Даина Чавиано
Затворена котка (41)

41

От дневника на Мелиса

Кой е този мъж, който ме подлудява и ме обърква, който ме открива и ме улавя с ловкост на сатир? Колко тайни живота е имал, преди да дойде в моя? Какво го е превърнало в мой най-голям враг и фикс идея?

Мъдреците казват, че в любовта няма съмнения, но аз съм изпълнена с опасения. Може би всичко съм объркала. Може би съм се превърнала в част от тази необичайна и развратна лудост — като мястото, на което живеем. Или всички лъжат и любовта е шизофренията на душата: лавина от сияйни страхове, които помрачават разсъдъка? Кой се преструва? Кой е прав?… Божичко, как можем да бъдем сигурни за останалата част от света, ако дори не знаем какви сме ние?

Омеквам в обятията му. Неговата двойственост ме интригува. Колко различни лица може да има един човек? Вчера го видях да се здрависва с един професор и да го поздравява за книгата му „Въведение в анализа на гонгорианския символ“; след това ми обясни, че уважаемият професор спи със студентка. Такъв е той. Интелигентност, която се движи между два свята: единият — непорочен и студен, който извлича от книгите, а другият: тъмен и таен, който мирише на безчестие.

Подозирам, че ми залага капани, но не мога да избягам от този смъртоносен инкубус^[1], който всяка нощ отново ми показва вълшебната и опасна страна на секса. Разказва ми за миналото си и аз го слушам, защото да споделяш приключенията си е част от отдаването. Иска ми се да вярвам, че това съучастничество ме издига в очите му, и преглъщам софизма, както поглъщам спермата му. Неговата е течност с горчиво-сладък вкус, като всичко, обречено да умре, защото загатва за екзистенциални разклонения.

Любовта ни прилича на кладите, угасени от дъжда. Мирише на пушек от изтляла свещ. Да обичаш така, означава да умираш малко по малко. Извършваме самоубийство, лишено от намерението за увековечаване, защото и двамата признаваме безплодната воля на нашата природа, по-усърдна в оцеляването, отколкото в битието. Понякога мисля, че този начин да обичаме, разяждащ и болезнен, е отражение на една действителност без бъдеще.

Затварям очи и се хвърлям в бездната на обятията му. В тези мигове бленувам, че съм способна на саможертва, на смелост и на всички онези качества, които според възрастните хора са съществували в далечни времена. Мисля, че и той си представя същото. Затова се оставя на тази апокалиптична игра, сякаш е култ. Сексът е нашата спасителна дъска, единствената страст, която не са успели да ни отнемат. Може би вече сме мъртви, но поне оргазмите ни прикриват присъствието на ада.