Умберто Еко
Кант и птицечовката (2)

Историята на изследванията върху значението е богата на хора (които са разумни и смъртни същества), на ергени (които са възрастни неженени индивиди от мъжки пол) и дори на тигри (макар че не се знае дали те трябва да бъдат дефинирани като бозайници от род котки или като големи котки с жълта козина на черни ивици). Много голяма рядкост (но малкото, които съществуват, са извънредно важни) са анализите на предлози и наречия (какво е значението на „до“, „от“ или „кога?“), великолепни са някои анализи на чувства (например гнева на Греймас), доста често срещани са анализите на глаголи като „отивам“, „чистя“, „хваля“, „убивам“. Но не е известно проучване по семантика, което да е дало задоволителен анализ на глагола „съм“^[1], който все пак използваме във всекидневния език във всичките му форми с известна честота.

Това е забелязал много ясно Паскал (Фрагмент 1655): „Не може да се прави опит да се определи «съм», без да се изпадне в този абсурд: защото не може една дума да се дефинира, без да се започне от изрично посочения или подразбиращ се термин «е».

Следователно, за да се дефинира «съм», трябва да се каже «е» и така дефинираният термин трябва да се използва в дефиницията“. Това не означава, както твърди Горгий, че за „съм“ не може да се говори: за него се говори много, дори прекалено много, само че тази вълшебна думичка ни служи да дефинираме всичко, а самата тя не е дефинирана от нищо. В семантиката бихме употребили термина първичен елемент, най-първичният от всички.

Когато Аристотел (Метафизика IV, 1. 1) казва, че има наука, която изучава „съм“ като „съм“, той използва сегашно деятелно причастие to on. На италиански език някои го превеждат като съществуващото (ente), други — като битието (l’essere). И действително, това to on може да бъде разбирано като това, което е, като съществуващото битие^[2] и като това, което схоластиката е наричала ens, с множествено число entia — нещата, които съществуват. Но ако Аристотел е мислел само за нещата от реалния свят, който ни заобикаля, той нямаше да говори за специална наука: нещата, които съществуват, се изучават — в зависимост от сферите на реалността — от зоологията, физиката и от политиката дори. Аристотел казва to on on, съществуващото като такова. Когато за едно съществуващо (било то пантера или пирамида) се говори като за съществуващо (а не като за пантера или пирамида), ето че to on става това, което е общо за всички съществуващи неща, а това, което е общо за всички съществуващи неща, е фактът, че те са, фактът на битието. В този смисъл, както казва Пърс^[3] битието (Being) е онзи абстрактен аспект, който принадлежи на всички обекти, изказани с конкретни термини: то има безкрайна екстенсия и нулева интенсия (или съдържание). С други думи, то се отнася до всичко, но няма никакво значение. Поради което става ясно защо тази субстантивна употреба на деятелното причастие, която е нормална за гърците, във философския език се пренася постепенно и към инфинитива, ако не на гръцки, то със сигурност в схоластичния латински език към инфинитива esse — съм. Тази двойственост впрочем се открива още у Парменид, който говори за t’eon, а после заявява, че esti gar einai (DK 6), и е трудно да не се възприема в субстантивен смисъл един инфинитив (съм — битие), който става подлог на едно „е“. У Аристотел битието като обект на изучаване е to on, но същността е to ti ēn einai (Метафизика IV, 1028б 33.36), това, което е било битие, но в смисъла на това, което бива постоянно (което после ще бъде преведено като quod quid erat esse — това, което е било, е).

И все пак не може да се отрече, че „съм“ е и глагол, който изразява не само акта на бъденето нещо (поради което казваме, че котката е бозайник от семейство котки), но и активност (поради което казваме, че е хубаво човек да е здрав или да е на път), до такава степен, че често (когато казваме, че сме доволни, че сме на този свят) се използва и като синоним на „съществувам“, макар че поставянето на знак за равенство между „съм“ и „съществувам“ оставя място за много резерви, тъй като първоначално existere (лат. съществувам) е означавало „излизам от, проявявам се“, т.е. „стигам до това да съм“.

Следователно имаме: 1. едно съществително — ente (съществуващото нещо); 2. още едно съществително — essere (битие); и 3. един глагол — essere (съм). Затруднението е такова, че различните езици реагират по различен начин. На италиански и немски език има един термин за 1. ente и Seiende, и само един термин за 2. и 3. essere и Sein. Известно е как Хайдегер изгражда на базата на това разграничение разликата между онтично и онтологично, но тогава как да постъпим на английски език, където също има два термина, но to be покрива само значение 3., а being покрива както значение 1, така и значение 2? Във френския език има само един термин: être; вярно е, че през XVII в. се появява философският неологизъм étant, но самият Жилсон в първото издание на L’être et l’essence се въздържа да го възприеме и се решава на това чак в следващите издания.^[4] Схоластичният латински език възприема ens за значение 1, но за значение 2 редува термините ens и esse, без да привлича вниманието върху неяснотата.^[5]

От друга страна, дори и ако се говори само за ente — съществуващото, знаем, че има материални и мисловни съществуващи, сред които са математическите закони; Пърс предлагаше да се възстанови първоначалното значение на термина ens (или entity) като всичко онова, за което може да се говори.^[6] И ето че съществуващото става равнозначно на essere — битие като тоталност, която обхваща не само това, което ни заобикаля физически, но и това, което стои под заобикалящото ни, или вътре в него, или около него, или преди, или след него и го създава и обосновава.

Но тогава, ако говорим за всичко онова, за което може да се говори, трябва да включим и възможното. Не само и не толкова в смисъла на твърдението, че и възможните светове съществуват реално някъде (Lewis 1973), но поне в смисъла на Волф (Wolff, Philosophia prima sive ontologia methodo scientifico pertractata, 134), за когото една онтология се отнася до съществуващото quatenus ens est (доколкото съществуващо е), независимо от всякакъв въпрос дали съществува, поради което quod possibile est, ens est (това, което е възможно, е съществуващо). И с още по-голямо право тогава биха принадлежали към сферата на битието не само бъдещите, но и миналите събития: това, което е, е във всички спрежения и времена на глагола „съм“.

Тук обаче в битието се е включила темпоралността (както на Dasein, така и на галактиките) и не е нужно да сме привърженици на Парменид на всяка цена: ако Битието (с главна буква) е всичко онова, за което може да се каже нещо, защо да не е част от него и развитието? Развитието изглежда като дефект в една визия за битието като компактна и неизменна Сфера; но до момента все още не знаем дали битието не е — ако не чак непостоянно — то поне подвижно, метаморфно, метемпсихотично, компулсивно рециклиращо, ентусиазиран bricoleur…

Във всеки случай езиците, на които говорим, са това, което са, и ако съдържат многозначност или дори неясноти в употребата на този първичен елемент (многозначност, която философският дискурс не може да премахне), дали това не е, защото това затруднение изразява едно основно положение?

За да зачетем това затруднение, в следващите страници ще използваме „битие“ в неговия най-широк и непредубеден смисъл. Но какъв смисъл може да има този термин, за който Пърс казва, че е с нулева интенсия? Ще има смисъла, който ни е подсказан от драматичния въпрос на Лайбниц: „Защо има нещо, вместо да има нищо?“.

Ето какво ще разбираме под думата битие: Нещо.