Даина Чавиано
Затворена котка (17)

17

От дневника на Мелиса

Писна ми от света, и най-вече от Него. По някаква причина ни мрази. Може би мрази цялото човечество. Най-лошото е, че трябва да симулирам послушание, от което се отдалечавам все повече и повече. Засега се опитвам да се прикривам, но не знам колко време ще издържа в тази роля.

От стаята си чувам гласа му, който звучи от някакъв високоговорител. Излизам на улицата и виждам лика му, който изглежда замръзнал в поза на Мусолини: надменно вдигната брадичка и пръст, който ни заплашва с ада. Негово Деспотично Величество е като бог: намира се навсякъде, но е дори по-вездесъщ. Поне Бог не подслушва телефонните разговори, за да разбере дали човек е съгласен с него.

Но аз се чувствам свободна. Няма да падна на колене в краката на никой феодален сеньор. Няма да приема никоя система, която не признава съществуването на душата ми. Не съм покорно същество, а една голяма лъжкиня. Мога да измамя и него, и неговата кохорта от цербери. Мога да се присмивам над умствените му недостатъци и да се подигравам на ролята, която ми е отредил: на овчица, благодарна, че е отгледана под покровителствената му сянка. Мисли си, че ще приема тази история, защото страда от скоротечна склероза. В действителност знам, че ненавижда всички ни… и най-вече всички жени.

Затова потърсих оръжие, най-опасното и най-страшното: бунтът. Но не откритият; това би било много лесно да се засече. Аз съм много подривна. Обожавам нелегалната дейност. Обичам да се движа нощем — като котка, която хвърля сянката си по стените на безлюден град. Харесва ми да оставям следите си и после да изчезвам в мрака. Познавам и други начини на оцеляване. Не знам къде ги научих, нито кой ми ги показа. Може би са ми вродени. Може би съществува женски ген, който се предава тайно; естествена мутация, създадена от еволюцията, за да ни осигури защита. И този ген пулсира в мен. Жив е, насочва инстинктите ми. Мога да бъда лицемерна като дявол, хлъзгава като влечуго, опасна като вещица.

Лесно е да посееш смут. Лесно е да застрашиш спокойствието на Неговата Височайша Диктатура. Първо, разполагам с тялото си. Никой — и той дори — не може да заповядва на желанията ми. Мастурбирам или правя любов колкото пъти си поискам, без да се налага да му искам позволение. Вагината ми е лично моя и я управлявам, както пожелая. Второ, разполагам със своя дух, със своите умствени оргии, със своите тайни вселени; и със своя собствена религия, магията — това плашило за материализма, този призрак, нарушаващ нормите, които се опитаха да ни наложат.

Ако Онзи, чието име не бива да назоваваме, знаеше всичко това, щеше да се чувства ужасен, че съм на свобода сред стадото му. Би алармирал своите агенти, платената си сган, тайните си полицаи. Би издал заповед да бъда заловена… за предпочитане мъртва. Но тази сложна стратегия не е създадена за неговия ум. Той не подозира, че някой може да действа по друг начин, не с агресия или насилие. Естествено, дори не може да си го представи. За него съм само жена.