Умберто Еко
Кант и птицечовката (19)

2.5. Схемата

В теорията на Кант трябва да се обясни, как така категориите, които са тъй абстрактно абстрактни, могат да се прилагат към конкретността на сетивната интуиция. Виждам слънцето и камъка и трябва да мога да мисля: „тази звезда“ (в единично съждение) или „всички камъни“ (в универсално съждение, което е още по-сложно, тъй като на практика от затоплените от слънцето камъни аз съм видял само един или няколко). И тук: „специфичните закони, тъй като се отнасят до емпирично определени привидности, не могат да бъдат изведени изцяло от категориите… Трябва да се прибави опитът“ (КЧР/Б: 127); но тъй като чистите понятия на разсъдъка са хетерогенни спрямо сетивните интуиции, „във всяко подвеждане на обект под понятие“ (КЧР/Б: 133, но в действителност би трябвало да се каже: „във всяко подвеждане на материята на интуицията под понятие, така че да може да се появи обект“), е нужен един трети междинен елемент, който тъй да се каже, прави интуицията годна да бъде обхваната от понятието и прави понятието приложимо към интуицията. Така възниква изискването за трансценденталната схема.

Трансценденталната схема е продукт на въображението. Нека оставим настрана разминаването, което съществува между първото и второто издание на Критика на чистия разум, поради което в първото издание Въображението е една от трите способности на духа, редом със Сетивото (което представя емпирично привидностите в перцепцията) и редом с Аперцепцията, докато във второто издание Въображението става само една способност на Разсъдъка, един ефект, който разсъдъкът оказва върху чувствителността. За много тълкуватели, включително за Хайдегер, тази трансформация е извънредно важна, дотолкова, че трябва да ни принуди да се върнем към първото издание и да пренебрегнем измененията от второто издание. От наша гледна точка това е второстепенно. Затова нека приемем, че въображението — каквато и способност или дейност да е то — осигурява на разсъдъка една схема, за да може да се приложи към интуицията. Въображението е способност да си представим обект и без неговото присъствие в интуицията (но в този смисъл е „репродуктивно“, в смисъла, който ние обозначихме като „представям си₁“) или е synthesis speciosa, „продуктивно“ въображение, способност за съ-образяване.

Този „видов синтез“ е това, поради което емпиричното понятие за чиния може да бъде помислено чрез чистото геометрично понятие за кръга, „защото кръглата форма, която се мисли в първото, може да се долови във второто“ (КЧР/Б: 134). Въпреки този пример схемата не е все пак картинна представа; и следователно тук става ясно, защо предпочетох „съобразявам“ пред „представям си“. Например схемата за числото не е картинна количествена представа, сякаш виждам картинно числото 5 под формата на пет точки, поставени една до друга, така: ●●●●●. Очевидно е, че по този начин не бих могъл никога да си представя числото 1000, а за по-големи цифри — да не говорим! Схемата на числото е „представянето на един метод, за да се представи един образ, адекватен на дадено понятие“

(КЧР/Б: 135), дотолкова, че биха могли да се разбират като елементи от една схема за представянето на числата петте аксиоми на Пеано: нулата е число; това, което следва всяко число, е число; не съществува число, следвано от същото число; нулата не следва никое число; всяко свойство, което се притежава от нулата и от това, което следва всяко число, което притежава това свойство, принадлежи на всички числа — така че всяка поредица x0, x1, x2, x3… xn — стига да е безкрайна, да не съдържа повторения, да има начало и да не съдържа термини, до които не може да се стигне, тръгвайки от първия, в един краен брой преходи — е поредица от числа.

В предговора към второто издание на първата Критика се цитира Талес, който от фигурата на един равностранен триъгълник, за да успее да открие свойствата на всеки равностранен триъгълник, не следва стъпка по стъпка това, което вижда, а трябва да произведе, да построи равностранния триъгълник изобщо.

Схемата не е образ, защото образът е продукт на репродуктивното въображение, докато схемата на сетивните понятия (и на фигурите в пространството) е продукт на чистата априорна способност да си представяме „една монограма, тъй да се каже“ (КЧР/Б: 136). Евентуално би могло да се каже, че схемата у Кант е сходна не толкова с това, което разбираме обикновено под „мисловен образ“ (който напомня за фотография), а с това, което е Bild у Витгенщайн — пропозиция, която има същата форма като факта, който представя, в същия смисъл, в който се говори за „иконична“ релация при алгебричната формула или за „модел“ в научно-техническия смисъл.

Може би, за да се разбере по-добре понятието схема, трябва да се базираме на това, което — когато трябва да задействаме един компютър — ни се предлага като flow chart или диаграма на информационния поток. Машината е способна да „мисли“ с термини „IF…, THEN GOTO“, но това е един прекалено абстрактен логически механизъм, доколкото може да ни служи, както за да правим изчисления, така и за да рисуваме геометрични фигури. Диаграмата на информационния поток ни показва ясно стъпките, които машината трябва да измине и които трябва да й наредим да измине: при дадена операция, в дадено звено от процеса се получава възможна алтернатива; при отговор, който се дава, трябва да се направи избор; при даден нов отговор, трябва да се отиде към висшестоящо звено от процеса или да се продължи на същото равнище и т.н. В диаграмата има нещо, което може да бъде тълкувано с пространствени термини, но се основава същевременно и по същество върху темпорално развитие (потокът) именно в онзи смисъл, в който Кант напомня, че схемите се основават основно върху времето.

Тази идея за диаграмата на информационния поток обяснява, изглежда, доста добре как Кант разбира схематичното правило, което ръководи концептуалния строеж на геометрични фигури; никоя представа за триъгълник, която откривам в опита, като например стената на пирамида, не може да бъде някога адекватна на понятието за триъгълник изобщо, което трябва да е в сила за всеки триъгълник, независимо дали той е правоъгълен, равностранен или разностранен (КЧР/Б: 136, 1–10). Схемата се предлага като правило, за да се построи във всяка ситуация фигура, която трябва да има общите свойства на триъгълниците (нека кажем, макар и не със строго математически термини, че една от стъпките, които ми налага това правило, е, че ако съм сложил на масата три клечки за зъби, не трябва да търся четвърта, а трябва да затворя фигурата с трите клечки, които вече имам).^[17]

Кант ни напомня, че не можем да мислим за една линия, без да я начертаем в мисълта си, не можем да мислим за окръжност, без да я опишем (смятам, че за да опиша окръжността, трябва да имам правило, което ми казва, че всички точки от описващата я линия трябва да бъдат еднакво отдалечени от центъра). Не можем да си представим трите измерения на пространството, без да поставим три перпендикулярни помежду си линии, не можем дори да си представим времето другояче, освен като начертаем права линия (КЧР/Б: 121, 20 и следв.). Забележете, че тук вече е коренно променено онова, което в началото дефинирахме като имплицитна семиотика на Кант, защото да се мисли не означава само да се прилагат чисти понятия, които произтичат от една предходна вербализация, но и да се поддържат диаграмни репрезентации.

В построяването на тези диаграмни представяния участва — освен времето — и паметта: в първото издание на Критика (CRP/А: 78–79) се казва, че ако при броенето забравя, че присъстващите за моите сетива в момента единици са били прибавяни една по една, не мога да познавам произвеждането на множественост чрез последователно събиране и следователно не мога да познавам и числото. Ако с мисълта си очертая линия или ако искам да мисля за времето, което минава от един удар на часовника в 12:00 часа до следващия, но в процеса на събиране пропускам винаги предишните представяния (първите части на линията, предходните откъслеци от време), никога няма да постигна пълнота на представянето.

Как действа схематизмът, може да се види например в антиципациите на перцепцията — един наистина основен принцип, защото предполага, че познаваемата емпирично реалност е поддаващ се на сегментиране континуум. По какъв начин можем да направим антиципация за това, което още не сме доловили сетивно? Трябва да действаме така, сякаш в опита могат да се въведат степени (сякаш континуумът може да се дискретизира), без нашата дискретизация да изключва безкраен брой други междинни степени. Както казва Касирер, „ако приемем, че в момента а едно тяло е в състоянието x и че в момента б то е в състоянието x′, без да е изминало междинните стойности между двата момента, тогава ще заключим, че вече не става дума за «същото» тяло: ще заявим, че тялото, което е било в състоянието x в момента а, е изчезнало и че в момента б се е появило друго тяло в състоянието x′. От това следва, че предположението за непрекъснатостта на физическите промени не е единичен резултат от наблюдението, а е предварително условие за познанието на природата изобщо“ и следователно е един от онези принципи, които ръководят построяването на схемите (Cassirer 1918: 215).