Даина Чавиано
Затворена котка (6)

6

От дневника на Мелиса

Първия път, когато жена плени вниманието ми, бе по вина на един мъж. Бях само на петнайсет години, а той — на осемнайсет. Бяхме в едно училище и когато идваше с приятелите си, а те бяха и мои, разговаряхме за всички онези неизразими неща, за които си говорят подрастващите, когато се опитват да се правят на възрастни. С нетърпение очаквах всеки шанс да го видя. Бягах поне по два пъти от всеки час и когато минавах покрай неговата класна стая, надничах зад притворената врата. На излизане отново го търсех.

Най-хубавото се случваше в съботите, на купоните. Понякога ме канеше на танц и после ме водеше в някой тъмен ъгъл, за да ме съблече наполовина. Разменяхме си ласки с отчаяна жажда, въпреки че никога не прекосихме определени граници, защото изпитвах особен страх да му позволя да достигне до други дълбини. Сега разбирам, че никога не ме е вземал много на сериозно. Аз бях само нещо като кутре, което се влачеше по петите му.

Една вечер отидох на обичайния съботен купон. Той беше в един ъгъл на стаята, изолиран от света, и разговаряше с някаква девойка с убийствени крака. Тя притежаваше рядка северна красота. После разбрах, че е швейцарка. Бях като омагьосана. Непознатата сигурно се е почувствала наблюдавана, защото отклони очи от приятеля ми и погледите ни за миг се срещнаха. Не знам дали изражението ми остана толкова ледено като нейното, но нещо проплака от болка вътре в мен. Малко след това двамата си тръгнаха от купона. Една седмица по-късно цялото училище знаеше, че моят приятел е влюбен в чужденката.

Не можех да го приема. Бях сигурна, че онази жена притежава нещо повече от сините си, почти прозрачни очи, за да постигне за толкова кратко онова, което аз не бях постигнала с месеци. Започнах да я преследвам. Тя се превърна в моя фикс идея. Денонощно се измъчвах от странна смесица от страст и ревност.

Аз и Тирсо много пъти си говорихме за това и стигнахме до извода, че съществуват безброй гами в сексуалните предпочитания на всеки човек, нюансирани от гените и преживяванията. Самият Тирсо е пример за това. Жестовете му са недвусмислено мъжки, но първата му връзка е била с един негов приятел и изживяването, по думите му, го е белязало за цял живот. Без тази случка животът му може би е щял да се развие в друга посока. А пък аз страдах от фобии още от съвсем малка. Умирах от страх да навърша шест години, защото мислех, че тогава както момичетата, така и момчетата сменят пола си. Никога няма да забравя терзанията си, докато родителите ми приготвяха празненството за рождения ми ден. Бях убедена, че знам какво ще ми се случи, когато духна свещичките.

Ако тогава ме бяха попитали защо толкова се боя от тази вероятност, мисля, че отговорите ми биха били смешни. Да престана да бъда момиче, за мен означаваше никога повече да не си играя с кукли или да нося рокли. Щеше да ми се наложи — какъв кошмар! — да се бия с юмруци с други момчета и да нося къса коса… Идеята да отрежа косите си ме тревожеше повече от всичко друго на света.

След тържеството дълги часове чаках да се извърши метаморфозата. На следващата сутрин, все още невярваща, че промяната не е настъпила, се опипах, за да проверя дали нямам онова неудобно и грозно нещо, което момчетата имат между краката. Нищо. Изтичах до огледалото: лицето ми си беше същото. Дали не бяха ме забравили? Може би онзи, който отговаряше за трансформацията, ме беше пропуснал. Нямах ни най-малка представа коя можеше да е тази личност, но по някаква причина нищо не беше направила.

Въпреки че оттогава мина много време, още не съм успяла да открия причина за този страх. Понякога си мисля, че причината може да е физическа. Ако всяко човешко същество се ражда в резултат на сливането на една женска и една мъжка клетка, всички сме изтъкани от елементи и на двата пола. Може би децата са изразители на генетичен материал, който подсъзнанието може да интерпретира. Възможно е да долавят интуитивно някои явления и понеже не са толкова ограничени от пола си, да получават информацията директно от хромозомите си. Тирсо смята хипотезата ми за налудничава, но на мен ми се струва една чудесна възможност. Ако съм се родила бисексуална — също като останалите създания, заченати от съюза на мъж и жена, — предоминиращият пол е успял да изрази страха си, че другата половина може да го измести след настъпване на определена възраст. Това е само предположение и не е по-налудничаво от много други съществуващи теории… Все пак причината за страха ми може да е друга. Възможно е бисексуалността да се обуславя както от гените, така и от душата. Започнах да разсъждавам върху идеята, след като прочетох „Орландо“ на Вирджиния Улф. Хрумна ми, че може би децата смътно си спомнят определени неприятни обстоятелства от предишното си съществуване, които в настоящия им живот ще се изразят като фобии. Човек, сполетян от трагична и преждевременна смърт, може да преживее травмата отново в следващия си живот, когато достигне възрастта, на която са се случили събитията. Може би онзи страх от детството ми да е знак за това духовно пътуване, в което всяко човешко същество може да е мъж или жена.

Подозирам, че това е загадка, която никога няма да разбуля. Понякога, когато се гримирам, спирам и се вглеждам в образа на странното същество от женски пол, у което има също така и частица мъжественост, скрита в гърдите му, в стените на вагината му и във всеки яйчник, който очаква любовната прегръдка на някой сперматозоид. Убедена съм, че празната гордост на онези, които твърдят, че са единствено жени или мъже, е илюзорна и безплодна. Блажени са онези, които се признават за деца на една андрогинна цялост. „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде…“ Така Библията загатва за божествения им хермафродитизъм.

Но тази е само едната страна на медала. Презираме другите заради външни обстоятелства, защото отказваме да разбулим докрай собствената си душа. Упорито наричаме себе си разумни същества, въпреки че ирационалното все още е звяр, който се стаява в нас. Това е част от природата ни. Също така е част от онова място, където настоящето се принася в жертва в името на един все по-далечен Рай, който, изглежда, съществува само в нищо недоказващи книги и в разпалените речи на един фанатик, чиито уши чуват единствено собствения му глас.

Понякога си представям какво щеше да е, ако никога не се бях раждала. Иска ми се да вярвам, че преди и след съществуването човек е само невидим балон, който се носи свободно из незнайни лабиринти; щастливо и безгрижно същество, подобно на тридневен зародиш, който се търкаля по стените на един топъл организъм.

Задушавам се в тази реалност без бъдеще, в този хаос на безумни идеи; и най-лошото е, че не виждам начин да пробия обсадата. Омагьосали са ни, сигурна съм в това. Страната е жертва на черна магия и никой не е разбрал… или никой не иска да го признае. Но аз няма да се огъна. Поне знам как се излиза от омагьосване: създавайки друго.