Умберто Еко
Кант и птицечовката (10)

1.8. Един модел на познание на света

Нека тръгнем отново от убедителното предположение, че битието се казва по много начини. Не по четири начина, които могат да се сведат до параметъра на субстанцията, не по аналогия, а по коренно различни начини. Битието е такова, че за него могат да се дадат различни интерпретации.

Но кой говори за битието? Ние, и то често тъй, сякаш битието е извън нас. Но очевидно, ако има Нещо, ние сме част от него. Та нали е вярно, че като се разтваряме към битието, се разтваряме и към нас самите! Категоризираме съществуващото и същевременно се реализираме в „Аз мисля“. Като казваме как можем да мислим за битието, ние по езикови причини — поне в индоевропейските езици — изпадаме в един опасен дуализъм: един субект мисли за един обект (сякаш субектът не е част от обекта, за който мисли). Но ако рискът е имплицитен в езика, нека го поемем. После ще направим необходимите корекции.

Така че нека направим един мисловен експеримент. Нека построим един елементарен модел, който да съдържа един Свят и един Разум, който го опознава и назовава. Светът е едно цяло, съставено от елементи (нека ги наречем за удобство атоми без никаква връзка с научния смисъл на термина, а по-скоро в смисъла на stoicheia), структурирани според взаимовръзките помежду им. Колкото до Разума, не е нужно да си го представяме като човешки, като мозък, като каквото и да било res cogitans (мислеща субстанция): той е просто един механизъм, способен да организира пропозиции, които имат стойност на описания на света. Този механизъм е снабден с елементи (бихме могли да ги наречем неврони или байтове или също stoicheia, но за удобство ще ги наречем символи).

Нека поставим и едно предварително условие, за да се застраховаме срещу схематичността на модела. Ако Светът е континуум, а не поредица от дискретни състояния (и следователно делим на сегменти, но не сегментиран), не би могло да се говори за stoicheia. Разумът би бил по-скоро този, който поради собственото си ограничение не може да мисли за континуума другояче, освен като го сегментира на stoicheia — така че да го направи хомологичен на дискретната природа на собствената си система от символи. Нека кажем тогава, че stoicheia не са реални състояния на Света, а са по-скоро възможности, тенденции на Света да бъде изобразяван чрез дискретни поредици от символи. Но във всички случаи ще се види, че тази строгост на модела ще бъде автоматично поставена под въпрос от втората хипотеза.

Под Свят разбираме вселената в нейната „максимална“ версия: той обхваща както това, което смятаме, че е сегашната вселена, така и безкрайния брой възможни вселени — не знаем дали те са реализирани или не отвъд крайната граница на познатите ни галактики, в пространството на Бруно с безкрайността от светове, и може би всички те съществуват едновременно в различни измерения — цялото, което обхваща както физически неща, така и идеални същности или закони, от Питагоровата теорема до Один и Палечко. Вследствие на това, което вече казахме за предходността на опита ни с битието спрямо въпроса за неговия произход, нашата вселена може следователно да обхваща и Бог или всяко друго първоначало.

В една редуцирана версия на експеримента бихме могли да си представим и само обикновената материална вселена, каквато я познават физиците, историците, археолозите, палеонтолозите: нещата, които съществуват сега плюс тяхната история. Ако предпочитаме да разбираме модела като максимален, това е, за да избегнем дуалистичното впечатление, което той може да създаде. В експеримента както атомите, така и символите могат да бъдат възприемани като онтологически хомологични същности — stoicheia, направени от едно и също вещество, сякаш, когато желае да представи три сфери — атоми на света, един разум е способен да използва поредица от три куба, които на свой ред не са друго, а атоми от същия Свят.

Разумът е само механизъм, който (при поискване или по своя инициатива) отрежда един символ на всеки атом, така че всяка негова поредица от символи може да служи (няма значение в чии очи) като способ за интерпретация на Света. В този смисъл се преодолява възражението, че в нашия експеримент се противопоставя един Разум на един Свят, като че ли един Разум, каквото и да е той, може да не принадлежи също на Света. Можем да си представим един Свят, способен да интерпретира себе си, който поставя тази цел на част от себе си, така че сред неговите безкрайни или неопределени атоми някои служат като символи, които представят всички останали атоми точно в смисъла, в който ние, човешките същества, когато говорим за фонология или фонетика, определяме някои звуци (които издаваме като осъществени комбинации), за да говорим за всички осъществими такива комбинации от звуци. За да направим по-ясна ситуацията и за да премахнем заблуждаващата представа за един Разум, разполагащ със символи, които не са атоми на света, можем да си представим един Разум, който пред редица от десет електрически крушки иска да ни обясни кои са всички възможни комбинации между тях. Този Разум трябва само да запали серийно поредици от крушки, тъй като активиранията на крушките служат като символи на тези реални или възможни комбинации, които крушките като атоми биха могли да реализират.

Тогава системата ще бъде — както би казал Йелмслев — еднопланова: операциите, извършени върху континуума на вселената чрез ръчно активиране на някои негови състояния, ще бъдат същевременно „езикова“ операция, която описва възможни състояния на континуума (активирането на състояния е същото като „казването“, че тези състояния са възможни).

С други думи, битието е нещо, което в собствената си периферия (или в центъра си, или тук и там, в брънките си) избира част от себе си, която се стреми да го самоинтерпретира. Според нашите закостенели убеждения това е задачата или функцията на човешките същества, но това е високомерие. Битието би могло да се самоинтерпретира и по други начини, определено чрез животински организми, но може би също чрез растения и (защо не?) чрез минерали в силициевата сърцевина на компютъра.^[13]

В един по-сложен модел Разумът би трябвало следователно да се представи не като поставен срещу Света, а като съдържащ се в Света, и да има такава структура, че да може да говори не само за Света (който му се противопоставя), но и за самия себе си като за част от Света и за самия процес, в резултат на който Разумът, част от интерпретираното, може да функционира като интерпретатор. Но стигайки дотук, вече ще имаме не модел, а това, което моделът се опитва неумело да опише. И ако имаме това познание, би трябвало да сме самият Бог или да го сътворим в духа на Фихте. Във всеки случай, дори ако успеем да изработим такъв модел, той дидактически би бил по-малко ефикасен от (все още дуалистичния) модел, който предлагаме тук. Затова нека приемем всички ограничения и привидната дуалистична природа на модела и да продължим нататък.

Първа хипотеза. Нека си представим, че Светът е съставен от три атома (1, 2, 3) и че Разумът разполага с три символа (А, Б, В). Трите атома на Света биха могли да се композират по шест различни начина, но ако се ограничим да разглеждаме Света в сегашното му състояние (включително историята му), бихме могли да предположим, че той притежава стабилна структура, представена от поредицата 123.

Ако познанието е огледално, а истината е adaequatio rei et intellectus, няма да възникне проблем. Разумът отрежда (непроизволно) на атом 1 символ А, на атом 2 символ Б, на атом 3 символ В и с подредената тройка от символи АБВ представя структурата на Света. Обърнете внимание: в този случай няма нужда да се казва, че разумът „интерпретира“ Света: разумът просто го представя огледално.

Проблемите възникват, ако отреждането на символи на атомите е произволно: Разумът може и да отреди примерно А на 3, Б на 1 и В на 2 и по комбинаторно изчисление ще има шест възможности да се представи вярно същата структура 123. Би било тъй, сякаш Разумът разполага с шест различни езика, за да опише един и същи Свят, така че различни тройки от символи ще изказват все една и съща пропозиция. Ако се приеме възможността за безостатъчна синонимия, шестте описания ще бъдат пак шест огледални представяния. Но вече метафората на шестте различни огледални образа на един и същ обект ни кара да мислим, че или предметът, или огледалото се преместват всеки път, подавайки шест различни ракурса. И тук би било по-добре да говорим отново за шест интерпретации.

Втора хипотеза. Символите, използвани от Разума, са по-малко на брой от атомите на Света. Символите, използвани от Разума, са пак три, но атомите на Света са десет (1, 2, 3,… 10). Ако светът е построен пак от тройки атоми, с факториално изчисление той би могъл да групира своите десет атома в 720 различни тричленни структури. Тогава Разумът би имал шест тройки от символи (АБВ, БВА, ВАБ, АВБ, БАВ, ВБА), за да представи 720 тройки от атоми. Различни събития в Света биха могли да се интерпретират чрез едни и същи символи, от различен ракурс. С други думи, ще бъдем примерно принудени да използваме винаги тройката от символи АБВ, за да представим било 123, било 345, било 547. Ще разполагаме със затрудняващо излишество от омонимии и ще се озовем именно в описаната от Аристотел ситуация: от една страна, едно-единствено абстрактно понятие като „човек“ ще служи да назове множествеността на индивидите, а от друга страна, битието ще се изказва по много начини, защото един и същ символ ще се използва както за „е“ в „човекът е животно“ (битие според субстанцията), така и за „е“ в „този човек е седнал“ (битие според акциденцията).

Проблемът не би се променил — само би могъл да се усложни допълнително, — ако Светът не е подреден по стабилен начин, а е хаотичен (и своеволничи, еволюира, има склонност да се преструктурира във времето). Като променя непрекъснато структурите на тройките, езикът на Разума би трябвало непрекъснато да се нагажда — пак чрез излишество от омонимии — към различните ситуации. Което би станало също, ако светът е безкрайно делим на сегменти континуум, проявление на геометричната фигура Фрактал. Разумът, вместо да се нагажда към промените на света, би променял непрекъснато образа на света, като го фиксира ту в една, ту в друга система от различни stoicheia според това, как проектира в тях (като калка (копие) или схема) своите тройки от символи.

Но по-лошо би било, ако Светът е надструктуриран, т.е. ако е организиран според една-единствена структура, дадена от специфична поредица от десет атома. С комбинаторно изчисление Светът би могъл да се организира в 3 628 800 комбинации или различни десетки (дори през ум не ни минава да помислим за свят, който се реорганизира с по-нататъшни надструктурирания, т.е. който променя подредбата на поредиците всеки миг или на всеки десет хиляди години). И в случай че Светът има фиксирана структура (т.е. е организиран в една-единствена десетка), Разумът пак ще разполага само с шест тройки от символи, за да го опише. Той ще може да се опита да го опише само на части, сякаш го гледа през дупката на ключалката, и никога не би имал възможността да го опише в неговата цялост — обстоятелство, което изглежда много сходно с това, което ни се случва и което ни се е случвало в хода на хилядолетията.

Трета хипотеза. Разумът има повече елементи от Света. Разумът разполага с десет символа (А, Б, В, Г, Д, Е, Ж, З, И, Й), а Светът само с три атома (1, 2, 3). Не само, но Разумът може да комбинира тези десет символи в двойки, тройки, четворки и т.н. Все едно мозъчната структура има повече неврони и повече възможности за комбинация между невроните, отколкото е броят на атомите и на техните възможни комбинации в Света. Очевидно е, че тази хипотеза би трябвало да се изостави веднага, защото влиза в противоречие с първоначалното предположение, че и Разумът е част от Света. Един толкова сложен Разум, който е част от Света, би трябвало да смята и собствените си десет символа за светови stoicheia. За да направи възможна хипотезата, Разумът би трябвало да излезе извън Света: тогава той ще бъде едно много мислещо божество, което трябва да отразява един свръхбеден свят, който — освен всичко останало — самото божество не познава, защото този свят е бил създаден надве-натри от един Демиург с бедно въображение. Но бихме могли също да си представим Свят, който по някакъв начин избира повече res cogitans, отколкото res extensa, т.е. който е произвел един много малък брой материални структури, използвайки малко атоми, и държи в резерв други атоми, за да ги използва само като символи на Разума. Във всеки случай струва си тази хипотеза да се запази, защото хвърля малко светлина върху четвъртата.

От това би следвало, че Разумът ще има астрономически брой комбинации от символи, за да представя структурата 123 на Света (или най-много — нейните шест възможни комбинации) всеки път от различен ракурс. Разумът би могъл например да представи 123 чрез 3 628 800 десетки, всяка от която ще отразява не само структурата 123, но и часа и деня, в която тя е представена, вътрешното състояние на самия Разум в този момент, намеренията и целите, в зависимост от които Разумът я представя (ако допуснем, че този толкова богат Разум има също намерения и цели). Ще има излишък от мисъл спрямо простотата на света, ще има изобилие от синоними или пък резервите от възможни репрезентации ще бъдат по-многобройни от възможните съществуващи структури. И може би се получава точно това, като се има предвид, че сме способни да лъжем и да изграждаме фантастични светове, да си въобразяваме и да предвиждаме алтернативни състояния на нещата. В този случай Разумът спокойно би могъл да представи и различните начини, по които самият той е в Света. Подобен Разум би могъл да напише Божествена комедия дори ако в Света не съществува фуниевидната структура на преизподнята, или да създаде геометрични фигури, които нямат съответствия в материалния ред на Света. Подобен Разум би могъл дори да си постави въпроса за дефиницията на битието, да раздели съществуващите неща от битието, да формулира въпроса защо има нещо, вместо да има нищо — тъй като за това нещо би могло да се говори по много начини, — без никога да е сигурен, че го казва по правилния начин.

Четвърта хипотеза. Разумът има десет символа, колкото са атомите на Света, и както Разумът, така и Светът могат да комбинират елементите си — както в третата хипотеза — в двойки, тройки, четворки… десетки. В този случай Разумът ще разполага с астрономически брой изказвания, за да опише един астрономически брой структури на Света с всички възможности за синонимия, които произтичат от това. И това не е всичко. Разумът ще може също (като се има предвид изобилието от нереализирани още комбинации на Света) да проектира изменения на Света и ще може да бъде изненадван непрекъснато от комбинации на Света, които още не е предвидил. Освен това Разумът ще има много работа, за да обяснява по различни начини как функционира самият той.

Ще има не излишък от мисъл спрямо простотата на света (като в третата хипотеза), а нещо като непрекъснато предизвикателство между съперници, които се борят един срещу друг с потенциално равностойни оръжия, но на практика променят оръжието си при всяко нападение, затруднявайки противника си. Разумът ще атакува Света с излишък от перспективи, Светът ще избягва клопките на Разума, променяйки непрекъснато състоянието на нещата (включително това на самия Разум).

За пореден път всичко изглежда много подобно на нещо, което ни се е случило и ни се случва.