Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (90)

90

Лято без край. Местност с безброй езера — като звездите на нощния скандинавски небосклон. В неделя Ана Холт и Лиса Матей приготвиха кошница с храна, за да заредят батериите за следващата работна седмица.

Ана Холт се постара да навакса занемарените си тренировки. Щом си облече спортния екип, веднага направи няколко упражнения за разтягане и обиколи езерото бегом. Върна се след час, изхлузи маратонките си, преплува езерото в стил кроул и се върна. После направи двеста коремни преси и също толкова лицеви опори. Накрая направи упражнения за разтягане и за дишане. Лицето й бе пламнало в двайсет и пет градусовата жега.

Лиса Матей пък полегна на сянка с една от любимите си детски книги — „Емил и детективите“ от Ерих Кестнер. В съзнанието й най-дълготраен отпечатък беше оставил откъсът, в който малкият Емил, с помощта на веществено доказателство — дупчицата от карфицата, минала през шестте откраднати банкноти, — разобличава злосторника. Благодарение на тази своя съобразителност в класацията й Емил излизаше дори пред гениалния детектив Тюре Свентон и неговия по-скоро интуитивен разследващ подход, пример за който са най-вече наблюденията му на островърхите обувки на Виле Невестулката и основаните върху тях изводи за характера на притежателя им. Още от малка Лиса Матей предпочиташе по-веществения подход.

След като приключи тренировката си, Ана Холт също се излетна на сянка и започна да чете. С помощта на списъци с телефонни обаждания, свидетелски показания и различни научно-технически данни Левин бе съставил хронологична таблица с дейностите на извършителя по време на денонощието, в което е изнасилил и удушил Линда Валин. Ана Холт искаше да е подготвена за предстоящите разпити и възнамеряваше да научи наизуст всеки час и дори най-дребните детайли.

От осемнайсет часа в четвъртък на трети юли Монсон се намира в апартамента си на улица „Фрьовеген“ в Източния квартал, на около километър от центъра на Векшо. Точно след двайсет и два часа в дома му идва свидетелката, която му отказва секс. Тя си тръгва към десет и половина и веднага след това Монсон взема телефона. Между десет и половина и полунощ той провежда общо единайсет разговора от стационарния си телефон: всички с жени. Девет от жените не са вкъщи. Той не им оставя съобщения на секретаря. Една от всички вдига телефона, но поради друг ангажимент отказва да се видят. Друга също вдига, но му затваря, когато разбира кой се обажда. Монсон тръгва към центъра и понеже описанието на следващите два часа се основаваше на различни свидетелски показания, по точност и сигурност не можеше да се сравнява например с проверката на телефонните разговори — обикновено много надеждна, особено ако са проведени по мобилни приемници. Точно след полунощ Монсон поздравил една от най-често срещаните свидетелки по това време на денонощието — съседка, прибираща се в същата жилищна сграда, след като е разходила кучето си. Свидетелката беше абсолютно сигурна в деня, часа и човека. Според показанията й Монсон тръгнал пеша към центъра. Левин бе въздъхнал и бе отбелязал показанията й.

Имаше и две сведения в подкрепа на версията, че Монсон е посетил поне едно заведение във Векшо. Барманът, който му сервирал голяма бира в дванайсет и половина и още една половин час по-късно, го познавал отпреди и този път му направило впечатление, че Монсон е дошъл без женска компания и му изглеждал „подплашен и сгазил лука“. Левин бе въздъхнал два пъти и после бе вписал сведенията в хронологичния списък. Следващият свидетел пък твърдеше, че е видял Монсон в друго заведение близо до първото някъде между един и два през нощта. Понеже разпознал Монсон от снимките във вестниците, „съм сто процента сигурен, че беше той“. Тогава Левин въздъхна пак.

В 2,15 ставаше още по-хубаво. Тогава Монсон се обажда на стария телефонен номер на Лота Ериксон от мобилния си телефон някъде от централната част на Векшо. Понеже Левин лично се бе срещнал и разпитал свидетелката и бе видял разпечатката от мобилния оператор, нямаше нужда да въздиша дори един-единствен път.

Точно след три през нощта убиецът се появява пред сградата, където живее майката на Линда — според анализа на разследващите. Автомобилът на Линда стои паркиран на улицата и извършителят сигурно го разпознава. Под порива на внезапен импулс Монсон влиза в сградата с надеждата да срещне Линда. Електронната брава е развалена от няколко дни.

После — по същите причини, поради които е сгрешил телефонния номер — убиецът звъни на вратата на апартамента на последния етаж, където майката на Линда не живее отдавна. Щом кучетата започват да лаят, той веднага се спуска по стълбите. Внимателно проверява имената срещу номерата на жилищата на домофонната уредба. Открива „Л. Ериксон“ — с правилните инициали и правопис на фамилията, — решава отново да си опита късмета, звъни на вратата и току-що прибралата се Линда го пуска в жилището.

Последното бяха само спекулации, но понеже авторът им беше именно Левин, той не се затрудняваше да им повярва. Дори напротив. Неговите догадки му даваха база за още заключения, отбелязани в хронологичната таблица като бележки: Монсон не е посещавал майката на Линда, откакто преди три години е сменила жилището си; тя изобщо не го е осведомила за това; Линда също не му е казала; посещението у Линда е било плод на спонтанно хрумване, не е било планирано предварително.

Между три и петнайсет и пет сутринта Монсон е бил на местопрестъплението заедно с жертвата. Към пет е скочил през прозореца на спалнята и най-вероятно се е прибрал пеша в жилището си още в пет и половина.

После е опаковал най-необходимото в спортен сак и е решил да напусне Векшо. Причина за решението му — неизвестна. Наистина — имал е билети за концерта на „Юлене Тидер“ същата вечер, но от момента на закупуването им са се случили доста неща. Дали не се е опитал да избяга? Да си осигури алиби. За целта обаче автобусът за Калмар не му върши работа.

Затова е решил да открадне стария сааб на пенсионирания пилот. Общественият транспорт не му се струва удачен избор. По-добре да пътува сам. И така, той изминава пеша един километър от апартамента си на улица „Фрьовеген“ до паркинга на улица „Хьогсторп“. Някъде към шест сутринта деветдесет и две годишната свидетелка го вижда как краде колата и потегля. Този сценарий звучеше напълно възможно. На бърз ход би могъл за съвсем кралю време да стигне до паркинга.

Към шест и петнайсет потегля за Калмар и след като изминава около миля извън града, той зарязва колата. Вероятно е било малко преди осем — ако е спазвал ограничението на скоростта, изчисли Левин.

Бързо се е отървал от колата в около осем и половина. Как после се е добрал до Калмар, оставаше неясно. Според проведените следствени експерименти времето би му стигнало да се придвижи и пеша. За няколко часа е можел да измине милята, оставаща до дома на двайсет и седем годишната санитарка, на която се обадил малко след девет сутринта. Пък и нямаше сведения да са го видели в автобус или да са го взели на автостоп.

Прекарал е целия петък до около полунощ в Калмар и на остров Йоланд. Полицията не успя да разпита младата жена, с която изчезнал след концерта, въпреки многократните призиви в медиите да се свърже с органите на реда.

Оставаше неизяснено и къде е прекарал останалата част от уикенда. Така или иначе, в понеделник сутринта бе отишъл на работа във Векшо.

— Ян Левин е много прилежен — отбеляза Ана Холт, след като прочете всичко.

— Прекалено е обстоятелствен за моя вкус — възрази Лиса Матей. — Освен това препредава фактите някак тревожно. Използва ги, за да овладее собственото си безпокойство.

— Не като Юхансон, неговите велики дела и чуждите неудачи. — Холт погледна любопитно колежката си.

Лиса Матей отвърна, че Ларш Мартин Юхансон действително по нищо не прилича на Ян Левин, макар двамата да са връстници. От историите на Ларш Мартин Юхансон тя научила за полицейската работа повече, отколкото от всичко прочетено, видяно или чуто. Освен това той умеел да ги разказва изключително интересно и в тях винаги имало някаква поука.

— И те са съвсем истински, разбира се — усмихна се ентусиазирано Холт.

Съвсем истински — увери я Лиса Матей — и уникални, защото Ларш Мартин Юхансон бил от малцината, съзнали, че понякога има един-единствен начин да откриеш истината, а именно — чрез вътрешния диалог със самия себе си. От всички философи именно Скинър^[1] развивал тази идея в научните си есета за интроспекцията като начин да стигнеш до истината и светлината. Идеите му нямали нищо общо с делничния ни прозаичен възглед за разликата между истина и лъжа.

— Юхансон никога не лъже — заядливо подхвърли Холт.

— Не и по обичайния начин — отвърна Матей. — Не е такъв тип. Юхансон никога не лъже другите.

— А какъв тип е?

— Възможно е да лъже самия себе си — пресекливо отвърна Матей.

— Защо не се омъжиш за него, Лиса?

— Той е женен. Пък и не мисля, че съм негов тип — обясни с въздишка Матей.