Умберто Еко
Кант и птицечовката (84)

„Ich liebe Dich“

Този, който твърди, че едно местоимение за първо лице единствено число се идентифицира с този, който говори — без посредничеството на едно споразумение за собственото му съдържание, — би трябвало да обясни какво става, когато един чужденец, чийто роден език не е известен, каже: „Ich liebe Dich“. Възражението, че това е случай не на несполучлива референция, а просто на езикова некомпетентност, е несъстоятелно: всъщност аз казвам, че за да разбера референцията, трябва не само да познавам значението на един глагол като liebe, но и значението на двете местоимения — в противен случай това обяснение в любов ще се окаже акт на злощастна референция (и надали има прилагателно, което да е по-подходящо в случая).

Започнахме, приемайки като подразбиращ се и почти очевиден факта, че за да могат да се използват термините в референциални актове, трябва първо да се знае тяхното значение. Продължавайки наблюденията, забелязахме, че поне отчасти референциалните актове могат да се разбират, дори ако не се познава значението на термина. После се наложи да заключим, че не съществуват затворени кутии, които да нямат поне етикет, че значението идва отвсякъде и че в последна сметка, за да можем да осъществим една увенчана с успех референция, трябва преди всичко да постигнем съгласие за значението на термините и чак тогава можем да продължим да се договаряме относно индивида, за когото възнамеряваме да правим референция. Нека завършим сега с някои бележки относно важността на едно НС и на едни следващи преговори дори за онези термини, които, тъй да се каже, „оживяват“ и придобиват смисъл само когато са пряко прикачени към даден индивид — и ако ги махнем, те сякаш започват да се реят в мъглявината на безсмислието.

Аз все още се чувствам малко затруднен от факта, че някои смятат, че индексните термини (тези, които обикновено са придружени от даден жест, като „този“ или „онзи“), деиктичните елементи (които се отнасят в контекста до говорещия и неговото разположение във времето и в пространството, като „вчера“, „в този момент“, „след малко“, „недалече от тук“) и още повече личните местоимения обозначават пряко, без каквото и да било посредничество на тяхното възможно значение. Опитах се да докажа в Еко (Eco 1975, 2.11.5), че и тези типове знаци, за да могат да се приложат в референциалните актове, трябва да бъдат разбирани в тяхното значение, но срещам винаги някой, който отрича това поради простия факт, че инструкциите, за да се разбере как може да се използва „котка“, за да се прави референция за котките, са различни от инструкциите, за да се разбере как може да се използва „аз“ или „този“, за да се направи референция или за този, който прави изказването, или за нещото, което се сочи с пръст. Вярно е, разбира се, че това, което нарекох НС на един термин, може да предложи доста различни инструкции за идентификацията на референта на „котка“ и „братовчед“. Но да се каже, че инструкциите придобиват различни формати, не означава, че се казва, че не съществуват.^[26]

Нека вземем от Бертучели Папи (1993: 197) примера с тези две изказвания: (1) „Аличе замина вчера, а Силвия [откакто замина] стават три дни“ и (2) „Аличе замина вчера, а Силвия два дни преди това“. Ако предположим, че двете изречения са произнесени в събота, то и в двата случая Аличе би трябвало да е заминала в петък, а Силвия — в сряда. Но в (1) изразът „стават“ препраща към деня на изказването (събота), докато в (2) наречието „преди това“ е обвързано с точката на темпорална референция, която се съдържа в самото изказване (вчера). Ако заместим „преди това“ със „стават“ в (2) („Аличе замина вчера, а Силвия [откакто замина] стават два дни“), датата на заминаването на Силвия се измества в четвъртък. Авторката изказва предположението, че следователно „стават“ е елемент с „вътрешноприсъща деиктичност“, докато „преди това“ променя стойността си според точката на темпорална референция, с която се обвързва. Във всеки случай видно е, че използването на двата израза за обозначаването на точен ден зависи от много сложни правила на текстуалната лингвистика и не виждам защо това множество от правила да не може да бъде разбирано като съдържание на съответните изрази — ако под НС не се разбира само дефиниция, но също — и понякога само — едно комплексно множество от инструкции за идентификация на референта.^[27] Казано е, че „Аз денотира този, който прави изказването“ е недостатъчна инструкция за идентифицирането на референта, тъй като той се променя според контекста и обстоятелствата и следователно не представлява съдържанието на местоимението „Аз“. За пореден път се объркват инструкциите за идентификацията на референта и начинът за фиксиране на референцията. Инструкцията за идентифицирането на референта на „Аз“ е също толкова обща, колкото и инструкцията за идентифицирането на референта на „събеседник“ (термин, който идентифицира различни лица в зависимост от ситуацията на езиково общуване), на „убиец“ (тъй като „убиецът на Цезар“ и „убиецът на Кенеди“ правят референция за две различни лица) или дори на „котка“ (тъй като инструкциите за идентифицирането на котките със сигурност не са достатъчни да фиксират референцията в „котката, която подарих вчера на Луиджи“). Да се дават инструкции, за да се идентифицира в разнообразни обстоятелства възможният референт на даден общ термин, не е същото като това да се реши чрез прагматични преговори как да се фиксира референцията, която се отнася за индивиди.

Пътнам (Putnam 1981: 2) допуска, че едно местоимение като „Аз“ няма екстенсия, а екстенсионална функция, която би детерминирала екстенсията според контекста. Бих се съгласил да смятам тази екстенсионална функция като част от НС на местоимението и бихме могли да допуснем, че става дума за инструкция за идентифицирането на референта в един референциален акт. Пътнам казва също, че не би желал да отъждестви тази екстенсионална функция (която у Карнап би била интенсия) със значението. Но тук (спомнете си размишленията в 3.3.2. относно затрудненията, които понякога може да предизвика терминът „значение“) просто се казва, от една страна, че това правило е абстрактна функция, а от друга страна, че то не изчерпва всичко онова, което разбираме под значение на даден израз, в смисъл че както „куб“, така и „правилен многостен с шест квадратни стени“ — казва Пътнам — имат една и съща интенсия и една съща екстенсия във всеки възможен свят, но запазват едно различие в значението си.

И действително в НС на местоимението се включва една инструкция за идентифицирането на референта (като умение да се приложи конкретно една екстенсионална функция) и въпреки това съдържанието не се изчерпва с нея. Ще дам една поредица от примери, за които впрочем ми се струва, че „наливат вода в моята мелница“ за договарянето.

Да предположим, че някой казва: „Съжалявам, довечера ние не можем да дойдем“. Ако съдържанието на „Ние“ се отъждествява изцяло с една инструкция за идентифицирането на референта, ние ще се сблъскаме със сериозен проблем, защото тя ще ни задължи да открием една общност от автори на произнесената фраза, а ние можем да идентифицираме само един индивид. Но притежаваме и едно прагматично правило, по силата на което някой може да говори от името на групата, на която е, да кажем, говорител. И ето че ще отидем да потърсим в контекста на диалога дали преди това е била спомената група, ще открием, че говорещият е бил поканен на вечеря със семейството си и ще разберем, че местоимението в множествено число прави референция за членовете на това семейство.

Но съществуват и семантично-прагматични правила. Например правилото за plurale majestatis. В тези случаи знаем, че един единичен индивид има конституционното право да използва първо лице множествено число вместо първо лице единствено число на личното местоимение. Дори когато знаем това, се появяват елементи за по-нататъшно договаряне. Ако един монарх каже: „Днес Ние сме чувстваме уморени“, ние разбираме веднага, че използва plurale majestatis като етикет и че следователно това „ние“ се отнася до него лично и изказването цели да изрази едно негово вътрешно състояние. Ако същият монарх каже обаче: „Ние ви присъждаме ордена «Златното Руно»“, или: „Ние обявяваме днес война на Руритания“, той изразява това, което, ако до този момент не е било всеобща воля, става обща воля в мига, в който се прави изказването. Следователно по някакъв начин това „Ние“ прави референция (независимо дали искаме или не) и за поданиците, които слушат. Според контекста слушателите фиксират по различен начин референцията на местоимението.

Сега нека предположим, че един учен пише: „Ние не можем основателно да допуснем, че озоновата дупка има решаващо влияние върху климата на планетата“. За кого прави референция това „Ние“? Не за членовете на неговото семейство, не за поданиците, които той няма. Но един идеален речник би трябвало да осигури за значението на „Ние“ и контекстуалната селекция: „може да се разбира като plurale auctoritatis, благодарение на което един единичен говорещ се представя като изразител на научната общност, на правилното мислене или на здравия разум“. На това място можем да идентифицираме референта по различни начини: (1) има един първи прочит, който бих нарекъл „риторична добронамереност“ и при който ние разпознаваме езиковата употреба като чист стилистичен похват и съотнасяме това „ние“ към пишещия (превеждаме „ние“ като „Аз“, сякаш пишещият се е изразил на чужд език); (2) има един прочит „на доверие“, при който съотнасяме местоимението към научната общност (това, което пишещият казва, е свещена истина); (3) има един прочит „на убедителност“, при който се чувстваме въвлечени и смятаме, че на практика ние, ние, които четем, сме длъжни да бъдем субектите, които мислят по този начин.

И накрая има един прочит през призмата на текстуалната семиотика (който не е на разположение на всеки слушател) и който ни кара да размишляваме върху това, което пишещият — използвайки plurale auctoritatis — е искал да помислим за него: той не само е направил експлицитно изказване относно едно физическо явление, но се е представил имплицитно като субект, който има правото да говори и от наше име или от името на един по-високостоящ епистемичен авторитет. Признавам, че този прочит не би трябвало да има нищо общо с явлението на референцията: ние пак правим референция за автора на написаното, макар че го виждаме сега в друга психологическа светлина. И все пак не може да се отрече, че едно предубеждение спрямо пишещия (той иска да ни убеди, присъждайки си авторитет, на който няма право) може да предопредели начина, по който интерпретираме референциално това „Ние“. Може да решим, че не е възнамерявал да използва стилистичен похват, за да каже „Аз“, че със сигурност е искал да разберем, че той иска да направи референция за научната общност. Това решение ще повлияе на истинната преценка за пропозицията, която той е изразил. Ако приемем, че сме убедени, че озоновата дупка на практика ще повлияе върху климата на планетата и че всеки благонадежден учен е заявил това, тогава, ако пишещият иска да каже „Аз“, значи казва нещо невярно за физическия факт, а ако иска да каже „ние“, казва нещо невярно относно вече изказаните от научната общност становища — или дори иска да ни измами два пъти.

Какъвто и прочит да се направи, ще се промени не само смисълът на изказването, но и лексикалното съдържание на това „Ние“, което следователно не се свежда до инструкцията за идентифицирането на референта. Без едно първо пробно прилагане на инструкцията не бихме могли да решим, че трябва да интерпретираме местоимението като plurale auctoritatis, но пък без познанието на този аспект на съдържанието няма да можем и да приложим инструкцията в нито един смисъл от посочените по-горе.

От друга страна, нека разгледаме използването на второ лице множествено число на местоимения или притежателни прилагателни за обръщението към единични лица (voi, vous — vostro, vôtre, votre) или на трето лице единствено число като учтива форма на обръщение към едно лице (lei, Sie, usted — Вие). В тези случаи трябва да се знае, че местоимението или прилагателното имат сред възможния си смисъл и този, в противен случай референцията се проваля. В една историйка се разказва как господин Верди помолва своя подчинен Роси да проследи дискретно един друг подчинен Бианки, който всеки ден в четири часа излиза от работа и се връща след два часа; Роси го проследява и после докладва на Верди, използвайки прилагателното „sua“, което означава на италиански език и „неговата“, и „Вашата“: „В четири часа Бианки излиза, минава да купи една бутилка шампанско и после отива в къщата си, където се среща с неговата съпруга“. Верди се пита учуден защо Бианки в работно време прави нещо, което би могъл да прави спокойно вечер, Роси упорито повтаря, наблягайки на двете прояви на „sua“ — неговата и Вашата, сякаш произнася думата с главна буква, Верди продължава да не разбира и накрая Роси се решава: „Извинете, мога ли да Ви говоря на ти?“.

Тази историйка е непреводима примерно на френски и на английски. В различни езици връзката, която свързва наглед по непосредствен начин едно притежателно прилагателно с неговия референт, е опосредствана от комплексни инструкции на равнището на лексикалното му съдържание, на контекстуалните му и обстоятелствени селекции (които включват и употреби на учтива форма, изразяване на почит и т.н.). В действителност sua/o и her/his не са синоними, както не са синоними vostro/a и your. Да се каже за два термина, че са или не са синоними, не означава, че се твърди, че те нямат един и същ референт, а че имат значение, което (макар и отчасти) е различно.^[28]

Този, който не обича да говори за значение или за съдържание, ще може да каже, че става дума да се интерпретират правилно вярванията (или намеренията) на говорещия и ситуацията; и действително човекът, който разбира тутакси историйката с господин Роси (и може дори да се досети за края, преди да го е чул), прави заключението, че са налице два различни сценария и че Верди си представя единия от тях (невинния сценарий), докато Роси говори за друг, доста по-тревожен и коварен. Но за да можем да се досетим, че използването на притежателните прилагателни пуска в ход два взаимно изключващи се сценария, трябва да познаваме различния смисъл, който даден език отрежда на тези термини в различни контексти.^[29]