Умберто Еко
Кант и птицечовката (39)

3.4.5. Когнитивните типове и образът като „схема“

Ако сме открили нещо интересно в понятието на Кант за схема, то не е, когато схемата ни се явява като нещо изключително абстрактно като „число“, „степен“ или „запазване на многообразното“, а точно когато (и това е кризисен момент в първата Критика) схемата трябва да позволи формирането на едно емпирично понятие като това за куче (или за мишка). Там видяхме, че трябва някак да се въведат в перцептивния процес инструкции за произвеждане на фигура. Рисунката на мишката на Фигура 3.1. не трябва да се разглежда като рисунка на една мишка (дори ако това е снимка, която може да бъде само снимка на конкретна мишка). И действително, когато видим подобни изображения в някоя енциклопедия, на нас дори и през ум не ни минава, че те трябва да ни дадат визуални инструкции, с които да идентифицираме едно животно „точно“ като изобразеното. Ние ги възприемаме като образи на мишката изобщо.

Как може да се тръгне от една „рисунка“ (неминуемо представяща винаги даден индивид, дори когато е изображение на триъгълник, което не може да не е образ на точно определен триъгълник) и тя да се използва като обща схема, за да се открият или разпознаят проявите на един тип? Възприемайки тази картина именно като схематично предложение (2D или 3D) за построяването на подобни изображения въпреки видимите различия в детайлите. Възприемайки тази картина точно като Кантовата схема, при която никога няма (схематичен) образ на куче, а система от инструкции за построяването на образа на кучето. Мишката от Фигура 3.1 не е образът на конкретна мишка и дори не представя семейство Мишки. Тя е като наброска, скица, която ни казва какви открояващи се признаци би трябвало да разпознаем във всяко нещо, което можем да дефинираме като мишка, така както схематичното изображение на една дорийска колона (в учебник за архитектурните стилове) би трябвало да ни накара да разпознаем като дорийски колоните, които не са нито йонийски, нито коринтски, независимо от техните детайли и от техните размери.

Самият факт, че в обикновения език ние сме склонни да наричаме „схематичен“ образа на Фигура 3.1, ни показва, че той може да бъде даден като интерпретант и поддържан мисловно като „модел“ за мишки с различен цвят, размери и (ако сме способни да ги различим) с индивидуални физиономични черти. И забележете: това ще стане дори ако вместо една схематична рисунка, в Енциклопедията има снимка: ще тръгнем от нея, извършвайки нещо като процес на изсветляване или замрежване, което е форма на изчистване и замъгляване на индивидуалните черти, за да успеем да намерим правило за построяването на изображението на всяка мишка. И същото би станало, ако по психологически пътища, които са свързани с мистериите на черната кутия, ние реагираме на думата „мишка“, извиквайки в съзнанието си изображението на онази мишка, която сме видели първия път. Мисловното представяне на този индивид ще ни служи като калка (копие), модел (т.е. именно схема) и ще бъдем напълно в състояние да трансформираме опита за една единична мишка в общо правило за разпознаване или конструиране на мишки.

Ние можем обаче да разпознаваме или идентифицираме не само природни или изкуствени обекти, но и прояви на геометрични същности като триъгълника и главно действия и ситуации (от вървя до отивам на ресторант). Ако при типа триъгълник може да се мисли за прототипи или правила за построяването и идентификацията на фигурата (по същия начин, както това се прави чрез морфологичните признаци на мишката или на чашата) и ако дори за понятия като стая или ресторант може да се предположи базисна визуална структура по модела на т.нар. frames на Мински, то разпознаването и идентифицирането на действия като отивам в ресторанта, скарвам се, порицавам или на ситуации като битка, митинг, литургия изискват същински „сценарии“ (като т.нар. scripts за Изкуствения интелект или представяне със „Случки“ и Актанти или по-комплексните наративни поредици, като например схемата на Греймас за гнева).^[27]

И не само това. Смятам, че част от КТ са и двойките от опозиции: не само че е трудно да интерпретираме „съпруг“, ако нямаме понятие за това какво е „съпругата“ (но за когнитивните типове по функционални родове ще говорим по-късно), но и по някакъв начин част от нашата представа за куче е и фактът, че това животно лае или ръмжи и не мяука и не мърка (достатъчни признаци, за да разберем нощем на тъмно какво животно драска по вратата).

В такива случаи ние безспорно притежаваме когнитивни типове, които не вземат специфично или непременно предвид морфологични признаци. По същия начин можем да имаме когнитивни типове, които държат сметка за времеви последователности или за логически връзки, които могат да се изразят с диаграмна форма (която приема за равнище на изразяването това на визуалната конфигурация), без диаграмната форма да означава, че се отнасят до визуален опит.

Ако има един „силен“ елемент в теорията на Пърс за интерпретанта, това е, че серията от интерпретациите на един знак може да придобие и „иконични“ форми. Но „иконичен“ не означава непременно „визуален“. Понякога КТ включва перцептивни примитиви или дори qualia (а те не са лесни за интерпретиране), за които трябва да държи сметка: част от КТ на един пор — дори за човека, който не е виждал никога пор — би трябвало да бъде силната му миризма и в неговото НС би трябвало да фигурира инструкцията, че порът се идентифицира главно чрез миризмата (ако имаше кантианска схема за пора, както Кант предлага схема за кучето, тя би трябвало да има формата на диаграма, предвиждаща веднага на по-горните равнища инструкцията да се извърши проверка с обоняние).

Сигурни ли сме, че нашият КТ на комара е съставен главно от морфологични признаци и не (преимуществено) от ефектите на сърбеж, които комарът може да предизвика по епидермиса ни? За формата на комара знаем много малко (ако не сме го гледали под микроскоп или видели в енциклопедията), но ние го възприемаме преди всичко слухово като летящо животно, което се приближава с характерен звук, и затова го разпознаваме и на тъмно — факт е, че ще имаме предвид именно тези признаци, когато даваме някому инструкциите за идентификацията на комарите.

Смятам, че част от КТ (и от НС) на мишката са и „тимичните“ елементи (срв. Greimas-Courtés 1979: 396). Вече видяхме колко съществено е да я възприемаме (обикновено) като отблъскващо, неприятно животинче. От друга страна, част от КТ на мишката — освен морфологичните й характеристики — е и един frame, една поредица от действия: като се изключат хората, които са виждали мишки винаги и само в клетка, идеята за мишка (и способността да се разпознае мишка) се основава на факта, че тя обикновено ни се явява като неясна форма, която преминава много бързо от единия до другия край на помещението, излизайки от едно потайно място, за да влезе в друго потайно място.

Това прави особено убедителна идеята на Брунер (Bruner 1986, 1990), че ние използваме наративни схеми, за да организираме нашия опит. Мисля, че към нашия КТ (и НС) на дървото принадлежи и една (наративна) последователност, че то израства от семето, преминава фази на развитие, променя се според сезоните и т.н. Едно дете научава много бързо, че столовете не се сеят, а се сглобяват, и че едно цвете не се сглобява, а се засява. Част от нашия когнитивен тип за тигъра е не само това, че той е голяма жълта котка с козина на ивици, но и че ако срещнем тигър в гората, той ще постъпи по определен начин с нас (срв. по този въпрос и Eco 1990, 4.3.3).^[28]

Можем ли наистина да кажем, че за изрази като вчера и утре имаме само Нуклеарни съдържания, които могат да се изразят с пропозиции, а не също и един вид диаграма с векторни „насочватели“, според която (макар че положението варира в различните култури) в единия случай имаме един вид мисловен образ на „насочване назад“, а във втория — „насочване напред“?

Ще преправя по моему един хубав мисловен експеримент на Бикертън (Bickerton 1981). Да предположим, че от една година взаимодействам с едно много, ама наистина много примитивно племе, чийто език познавам доста бегло (имена на предмети и елементарни действия, глаголи в инфинитив, собствени имена без местоимения и т.н.). Отивам на лов с Ог и Уг: те току-що са ранили мечка, която се е скрила с кървяща рана в пещерата си. Уг иска да преследва мечката в бърлогата й, за да я довърши. Но аз си спомням, че преди няколко месеца Иг рани една мечка, последва я дръзко в пещерата и мечката се оказа все още достатъчно силна, за да го разкъса. Бих желал да напомня на Уг този прецедент, но за да го направя, би трябвало да мога да кажа, че си спомням един минал факт, а аз не умея да изразявам нито глаголни времена, нито доксастични оператори като „помня, че“. Така се ограничавам с думите: „Умберто види мечка“. Уг и Ог мислят, разбира се, че съм видял друга мечка, и се стряскат. Аз се опитвам да ги успокоя: „Мечка не тук“. Но двамата правят само извода, че аз си правя груби шегички в най-неподходящия момент. Аз настоявам: „Мечка убие Иг“. Но те ми отговарят: „Не, Иг мъртъв“. С една дума, ще трябва да се откажа и Уг ще е обречен. Тогава прибягвам към неезикови интерпретанти. Казвайки „Иг“ и „мечка“, чуквам с пръст по главата си, или по гърдите си, или по корема си (според това къде предполагам, че те ситуират паметта). После рисувам на земята две фигури, посочвам ги като „Иг“ и „мечка“; зад Иг рисувам изображения на луната в различните й фази, надявайки се, че те ще разберат, че искам да кажа: „преди много луни“, и накрая рисувам отново мечката, която убива Иг. Ако се опитвам, то е, защото предполагам, че моите събеседници имат понятия за спомен и главно някакъв КТ (който може да се интерпретира не с пропозиции, а с диаграми) за проекция към темпорални точки, различни от настоящето. Т.е. тръгвам от принципа, че ако съм способен да разбера едно изказване, в което ми се казва, че нещо е станало вчера или ще стане утре, би трябвало да имам един КТ за тези темпорални същности. В моя експеримент бих се опитал да интерпретирам визуално (векторно) моя КТ и може да стане тъй, че интерпретацията ми да се окаже непонятна за хората от племето.

Но трудността на операцията не означава, че тя не трябва да се постулира някак като възможна.

Със сигурност притежаваме когнитивни типове за звукови поредици, защото обикновено успяваме да различим тембъра и ритъма на телефонния звън от този на звънеца на входната врата, военния сигнал за почивка от този за събуждане и често мелодиите на две песни, които познаваме добре.

Ако се приеме, че съществуват семиозисни примитиви, със сигурност семиозисен примитив е един такъв елементарен двигателен опит като вървенето, скачането или тичането. Когато скачаме, ние си даваме сметка (или бихме могли да си дадем сметка, ако обърнем внимание на това, което вършим) дали използваме два пъти десния крак и два пъти левия крак или все един и същи крак. И все пак може да стане тъй, че тези две последни операции да имат два различни термина на английски език, но не и на италиански — нещо, което личи много ясно от следната таблица на Нида (Nida 1975:75) — Фигура 3.2, за разграничаването на съдържанието на някои английски термини за двигателни дейности.