Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (56)

56

На следващия ден по-големият от двата вечерни вестника помести репортаж от погребението на Линда, озаглавен „СКРЪБТА ПО ЛИНДА“. Текстът и снимковият материал явно не бяха дело на хора от редакцията на медията. Репортажът беше издържан в спокоен стил. Макар и пропит с дълбоко съчувствие, звучеше като кой да е възпоминателен текст. На придружаващите го зърнести, размазани снимки не личаха ясно лицата на опечалените. Имената на репортера и фотографа не фигурираха в списъка с щатните сътрудници на вестника. Не бяха известни, а статията не беше придружена с обичайното каре с техни снимки. Това пораждаше неизменно учудване, още повече че материалът заемаше едно от челните места в изданието.

Скандалната новина се намираше на съседната страница и цъфтеше на рекламния афиш на вестника: „РАЗСЛЕДВАЩИТЕ ГЛЕДАЛИ ПОРНО ЦЯЛА НОЩ“. Подробна информация липсваше, но и без нея читателят веднага си създаваше впечатление от случилото се. Докато семейството и близките приятели на Линда, съсипани от мъка, са я изпращали до последния й пристан, полицаите от Главната дирекция, от които се очаква да заловят убиеца й, са зяпали порно в хотела.

— Нищо не схващам — хленчеше Рогершон, докато пътуваха към управлението. — Изобщо не съм си пускал порно.

— Зарежи тази история — успокои го Бекстрьом. — На кого му пука какви ги дрънкат тези проклети словесни лайнометци?!

След миналия път, когато Рогершон повдигна въпроса за порното в хотела, паметта на Бекстрьом се опресни значително и в момента той внимаваше да не се издаде. Понеже умееше да се владее до съвършенство, Бекстрьом не се тревожеше много-много. Знаеше си урока: преструваш се на ни лук ял, ни лук мирисал, клатиш отрицателно глава, ако те питат, а при крайна необходимост — в случай че питащият не приема едносричния ти отговор — избухваш във възмутена тирада по адрес на клеветниците, които клепат името ти.

На Ларш Мартин Юхансон обаче явно му пукаше какво пишат журналистите. Още докато пиеше сутрешното си кафе, той прочете статията по диагонал и веднага се досети какво се е случило. В мислите му изникна името „Бекстрьом“ и той повика полицейския интендант^[1], пряк началник на Бекстрьом и неговите колеги.

— Сядай — нареди Юхансон и му посочи стола за посетители, когато въпросният интендант влезе внимателно в кабинета. — Въпрос: кой изпрати Бекстрьом във Векшо?

Повиканият не бил в течение, но в едно бил сигурен: не го е командировал той. По това време излязъл в отпуск. Иначе никога не би му хрумнало да повери случая на Бекстрьом. Преди да излезе в отпуск, той, разбира се, се бил погрижил подобни издънки да се предотвратят:

— Възложих му да прегледа няколко стари залежали случая — уточни интендантът. — Много стари случаи — уточни неизвестно защо той.

Юхансон не отговори. Просто прикова поглед в събеседника си, и то точно по начина, по който този поглед присъстваше в мислите на полицейския началник във Векшо.

— Ако искате личното ми мнение, шефе, почти сигурен съм, че Нюландер го е изпратил — добави интендантът и се изкашля нервно.

— Лист и химикалка — изкомандва Юхансон и кимна на жертвата си. — Искам да знам следното…