Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (1)

1

Съседката откри Линда и независимо от трагичните обстоятелства, това беше за предпочитане, вместо да я открие майка й, пък и спести доста време на полицията, защото майката щяла да се прибере чак в неделя вечер, а освен нея и дъщеря й в апартамента не живеел никой. Всеки полицай знае, че колкото по-рано се открие трупът, толкова по-голям шанс има престъплението да бъде разкрито, особено ако се касае за убийство с неизвестен извършител.

Сигналът постъпи в оперативната дежурна част в град Векшо в осем и пет сутринта. Патрул, който се намираше близо до указаното място, съобщи по радиостанцията, че отива да провери. Само три минути по-късно патрулът отново се обади. Пристигнали, настанили жената, подала сигнала, на задната седалка в колата и се канели да влязат да проверят какво е положението. Всъщност тази патрулна кола по график трябваше вече да се намира в гаража на полицията, защото по това време застъпваше дневната смяна и, общо взето, всички полицаи, работили през нощта, или се пъхваха под душовете, или се отдаваха на сутрешно уединение в стаята за отдих в очакване да ги сменят.

Дежурният началник лично беше приел сигнала. А двамата му по-млади колеги, които се отзоваха, вече бяха успели да си създадат име сред гилдията — уви, доста противоречиво. Като два пъти по-възрастен от тях, врял и кипял, с трийсет години професионален опит, началникът първо реши да изпрати подкрепление, макар да се съмняваше, че по това време ще намери подходящ патрул. Докато се колебаеше как да постъпи, двамата полицаи се обадиха — само осем минути след пристигането си. Свързаха се с него по мобилния му телефон, за да не рискуват поверителната информация да стигне до чужди уши. Часът беше осем и четвърт. Първият доклад от екипа на местопрестъплението отне едва минута.

А най-изумителното беше, че както никога, без оглед на възраст, опит и слава, двамата полицаи действаха строго по правилника. Направиха каквото се очакваше от тях, а единият — дори повече. Спечели си златна звезда в списъка си със служебни заслуги, и то по безпрецедентен начин в практиката на Полицейското управление във Векшо.

В спалнята на апартамента открили мъртва жена. Докладваха, че е станала жертва на убийство и смъртта е настъпила преди броени часове. Не стана ясно кое им даваше основания за подобно заключение. От извършителя не открили следи, освен отворен прозорец в спалнята, който поне подсказваше как се е измъкнал от местопрестъплението.

За жалост, възникна още едно усложнение. По-младият полицаи, с когото всъщност говори дежурният началник, беше убеден, че е разпознал жертвата. Ако полицаят се окажеше прав, това означаваше, че убитата е жена, която началникът неведнъж бе посещавал през това лято, а за последно — вчера, след края на работния ден.

— Кофти работа — промърмори началникът сякаш на себе си.

Извади кратък списък с най-важното, което да направи, ако по време на работа му се случи най-лошото. Върху половин ламиниран лист А4, под многозначителния надслов „Ако дрън-дрън попадне в полезрението на полицията“, фигурираха десетина опорни точки за действие. Той го държеше под подложката си за писане, когато излезете от кабинета, и от последния път, когато му дотрябва да го извади, изминаха близо четири години.

— Добре, момчета — каза дежурният началник. — Ето какво ще направим…

После и той изпълни всичките си служебни обязаности, но нищо повече, защото на неговата възраст не подобаваше да си позволява лекомислени волности.

В полицейския автомобил, пристигнал пръв на местопрестъплението, пътуваха двама млади полицаи от „Охранителна полиция“ във Векшо: временно изпълняващият длъжността полицейски комисар Гюстаф фон Есен, трийсетгодишен и известен в гилдията като Графа, макар да повтаряше упорито, че е „най-обикновен барон“, и четири години по-младият му колега, младши полицейски инспектор Патрик Адолфсон, подвизаващ се с прозвището Адолф — уви, не само заради фамилното си име.

Когато приеха сигнала от оперативната дежурна част, двамата полицаи се намираха само на два-три километра от предполагаемото местопрестъпление на път към Полицейското управление. Понеже по това време на деня в района нямаше почти никакво движение, Адолф направи обратен завой, натисна газта до дупка и мина по най-прекия път, без да включва нито сигнални светлини, нито сирена. Графа следеше зорко за съмнителни автомобили в отсрещното платно.

Двамата мъже представляваха двестакилограмова полицейска мощ от най-чистокръвен вид. Целите в мускули, без грам тлъстини, с отлично тренирани сетива и моторика, Адолф и Графа олицетворяваха мечтата на всеки изплашен гражданин, обадил се да съобщи в полицията, че трима непознати хулигани се опитват да разбият вратата на жилището му.

Когато завиха пред указания адрес на улица „Пер Лагерквист“, жена на средна възраст в силно превъзбудено състояние изскочи пред полицейския автомобил, размаха бурно ръце и започна да бръщолеви нещо неразбираемо. Адолф слезе пръв от колата, хвана я внимателно за ръка, настани я на задната седалка и я увери, че „всичко е наред“. И докато Графа заемаше позиция пред задния изход от къщата — в случай че нападателят още не е успял да се измъкне, — Адолф бързо провери коридора на жилищната сграда и влезе в апартамента. Това не се оказа трудна задача, защото вратата зееше широко отворена.

Всъщност точно той натрупа точки, като за пръв път приложи на практика онова, което го бяха научили в Полицейската академия в Стокхолм. Претърси жилището с пистолет в ръка. Промъкваше се на пръсти покрай стените, за да не усложнява излишно работата на криминалните експерти и да не дава на извършителя предимство, ако онзи все още е в апартамента и прояви неблагоразумието да го нападне. Ала единственият човек вътре беше жертвата. Лежеше върху леглото в спалнята — неподвижна, увита в окървавен чаршаф, който покриваше главата, тялото и половината й бедро.

Адолф се приближи до прозореца и извика на Графа да провери стълбището. После прибра пистолета си в кобура и извади малкия фотоапарат, който досега стискаше под лявата си мишница. Направи три снимки от различен ъгъл на неподвижното покрито тяло, после предпазливо повдигна горния край на чаршафа, за да провери дали все пак не е жива. С десния си показалец напипа сънната й артерия, макар да беше напълно излишно предвид примката около шията й и оцъклените й очи. Внимателно докосна бузите и слепоочията й. За разлика от топлата кожа на живите жени, които бе докосвал на същите места, пръстите му усетиха колко безответна и безжизнена е нейната.

„Смъртта е настъпила преди броени часове“, предположи той.

Познаваше тази жена. В нейно лице разпозна не просто човек, когото бе виждал някъде. Бе разговарял с нея. Тя бе спохождала еротичните му фантазии. Това беше най-изумителното от всичко… но той нямаше намерение да го споделя с когото и да било. В момента Адолф осъзнаваше съвсем ясно къде се намира. Сетивата му възприемаха обстановката, но същевременно сякаш бе застанал встрани и наблюдаваше какво се случва със самия него. Усети нарастваща дистанция и към собственото си тяло, и към мъртвата, която само допреди няколко часа е била жива материя точно като него.