Умберто Еко
Кант и птицечовката (4)

1.2. Един неестествен проблем

Казано е, че проблемът за битието (т.е. отговорът на въпроса „Какво е битие?“) е най-неестественият от всички проблеми, този, който здравият разум не си поставя никога (Aubenque 1962: 13–14). „Битието като такова е толкова далеч от това да се постави като проблем, че наглед е тъй, сякаш подобна даденост не «съществува».“ (Heidegger 1973: 196). До такава степен, че традицията след Аристотел не си поставя проблема, отстранява го, тъй да се каже, и може би на това се дължи станалият вече легенда факт, че текстът на Метафизиката изчезва и излиза наяве чак през I в. пр. Хр. От друга страна, самият Аристотел — а с него и цялата гръцка философска традиция — никога не си поставя въпроса, който ще си постави Лайбниц в своите „Principes de la nature et de la grace“ (Принципи на природата): „Pourquoi il y a plutôt quelque chose que rien?“ („Защо има нещо, вместо да има нищо?“), добавяйки, че в последна сметка нищото ще бъде по-просто и по-малко сложно от нещото. И действително този въпрос разкрива също тревогата на нефилософа, за когото понякога е прекалено трудно да мисли за Бога в неговата невъобразима вечност или — още по-зле — за вечността на света, докато би било много по-просто и успокоително, ако нищо не съществува и никога не е съществувало, така че не би имало и разум, склонен да умува по въпроса защо има нищо, а не битие. Но ако се стремим към нищото, то е, защото в този акт на стремление вече се оказва, че съществуваме, макар и под формата на грешка и пропуск, както подсказва Пол Валери в стихотворението си Очертание на змия:

Слънце, слънце!… Ослепителна измама!

Ти, маска на смъртта, о, Слънце…

С неразгадаеми блаженства,

Ти най-горд от мойте съзаклятници,

И от поставените ми капани най-висок,

Ти пречиш на сърцата да познаят,

Че вселената е само грешка

В чистотата на Небитието.

Казано между другото, ако нормалното положение е нищото, и ние сме само злощастен мимолетен израстък, отпада и онтологическият аргумент. Не би имало смисъл да доказваме, че ако е възможно да се мисли за id cuius nihil maius cogitari possit — за това, от което нищо по-съвършено не може да се помисли (т.е. за това, което притежава всички съвършенства), доколкото това битие би трябвало да притежава и това съвършенство, което е съществуването, самият факт, че за Бог може да се мисли, показва, че съществува. От всички опровержения на онтологическия аргумент най-енергичното, изглежда, е изказано с въпроса: „Кой може да твърди, че съществуването е съвършенство?“. Ако приемем, че абсолютната чистота се състои в Небитието, най-висшето съвършенство на Бог би трябвало да се състои в несъществуването. Мисълта (възможността да се помисли), че Бог е съществуващ, би била резултат от нашето несъвършенство, способно да омърси с приписването на съществуване това, което има висшето право и невъобразимото щастие да не съществува. Интересен би бил един дебат не между Анселм от Аоста и Гонилон, а между Анселм от Аоста и Чоран.

Но дори ако битието е дефект в чистотата на небитието, в този дефект ние би трябвало да сме въвлечени. И следователно си струва да говорим за него. Така че нека се върнем към основния въпрос на метафизиката: защо има нещо (независимо дали то е битието като такова, или множеството от поддаващи се на възприемане и мислене съществуващи неща, и целостта на огромния дефект, който ни е извадил от божествения покой на небитието), а не нищо? Повтарям: у Аристотел (и в традицията на схоластичното аристотелианство) този въпрос не съществува. Защо? Защото въпросът се избягва чрез имплицитния отговор, който ще се опитаме да дадем.