Умберто Еко
Кант и птицечовката (91)

6.6. Контури

Пример за въодушевлението на иконокластите е полемиката за контурите. Цитирам пак себе си, защото не е редно да укоряваме другите за грешки или неблагоразумия, когато са допуснали в нашата компания. В Отсъстваща структура аз твърдя, че не можем да кажем, че хипоиконите имат свойствата на репрезентирания обект, защото, ако нарисувам на лист хартия профила на кон, единственото свойство, което нарисуваният кон притежава (непрекъснатата черна линия на контура), е единственото свойство, което истинският кон не притежава. Следователно аз не съм възпроизвел дори условията на перцепцията.

Проблемът за контурите беше подет от Хохберг (Hochberg 1972), Кенеди (Kennedy 1974) и Гомбрих във фазата на критика срещу първоначалния му конвенционализъм (Gombrich 1982). Ако сме свикнали да твърдим, че в природата няма линия и затова контурите са дело на човека — отбелязваше Гомбрих, — психолозите днес са склонни да отричат, че тяхното разбиране трябва да се научава наравно с всеки друг код. Контурите са перцептивен „заместител“ и имат значение като „индикатори на непрекъснатост“. И наистина, „контурите могат да служат като предугаждане на паралаксния ефект на движението, защото достъпните ни обекти ще се откъснат винаги от фона си, но ще запазят една вътрешна кохерентност, дори ако леко извъртим глава“ (Gombrich 1982: 233). С други думи, ако гледайки един кон, който стои на фона на даден пейзаж, аз си мръдна главата или се изместя, ще видя други аспекти на пейзажа, които преди това не виждах, но конят ще остане все същият: и следователно нарисуваният контур отразява тази перцептивна „граница“.^[14]

Още в Трактат по обща семиотика (3.5.2), като използвах някои забележки, които ми отправи Калкхофен (Kalkhofen 1972), аз се върнах към темата за контурите (този път на ръката). За пореден път се отричаше, че ръката притежава свойството да има черна контурна линия, но се признаваше, че ако ръката се постави на светла повърхност, контрастът между границите на тялото, което абсорбира повече светлина, и това, което я отразява, може да създаде впечатлението за непрекъсната линия. Така се връщах към идеята за заместителни стимули, която бях изказал — както ще видим — в Отсъстваща структура.^[15]

Но преди да преминем към заместителните стимули, струва си да размислим още малко по въпроса какво означава да се твърди, че контурите са дадени природно.

Нека вземем „екологичната“ версия на психологията на Гибсън, по силата на която обектът, изглежда, проявява привилегировани черти, които пряко възбуждат нашите нервни клетки, поради което това, което долавяме от обекта, е точно това, което обектът ни предлага преференциално. По този повод Грегъри (Gregory 1981: 376) отбелязва полемично, че ако твърдим, че цялата необходима информация за перцепция на средата без намесата на никакъв интерпретационен механизъм стига до нас под формата на вече обективно организирани светлинни стимули — това би означавало да се върнем към теориите за перцепцията отпреди наблюденията на Алхазен и Алкинди за светлинните лъчи, т.е. към понятието за „симулакри“, идващи от обекта. Това би означавало да се присъединим към една средновековна представа за интелекта като онази инстанция, която долавя от обекта именно това, което е най-важно в обекта, неговия есенциален скелет, неговата quiddità. И все пак, макар аргументът на Грегъри да е съблазнителен, това не му дава доказателствена сила. Действително, нищо не ни пречи (по принцип) да смятаме, че древните са били прави и че Гибсън се връща с пълно основание към тях.

Смятам, че има разлика между това да се каже, че контурите са вече дадени от стимулното поле, и да се каже, че стимулното поле дава обекта окончателно пакетиран, за да предопредели нашата завършена перцепция, която просто разпознава и приема това, което й е било предложено чрез сетивата. Тази разлика засяга момента на първичната икона според Пърс (или на това, което той нарича перцепт, и завършеното перцептивно съждение).

Хубел и Визел (Hubel и Wiesel 1959; Hubel 1982) ни казват, че при перцепция на някакъв стимул, нашите нервни клетки отговарят на една оптимална ориентация, която вече съществува в стимула. Хубел и Визел чрез волфрамови микроелектроди в мозъка на котка успяват да установят кои клетки реагират на даден стимул и доказват, че животното, изправено пред петно, което се движи върху екран, реагира повече на дадена посока на движение, отколкото на друга. И не само това: в определен момент, когато поставят стъклена плочка в офталмоскопа, котката реагира с нещо като клетъчна експлозия: установява се, че реакцията няма нищо общо с изображенията върху стъклото, а с факта, че навлизайки, стъклената плочка е отпечатала върху ретината сянката на своя контур и това е било точно „това, което клетката е искала“ (Hubel 1982: 517).

Тези данни ни казват как се получават усещанията, но е съмнително дали могат да ни кажат как действа перцепцията. Те ни казват, че котките (които не може да са били подкупени от иконокластки идеализъм) не получават некоординирана съвкупност от усещания, а са склонни да фокусират някои черти на стимулното поле вместо на други. Но на какво се дължи това: на начина, по който е направен обектът, или на начина, по който е направена котката? Психолозите внимават много да не правят подобни изводи от тези експерименти. Можем спокойно да приемем, че когато види маса, котката е по-впечатлена от светлинния ефект по ръбовете, отколкото от други аспекти на повърхността, и че същото се случва при нас: но оттук до твърдението, че същият процес продължава (в нас и в котката), и то винаги по инициатива на обекта, до висшето равнище на перцепцията и после на категоризацията, има много път.

И действително, Хубел заявява, че нашите клетки в мозъчната кора реагират слабо на дифузната светлина, поради което, когато гледаме яйце на тъмен фон, не се стимулират клетките, които се интересуват от централната зона на яйцето, а реагират клетките, стимулирани от контурите на яйцето; но веднага след това Хубел заключава: „все още е пълна загадка как информацията от това множество от клетки е координирана (assembled) в следващите стадии на процеса, който води до изграждането на това, което наричаме перцепти на линии или на криви (ако изобщо се случва нещо подобно)“ (Hubel 1982: 519). Така е, от данни за модалностите на усещането не се извличат изводи на равнището на една теория на перцепцията и експериментаторът не се осмелява да твърди следователно, че познанието е най-обикновено постигане на адекватност, а не също изграждане и „асемблиране“.

Джонсън-Лиърд, като цитира между другото и изследванията на Хубел и Визел, напомня, че както отбелязва Мар, „да се опитваме да разберем виждането, изучавайки само нервните клетки, е същото като да се опитваме да разберем летенето на птиците, изучавайки само перата“ (Johnson-Laird 1988: 72). Всички тези изследвания не казват нищо за различието между това, какво се изчислява, как нашата перцептивна система развива това изчисление и как мозъчният хардуер функционира в този компютърен процес. Независимо от механизма, по който нашата ретина получава стимули от средата, проблемът за това, как нашият мозъчен механизъм преработва тези inputs, препраща към една система от очаквания. „Независимо от количеството информация, което се съдържа в достигащата до ретината светлина, трябва да има някакъв мозъчен механизъм, за да се идентифицират идентичностите на обектите на дадена сцена и онези техни свойства, които виждането прави експлицитни. Без подобен механизъм образите на ретината няма да бъдат по-полезни от образите, произведени от телевизионна камера, и противно на наивното мнение, те не виждат нищо. […] Тези процеси трябва да се основават на някои наши предположения за света“ (пак там: 61).

Освен това да се твърди, че в процеса, който върви от усещането до перцепцията, има привилегировани и инвариантни patterns, на които мозъкът (човешки и животински) отреагира по константен начин, и дори да се възприема цялостно една екологична теория на перцепцията (в нейната най-брутална форма: да видим това, което има и толкоз!) — това не ни казва все още нищо за хипоиконичните модалности, с които представяме изкуствено същите тези обекти на перцепция.

Истинският възел на недоразумението пак е в непосредствения преход от първичния иконизъм на перцепцията (т.е. от очевидността, че перцептивно съществуват отношения на прилика) към една теория на установеното подобие, т.е. на създаването на ефекта на прилика. Този, който е посещавал фабрика за парфюми, сигурно е изживял интересен обонятелен опит. На равнището на перцептивен опит всички разпознаваме отлично разликата между уханието на виолетката и това на лавандулата. Но когато трябва да се произведат индустриално есенции от виолетки или лавандула (които трябва да предизвикат същото, макар и малко засилено и стимулирано усещане за тези растения), се смесват такива вещества, че посетителят на фабриката е нападнат от вълна от противни и непоносими миризми. Това означава, че за да се предизвика впечатлението за уханието на виолетката или на лавандулата, трябва да се смесят химически вещества, които са изключително неприятни за обонянието (макар че резултатът ще бъде приятен). Не знам дали природата действа така, но това, което изглежда очевидно, е, че едно е да се получи усещането (фундаментален иконизъм) за аромат на виолетка и друго е да се произведе същото впечатление. Тази втора дейност изисква да се пуснат в действие някои техники, за да се произведат заместителни стимули.

Нека вземем например двете схематични фигури (в дадена перспектива) на цилиндър и на куб.^[16] Един наивен иконист би ни казал, че те представят един цилиндър и един куб точно каквито са; един привърженик на познавателната стойност на иконизма би казал (и ние можем само да се съгласим), че при нормални обстоятелства и при еднакво културно наследство те биха позволили на даден субект да идентифицира един цилиндър и един куб и да ги разграничи помежду им; привържениците на естествеността на контурите (сред които съм решил да се включа и аз) биха казали, че линиите на двете рисунки описват точно контурите, чрез които обектът ни се представя.

Репрезентацията обаче е „добра“ от дадена гледна точка и такава е функцията на всяка репрезентация в перспектива, независимо от следваното проективно правило. Перспективата е явление, при което играят роля както обектът, така и положението на наблюдателя и това положение има роля и при наблюдението на триизмерния обект. Следователно хипоиконата транскрибира по някакъв начин тези условия на наблюдение. Но тук нека размислим върху обстоятелството, че правите линии, които описват контурите на цилиндъра, нямат същата семиозисна функция като тези, които описват повърхнините на куба. Успоредните линии, които описват контура на цилиндъра, са заместителни стимули, които представят начина, по който — откъдето и да го гледаме — ще видим цилиндъра да се откроява на фона си (броят на тези линии, ако завъртим цилиндъра, би бил безкраен и Зенон би признал, че никога няма да престанем да виждаме безкрайните контури на цилиндъра). Линиите на куба обаче представят не само контурите на обекта, видян от този ракурс, но същевременно ръбовете на твърдото тяло, които ще останат такива — макар и в различно перспективно съотношение — от какъвто и ракурс да гледаме или представяме куба. И в двата случая сме изправени пред заместителни стимули, но в двата случая тези стимули „заместват“ различни явления, които зависят отчасти от формата на обекта и отчасти от начина, по който решаваме да го гледаме.