Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (15)

15

Понеже Бекстрьом нямаше никакво желание да шофира, си уреди шофьор. Честта се падна на младия Адолфсон и още докато слизаха към гаража, размениха дежурните любезности при запознанство.

— Значи, ти и твой колега сте открили жертвата, така ли? — попита Бекстрьом.

— Точно така, шефе.

— Ти как попадна в разследващата група? — поинтересува се Бекстрьом, макар вече да бе чул историята.

— Сега е отпускарско време и хората не достигат.

— Говорих с Еноксон. Останах с впечатлението, че е почти готов да те осинови.

— Не сте далеч от истината — призна Адолфсон. — Енок е много печен. С баща ми ходят заедно на лов.

— Отпуски, недостиг на полицаи, Еноксон. Така си се присъединил към разследващата група, каквото и да е смятал нашият уважаван комисар Улсон.

— Да. Схванали сте съвсем правилно, шефе.

— Не ми е за пръв път — отвърна Бекстрьом и с мъка се мушна в колата. „Много приятно момче. Напомня ми много за мен на млади години.“

— Може ли да ви попитам нещо, шефе? — учтиво подхвана Адолфсон, докато изкарваше колата от гаража.

— Разбира се.

„Не само е приятен, ами и възпитан.“

— С какво нашата лудница е заслужила честта да я посетите?

— Ще поискаме да видим един истински маниак — обясни Бекстрьом. — А после ще преценим и лекуващия го лекар. Извадим ли повечко късмет, за един следобед ще прислушаме двама перковци.

— Убиецът на Таня и доцент Брундин, ако смея да отгатна?

„Много досетлив млад мъж. Впрочем какво друго може да се очаква?“

— Точно така — потвърди той на глас. — Виждал ли си някого от тези двамата?

— И двамата. Брундин веднъж изнесе лекция пред мен и колегите. А другият, престъпникът, пострада преди няколко години. Друг пациент го намушкал с нож и се наложи да го закарат до лазарета, за да го закърпят. С колегата Есен охранявахме транспорта.

— И как ти се сториха двамата? Брундин и убиецът на Таня?

— И на двамата здраво им хлопа дъската — Адолфсон кимна, за да подчертае сериозността на твърдението си.

— А кой е по-откачен? — попита Бекстрьом и изгледа с любопитство новия си млад приятел.

— Хвани единия, удари другия — отвърна Адолфсон и тръсна едрите си рамене. — Но са луди по различен начин, ако мога да се изразя така. И все пак…

— Давай — окуражи го Бекстрьом.

— Ако трябва да избирам с кого да живея в една стая, ще предпочета убиеца на Таня. Без съмнение.

Болница „Санкт Сигфрид“ се намираше само на няколко километра от управлението. Представляваше комбинация от стари и по-модерни сгради, обградени от голям парк с излаз към езеро. Гъстите корони на дърветата хвърляха плътна сянка, а тревните площи изглеждаха добре поддържани и свежи въпреки сухото лято. На Бекстрьом обстановката напомняше на Гранд Хотел в Салтшобаден в околностите на Стокхолм, където Националната дирекция провеждаше конференциите и срещите си. Кабинетът на доцент Брундин се намираше в стара сграда от деветнайсети век, облицована с бял камък и реконструирана напълно в духа на тогавашната архитектурна традиция. „Охолно си живуркат психопатите ни“, установи Бекстрьом, слизайки от автомобила.

— Питам се колко ли пари са хвърлени тук — каза той, докато чакаха на портала да им отворят. — Откачалките си имат тенискортове, писта за миниголф, огромен плувен басейн. Какво й е на обикновената бодлива тел?

— Да, в тази страна психопатите си живуркат охолно — съгласи се младият Адолфсон.

„Това момче ще стигне далеч“, пророкува Бекстрьом.

Доцент Роберт Брундин напомняше на младия Оскар Уайлд, но за разлика от „оригинала“, имаше безупречни зъби и с удоволствие ги показваше, когато се усмихва. Завариха го удобно настанен в креслото си зад внушително писалище в просторен кабинет. Психиатърът изглеждаше в пълна хармония със себе си и обкръжаващата го среда. „Колко прилича на оня писател с обратна резба, дето прекарал последните ся години в пандиза! — удиви се Бекстрьом. Изобщо не ся спомняше заглавието на филма и на главния герой. — Не е никак чудно, че всичко съм забравил. Филмът беше пълен боклук и нямаше дори една гейска сцена, макар в приложението с телевизионната програма да пишеше, че се разказва за педали.“

— Значи, полицията се опасява да не би да съм пуснал малкия ми Лео да скита из града — подхвана доцентът и показа всичките си бели зъби.

— Уви, подобни инциденти не са рядкост — напомня Бекстрьом.

— Но не и сред моите пациенти. Ако господата желаят, мога да обясня.

— Слушаме ви — подкани го Бекстрьом, а младият Адолфсон извади малкия си черен бележник и химикала.

Лео, Лешек Барански, на трийсет и девет години, представляваше най-ценният екземпляр в Брундиновата внушителна колекция от опасни индивиди. Лео вдъхновил доцента да напише редица статии за научни списания по съдебна психиатрия. Освен това Брундин го използвал като главен герой в безброй свои лекции.

— Истински уникат: сексуален садист без аналог — описа го с щастлива усмивка психиатърът. — Притежава развинтено въображение. Всяка седмица беседвам с него няколко пъти и смея да твърдя, че никога не съм попадал на подобен екземпляр. Иначе притежава висок интелект. Коефициентът му на интелигентност надвишава 140. В този смисъл той е изцяло подходящ за космическата програма на НАСА, а колкото до изтезаване на млади жени с цел постигане на сексуално удовлетворение, Лео е истински гений. Въображението му не познава граници, когато говорим за измислянето на нови и нови проявления на сексуалния му садизъм.

— И не сте имали никакво намерение да го пускате извън болницата? — попита Бекстрьом. „Голям пич“, помисли си той, без да си дава сметка дали има предвид Лео или лекуващия го лекар.

Не, Брундин нямал никакво намерение да пуска Лео. Такава възможност дори не му била минавала през ум. Но неговият началник, по-възрастен колега — „много свестен човек, но за жалост дълбоко увреден от либералните възгледи за психиатричната помощ, свойствени на неговото поколение, при това с летаргичен темперамент, често показващ ясни признаци на рефрактерно^[1] личностно разстройство“, предложил различни мерки, които в дългосрочен план щели да улеснят адаптацията на Лео към нормалния живот извън стените на своеобразния аквариум, където го държали.

— Какви мерки по-точно? — попита Бекстрьом. „Защо просто не го пуснем във врящ котел и да сварим от него лепило?“

— Доброволна кастрация — отвърна Брундин с широка усмивка. — Началникът ми смяташе, че ако Барански се съгласи да се подложи на тази интервенция, можем да направим внимателни опити да го пускаме навън под наблюдение, разбира се.

— Кастрация? — изуми се Бекстрьом. — Нима такива неща се правят и в днешно време?

„Боже Господи!“, каза си той наум и инстинктивно кръстоса крак връз крак.

— Само ако имаме неговото съгласие, разбира се — подчерта Брундин, облегна се удобно в креслото си и преплете дългите си женствени пръсти във висок купол.

— И той как реагира на това предложение?

„Дори към психопатите трябва да има някакво снизхождение. Достатъчно е да го сварят на лепило.“

— Не беше особено ентусиазиран. Кастрацията би унищожила огромното му либидо. Обикновено той мастурбира между пет и десет пъти на ден. Освен това кастрираните пациенти често напълняват драстично, особено ако живеят в такава среда. Лео, разбира се, се страхува да не изгуби нагона и външния си вид, с който впрочем много се гордее. Лично аз се противопоставих доста бурно, да не кажа категорично, на предложението да го кастрираме.

— И защо? — поинтересува се Бекстрьом. „Защото извергът навярно ти напомня за теб самия?“

— Изчезването на нагона му ще обезкърви сексуалните му фантазии, а в най-лошия случай ще изчерпя потенциала на Лео като обект на научни изследвания в областта на съдебната психиатрия — обясни Брундин без никаква усмивка.

— Аха — кимна Бекстрьом, който като никога не знаеше какво да мисли.

— Предполагам, че господата ще пожелаят да видят нашия пациент — каза доцентът.

— Защо не — съгласи се Бекстрьом. „Ето с какво ще забавлявам колегите, докато пием кафе.“

Адолфсон само кимна, но в хлътналите му тъмносини очи проблесна по младежки любопитно пламъче.

— От снощи Лео е в изолатора — уточни Брундин. — Принудихме се да го упоим и да го завържем, затова няма да можете да разговаряте с него. Явно е чул някой от персонала да споменава убийството на Линда и това го е възбудило много силно.

Лешек Барански не изглеждаше никак възбуден. Но дори заспал дълбоко, той приличаше на илюстрация на фантазиите, които обичайно поглъщаха душевния му живот. Лежеше в стая с площ десет квадрата, намираща се в коридора с помещения за изолиране.

Мебелировката се състоеше от метална кушетка, закована за пода. Върху нея Лео лежеше по гръб, неподвижен, с обърната надясно глава. Беше дребен и кльощав, с черна къдрава коса и нежни, почти женствени черти. Носеше само долни гащи с емблемата на болница „Санкт Сигфрид“. Ръцете му бяха завързани от двете страни на тялото с дебели кожени ремъци, както и глезените на изпънатите му и разкрачени крака.

— Ще дойде на себе си след най-малко шест часа — обясни психиатърът. — Обикновено отвързваме дясната му ръка, за да поосвободи напрежението — продължи той с усмивка.

— Доста съобразително от ваша страна — отвърна Бекстрьом. „А ти и колегите ти през цялото време го гледате през стъкленото прозорче“, додаде той наум.

На сбогуване доцент Брундин им пожела успех в разследването и изрази надежда съвсем скоро да се видят отново. Сподели, че започнал да подготвя научна студия за тази нова и много интересна група млади престъпници с чуждестранен произход, които извършват тежки сексуални престъпления, защото като деца или юноши са преживели нещо подобно. Брундин ги описа като хаотични натури с тежки личностни дефицити и същевременно нелишени от способности и дарби, но подчерта, че тези хора не бива да се бъркат с Лео.

— Наистина нямам търпение да се срещна с убиеца на Линда. Най-вече защото той е представител на категория престъпници, съвсем различни от Лео.

— Всички искаме да се срещнем с него — увери го пламенно Бекстрьом.

— Шефе, ще позволите ли да изкажа лично наблюдение? — попита Адолфсон, докато минаваха през портала на болницата.

— Давай смело — изсумтя Бекстрьом.

— Този Брундин е голяма работа. Попаднал си е на мястото, така да се каже.

„Това момче ще стигне далеч“, помисли си Бекстрьом и само изсумтя под нос в знак на съгласие.