяха толкова нагъсто, че беше невъзможно да се определи дали е сутрин или вечер. В един момент стигнаха до голо място. Под сянката на обрасла с мъх скала се издигаше пиедесталът на купел, където, изглежда, се събираше водата на вековете.

— Виж.

Мелиса погледна отражението си.

— Наведи се и пий.

Тя се подчини безропотно. Почти мигновено зрението й се замъгли и чу ромон на течаща вода. Усети млечния студ на мъглата. Водата капеше вечно в неутолимото гърло на нищото. Лека-полека слънчевата светлина си проби път през клоните и лъчите й порязаха зениците й. Десетки птици запискаха с всякакви невъобразими звуци.

Огледа се наоколо. Нямаше и следа от сянката; дори не чуваше гласа на Сибила. Никъде не видя и купола въпреки неспирния ромон на течаща вода. Вече не се намираше в дъбравата, а в една кория, оплетена от лиани, които се спускаха като фини завеси от небето. Слънцето грееше, обаче тя чувстваше леден студ. Това място беше нейният дом и Мелиса започна да си спомня…

Беше тичала след Арат, който все така нехаеше за усилията й да го накара да я забележи. Беше загубила следите му и предположи, че се движи в кръг из тази влажна и светла гора.

— Майя.

Обърна се светкавично, когато чу името си. Своето истинско име.

— Арат?

— Какво правиш тук?

Тя се поколеба за миг.

— Упражнявах се — излъга.

— Извинявай — отвърна той рязко и с жест показа, че си тръгва.

— Къде отиваш?

— Да събирам дърва за флейтите. Белтейн^[1] наближава, а закъсняваме с подготовката.

Майя го видя да изчезва в посока към водопада и изчака малко, преди да го последва. Запита се дали знае, че тя е сред девойките, които щяха да изпълнят ритуала. Често някои младежи губеха девствеността си в навечерието на този празник и тя винаги се беше надявала Арат да я избере.

Мислите й се разсеяха, когато момчето се отклони от пътеката, отдалечавайки се от гората, където би трябвало да търси материал за ритуалните инструменти. Подозираше, че се е по-дразнил, когато я срещна, но не беше много сигурна за причината. Арат се прокрадна по една пътечка, която го отведе до хлъзгавите скали на реката. Спря се едва когато видя фигурата, която се къпеше на няколко крачки от водопада. Беше Даная, една от танцьорките на храма.

Майя остана без дъх, когато го видя да сваля дрехите си, да влиза във водата и да плува към девойката, която възкликна изненадано, щом го видя. Веднага го позна и започна да се смее и да плиска към него шепи вода. Арат се захвана да преследва плячката си, хвана я за единия крак и залавянето й беше ознаменувано с радостни викове.

Майя ги видя да се целуват и забеляза движенията на телата им под водата. Желанието й растеше, както се усилваха стоновете на Даная. Падна на колене, почти разтреперана от гняв. През сълзи гледаше двойката, която все още се прегръщаше, и изведнъж пожела да бъде обичана и от двамата. Престана да плаче. Изненада се от собствената си идея. Не успяваше да разбере какво беше предизвикало тази промяна в духа й, но не можеше да лъже себе си. Представи си една вечна прегръдка, в която тримата се люлееха с прилива и отлива на вълните…

Мелиса почувства тласъка на някаква сила. С един порив беше изстреляна към висините. Извика, но от устата й не излезе звук. Продължи да се издига, докато облаците не останаха между нея и гората.

Тогава различи очертанията на града, заобиколен от два пръстена земя и три — вода, където сградите се редуваха с паркове и ловни зони. Посейдония беше центърът на света. Стотици кораби влизаха и излизаха от пристанищата й. Но все пак от тази височина беше трудно да се види някое от сухоземните превозни средства, които се движеха по пътищата. Успя да различи само далечните очертания на корабчета, които превозваха хора и стоки между трите острова, били някога един континент. Изведнъж всичко изчезна, погълнато от ураган… И Мелиса отново чу — заедно с клокоченето на водите в купела, глас, който я призоваваше да се върне.