Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (38)

38

На следващата сутрин Бекстрьом разтвори вестник „Смоландспостен“ за пръв път през живота си. Местният ежедневник беше отделил няколко страници на новосъздадената гражданска инициатива „Мъжете от Векшо срещу насилниците на жени“. Вниманието на Бекстрьом привлече снимка на инициативния комитет, която заемаше половината първа страница. В средата стоеше председателката Лу Улсон, от дясната и лявата й страна — съответно Муа Йертен и комисар Бенгт Улсон, а по фланговете — малкият Бенгт Монсон и два пъти по-едрият Бенгт Карлсон. И петимата гледаха сериозно в обектива и стискаха ръцете си.

„Какви глупаци!“ — развесели се Бекстрьом.

Редакцията на вестника обаче явно не споделяше неговото мнение. В статията, издържана изцяло в положителен дух и поместена на челно място в „Смоландспостен“, главният редактор бе вложил целия си поетичен талант и дори в самото началото на материала сравняваше полицията с „рехава, порутена ограда, която не може да спре все по-ожесточаващата се престъпност“. По-нататък същият автор изказваше мнението, че освен дето частните криминално-политически инициативи са крайно необходими, не по-малко необходимо е обществото да ги приеме на сериозно.

„Дори ние, жителите на обикновено съвсем спокойния Векшо, трябва да осъзнаем, че борбата срещу увеличаващата се и все по-брутална престъпност всъщност е отговорност на всички нас“, подчертаваше авторът в заключителната част на материала.

„Как, по дяволите, изсмукват такива глупост от пръстите си?“, удиви се Бекстрьом и пъхна вестника в джоба си, за да може по-късно, като се качи в кабинета си, да се посмее на воля.

 

 

За пореден път Левин бе прекарал нощта в леглото на Ева Сванстрьом. Тя заспа, но той остана буден още час. Блъскаше си главата какви ли ги е надробил младият Льофгрен.

На сутринта, още с влизането в кабинета си, наизвади всякакви следствени материали, изчете ги внимателно и след известен размисъл като че ли се досети какво всъщност е станало. Понеже обаче се бе случвало да сгреши, извика Фон Есен и Адолфсон и им постави задача.

— Искам да проверите един стар сигнал. Споменах го по време на оперативната ни в неделя, шести юли. Сигналът не звучи особено достоверно, но въпреки това искам да разпитате подателя. Казва се Йоран Бенгтсон. Ехо ви всички данни — той подаде разпечатан лист на Фон Есен.

— Гура Жълто-синия? Познаваме го — отвърна Фон Есен.

— Как го нарече? — попита Левин.

— Гура Жълто-синия или само Жълто-синия. Така е известен в града — уточни Адолфсон. — От една страна, защото е повлиян от политиката, както се казва по-изискано — продължи той.

— И по-специално от кафявите нюанси върху политическа палитра^[1] — вмъкна Фон Есен.

— От друга, защото преди няколко години здраво го насиниха. Гура решил да отпразнува Деня на шведското знаме заедно с неколцина свои приятели, но в града пристигнали няколко автобуса с крайни привърженици на АФА^[2] и подобни организации и се нахвърлили върху Гура и другарите му. Докато успеем да овладеем положението, го бяха нашарили в жълто и синьо — цветовете на любимото му знаме — довърши Адолфсон и по лицето му се изписа силно въодушевление.

— Този Гура твърди, че е видял Линда в компанията на едър не… едър тъмнокож мъж — поправи се Левин. — Някъде около четири часа в нощта на убийството.

— Да, но подобни изказвания от устата на Гура не бива да ни учудват, пък и курсантът Льофгрен далеч не е единственият тъмнокож в нашия Кардамонов град^[3]. Не и от известно време насам.

— Искам да отидете в дома му и да го разпитате — настоя Левин. — Покажете му снимки и искайте да посочи извършителя. Започнете с Льофгрен. — Левин им подаде прозрачен найлонов джоб със снимките на деветима млади тъмнокожи мъже, единият от които беше Льофгрен. — После поискайте да разпознае и Линда. Важно е да се придържате към тази последователност — подчерта Левин и им подаде още един джоб с девет снимки на млади руси жени, една от които жертвата на убийството Линда Валин.

В момента, когато Фон Есен и Адолфсон позвъниха на вратата на мизерния апартамент на Жълто-синия в квартал „Арабю“, курсантът Ерик Роланд Льофгрен се появи на пропуска в управлението заедно с адвоката си от Калмар, който бил и стар семеен приятел. Двамата дойдоха точно навреме, защото прокурорката току-що взе решение да издаде заповед за задържането на Льофгрен.

 

 

Гура Жълто-синия седеше пред компютъра си и играеше на игра, свалена от страницата на американската организация White Aryan Resistances^[4]. Някой от киберманиаците от WAR беше създал малко по-етнически ориентиран вариант на старите класики „Пустинна буря“ 1, 2 и 3 и Жълто-синия се беше развихрил, когато Фон Есен и Адолфсон се появиха на вратата му.

— Нов рекорд! — възкликна той с пламнали от възбуда бузи. — Само за половин час повалих триста осемдесет и девет криви носа!

— Ще ни отделиш ли няколко минути? — попита Адолфсон.

— Ще ви помогна, разбира се. Дълг на всеки шведски гражданин е да сътрудничи на полицията. В момента се води война и ако не бъдем единни, чернилките ще победят — обясни той.

 

 

Льофгрен не показа същия ентусиазъм пред ръководителя на разпита Рогершон и присъстващия Левин. В началото курсантът се държеше по-скоро делово като правния си защитник, два пъти по-възрастен от него.

— Защо според теб те извикахме тук, Льофгрен? — попита Рогершон, след като записа обичайните встъпителни думи на диктофона.

— Надявах се вие да ми кажете — отвърна Льофгрен и кимна учтиво.

— И още дори не се досещаш каква е причината?

— Не — поклати глава Льофгрен.

— В такъв случай нека аз ти кажа. Сигурно си любопитен да узнаеш повода.

Льофгрен само кимна сдържано още веднъж. Изглеждаше по-скоро нащрек, отколкото изгарящ от любопитство.

— Обадих се няколко пъти да питам какво, по дяволите, сте предприели след моя сигнал. Негърът я е убил, няма съмнение — заяви Жълто-синия. — Сигурно някой от колегите ви го прикрива. В полицията гъмжи от чернилки, които бачкат като ченгета. Проверете ги и ще откриете убиеца.

— Какво направи, когато ги видя? — попита Фон Есен.

— Поздравих Линда. Познах я. Виждал съм я в ченгеджийницата.

— Какво точно й каза? — настоя да узнае Фон Есен.

— Попитах я няма ли по-приятно занимание от това, да яде черни бастуни — отвърна Гура и се усмихна доволно на полицаите. — А, май споменах и нещо за спин. Такива чернилки са ходещи биологични бомби, като си помисли човек какви зарази разнасят.

— Какво стана после? — намеси се Адолфсон.

— Негърът побесня и забърза напред. Цялото му лице посиня. Тогава си помислих: такъв брикет не трябва дори да го пипаш, защото може да умреш от херпес. И то в най-добрия случай. После и аз се ометох оттам.

— Тогава часът е бил около четири и случката се разиграва по Северната алея на приблизително петстотин метра от Градския хотел, така ли е?

— Да — потвърди Жълто-синия. — Беше някъде към четири. Намирахме се близо до кръговото кръстовище до поликлиниката.

— Донесли сме няколко снимки, които ще те помоля да погледнеш. — Фон Есен подреди снимките на деветимата мъже. — Разпознаваш ли някой от тези мъже?

— В разпита, проведен от наш колега, отричаш категорично да си имал сексуална връзка с Линда — каза Рогершон. — Описал си я като една от състудентките ти.

— Просто учехме в една група. Но това вече го знаете.

— Да, знаем го. Знаем и друго: спал си с Линда. Защо не си го казал по време на разпита?

— Не знам за какво говорите — заинати се Льофгрен. — Не съм имал връзка с нея.

— Тогава ще ти задам съвсем лесен въпрос: спал ли си с Линда? Да или не?

— Не разбирам какво общо има това със случая. Пък и нямам навика да обсъждам личния си живот. Не съм такъв тип.

— Според приятелите ти си точно такъв тип — възрази Рогершон. — Разговаряхме с неколцина от тях и според показанията им в продължение на месеци ти си се хвалил със сексуалните си подвизи в леглото на Линда.

— Пълни глупости. Никога не говоря за сексуалния си живот. Това са измишльотини.

— Измишльотини, казваш. Ако не си спал с Линда, просто го кажи.

— Явно не схващате какво ви говоря.

— Схващам прекрасно — увери го Рогершон. — Освен това знам, че си излъгал по време на полицейски разпит, а в момента чувам със собствените си уши как шикалкавиш, вместо да отговориш на съвсем елементарен и директен въпрос.

— Вашият въпрос няма никакво отношение към случая. Не аз съм убил Линда. Ако ме подозирате, значи съвсем сте изперкали.

— Щом си невинен, сигурно нямаш нищо против да ти вземем ДНК проба, за да те зачеркнем от списъка със заподозрените — Рогершон му посочи многозначително епруветката с клечките до диктофона.

— Нямам никакво намерение да давам проба — възрази Льофгрен. — Нищо лошо не съм направил и не разполагате с никакви улики срещу мен. В момента се опитвате — защото съм сигурен, че правите точно това — да се отървете от чернокож бъдещ колега — възмутено ги обвини Льофгрен. — Точно това е целта ви. Другото са празни приказки.

— А аз ти казвам, че лъжеш, и то докато те разпитваме за убийство на твоя колежка от Полицейската школа. Този факт ни кара да те подозираме. За нас е важно единствено да изясним твоята роля в случая.

— Ще отговаряте за действията си — разпали се Льофгрен. — Поне да бяхте…

— Не само ние — прекъсна го Рогершон. — Прокурорът също храни сериозни съмнения.

— Извинете, че ви прекъсвам — намеси се адвокатът на Льофгрен. — Но за мен ще бъде интересно да науча каква е позицията на прокурора.

— Съвсем проста. Ако подзащитният ви продължава да лъже и да увърта, госпожа прокурорът смята, че ще има достатъчно основания да поиска задържането му под стража.

Рогершон и Левин се спогледаха. Левин кимна.

— В такъв случай настоявам да впишете в протокола, че не споделям мнението на прокурора — заяви адвокатът.

— Непременно — кимна Рогершон. — Предполагам, господин адвокатът е наясно, че ако иска да обжалва това решение, трябва да се обърне към друг орган, а не към полицията. Последен въпрос, Роланд, преди да те арестуваме…

— Имам алиби — прекъсна го Льофгрен. — Полицаите от твоето поколение учили ли са какво означава думата алиби?

— Този е — Гура Жълто-синия се усмихна тържествуващо и вдигна снимката на Ерик Роланд Льофгрен.

— Не бързай, Гура — посъветва го Фон Есен. — Помисли добре.

— На мен например всичките ми изглеждат еднакви — вметна Адолфсон. — Как може да си толкова сигурен?

— Говорите с експерт по негрите — доволно ги осведоми Жълто-синия. — Разбирам от чернилки, както ескимосите разбират от сняг, а лапландците — от елени. Закопчайте този — той размаха снимката на Льофгрен. — Типичен синкав негър — продължи той. — Ако питате мен, дошъл е от Африка. Но не от кой да е регион. Не говорим за Еритрея, Судан, Намибия или Зимбабве, нито за бушмени или масаи. Този е или кикую, или ухуру, или уатутси, или уамбеси, или зулу, или…

— Чакай малко — прекъсна го Адолфсон и вдигна отбранително ръце. — Кажи ни за коя част на Африка говорим и зарежи негърските племена, от които този мъж не е.

— Ако питаш мен, говорим за Западна Африка. За Кот д’Ивоар например. По-конкретно за бившите френски колонии в Западна Африка; за негрите на франсетата — обясни Жълто-синия и кимна като човек, който знае за какво говори.

— Благодарим за помощта. Имаме само още една молба: да ни покажеш момичето на тези снимки.

— Стига де, Графе. Чуй ме какво ти казвам! Говорил съм с нея, когато съм идвал в ченгеджийницата. Тя е. Сигурен съм сто и десет процента.

— Коя от всичките е? — настоя Адолфсон и посочи снимките на деветте млади жени.

— Да чуем тогава какво е алибито ти.

— Тръгнах си от хотела с компания. Отидохме у нас и се разделихме чак в десет на следващата сутрин.

— В разпита си казал, че си излязъл от клуба сам — напомни Рогершон. — И това ли е било лъжа? Как се казва твоята „компания“?

— Вече ви обясних, че не обсъждам имена.

— В такъв случай това не може да се нарече алиби — въздъхна Рогершон. — Или поне според моите знания по темата. Малкото, което съм запомнил от моите студентски години, е как преподавателите непрекъснато дуднеха, че следователят трябва задължително да разбере кой гарантира алибито на заподозрения.

— Няма да обсъждам имена — повтори Льофгрен. — Толкова ли е трудно да схванете?

— Е, какво ще кажете, момчета? — Жълто-синия вдигна една от снимките.

— Съвсем сигурен ли си, че е тя? — попита Фон Есен и размени поглед с Адолфсон.

— Съвсем сигурен ли? Казах, че съм сто и десет процента сигурен. Няколко пъти съм говорил с нея в управлението. Ако ви интересува мнението ми, беше голяма кучка.

— В показанията ти има нещо много забавно — каза Рогершон, докато гледаше зорко Льофгрен.

— И кое е то? Лично аз не виждам нищо забавно.

— Приятелите ти твърдят, че всеки път, когато си се чукал с Линда, си се хвалил пред тях. И като казвам „чукам“, цитирам теб. Използвал си и други, още по-отвратителни цинизми, които смятам да ви спестя — на теб и на правния ти защитник.

— В такъв случай моите приятели ще отговарят за използваните цинизми. Аз не съм употребявал обидни думи.

— Колкото до нощта на убийството, казал си им, че си се прибрал сам. Един от тях дори те е видял да си тръгваш сам. Обяснил си, че се прибираш и лягаш да спиш.

— Да. И какво от това? Да не искате да отговарям за твърденията на други хора? Май искат да говорят с вас — Льофгрен посочи вратата, която някой открехна предпазливо след дискретно почукване.

— Имаш ли две минути, Левин? — попита Фон Есен от вратата.

— Този трик вече е изтъркан — обърна се Льофгрен към адвоката си. — Един от преподавателите ни в школата ни разказа…

— Две минути — Левин стана, излезе от стаята и старателно затвори вратата зад гърба си.

— Имаме проблем — каза Фон Есен.

— От сутринта си го мисля — въздъхна Левин.

— Какво ти казах! — победоносно напомни Льофгрен и тупна адвоката си по ръката. — Пет минути, не две. Какво ти казах!

— Господа, извинете, но се налага да ви прекъсна. — Левин погледна към Рогершон и продължи към Льофгрен: — Ако съм те разбрал правилно, отказваш да назовеш името на лицето, което, по думите ти, може да ти осигури алиби.

— Радвам се, че най-после схванахте. Точно така. Това не е моя работа, а ваша.

— Усещането да знаем, че по един въпрос сме на едно мнение, ме успокоява. Искам да ти съобщя, че сега, в четиринайсет часа и пет минути в петък, осемнайсети юли, прокурорът реши да ти наложи задържане под стража. Засега прекратяваме разпита и ще го подновим при първия удобен случай. Прокурорът издаде заповед да вземем от теб пръстови отпечатъци и ДНК проба.

— Чакайте малко — запротестира адвокатът. — Не е ли по-добре да поговоря насаме с клиента си и да намерим по-разумно решение на този дребен проблем?

— Господин адвокат, съветвам ви да обсъдите този въпрос с прокурора — отвърна Левин.

 

 

— Закъде се разбърза така, Левин? — ядосано попита Рогершон пет минути по-късно, когато останаха сами.

— На мое място и ти щеше да се разбързаш.

— И защо? Ако ми беше дал още един час, щях да изкопча от него и името на така нареченото му алиби, ако изобщо съществува, и да го накарам да лапне клечката.

— Точно от това се опасявах: че ще трябва да се разправяме с един куп бумаги.

— Не те разбирам — призна Рогершон.

— Ще ти обясня.

— Целият съм слух. — Рогершон се усмихна накриво и се облегна удобно на стола си.

— Майко мила! — ухили се Рогершон пет минути по-късно. — И кога смяташ да го съобщиш на Бекстрьом?

— Сега. Само да го намеря.

— Искам да присъствам — настоя Рогершон. — Та да можем с дружни усилия да удържим този дебеланко, когато се нахвърли да троши мебелировката.

 

 

„Денят се очертава превъзходен“, радваше се Бекстрьом. Само преди десет минути видя в коридора Адолфсон и Фон Есен. Водеха умърлушения Льофгрен и без съмнение се бяха запътили към ареста. С това обаче радостните вести за деня далеч не се изчерпваха. Торѐн се появи в стаята му да докладва резултатите от проверката на Бенгт Карлсон, член на инициативния комитет от гражданската инициатива „Мъжете във Векшо срещу насилниците на жени“.

— Този тип бил голям кучи син. Не ми се струва никак читав — подхвана Торѐн.

— Какво имаш предвид? — попита Бекстрьом. „Точно сега Карлсон не ми трябва. Вече вкараха негъра на топло.“

— В досието му са вписани единайсет провинения. Специалитетът му е да пребива интимните си приятелки.

— Какъв по-подходящ човек за член на новосформирана гражданска инициатива — доволно отбеляза Бекстрьом и добави наум: „И най-подходящият човек, с когото да зашлевя по един шамар на Лу и на онзи ахмак Улсон.“

— Единственият проблем е, че последното му провинение е отпреди девет години.

— Сигурно си е взел поука. Започнал е да ги пердаши през хавлиена кърпа. Изрови всичките му кирливи ризи — заръча той и млъкна, защото Левин и Рогершон стояха на вратата му с вада на кокошки, които умират час по-скоро да снесат. — Влизайте, момчета, влизайте. Младият Торѐн тъкмо си тръгваше.

— Е? — любопитно ги попита Бекстрьом, след като Торѐн излезе и затвори вратата. — Негърът глътна ли си граматиката? Видях Адолфсон заедно с онзи сакат благородник да го мъкнат към пандиза.

— Съжалявам, но ще трябва да те разочаровам, Бекстрьом — отвърна Левин. — И аз, и Рогершон сме убедени, че Льофгрен не е убиецът.

— Сега пък ново двайсет! — разсмя се Бекстрьом. — Тогава какво търси в пандиза?

— И дотам ще стигна, но трябва да се примириш с мисълта, че той е невинен.

— Как така невинен? — Бекстрьом се подпря на облегалката на стола.

— Има алиби.

— Алиби ли? — изсумтя Бекстрьом. — И кой ще му осигури алиби? Мартин Лутър Кинг?

— Отказа да назове името и ние веднага го арестувахме, преди да е размислил.

— Но Левин се сети за кого става дума — доволно се обади Рогершон.

— Кой е? — Бекстрьом се наведе напред и ги изгледа с присвити очи.

— Ето как според нас са протекли събитията. Младият Льофгрен си тръгва към четири от Градския хотел. За пред останалите разиграва театъра, че се прибира сам, за да се наспи. На няколко пресечки от клуба обаче изчаква жена, с която си е уговорил среща при пълна потайност в заведението. Тя се появява малко след четири, двамата отиват в апартамента на Льофгрен и правят онова, което се прави в такива случаи — довърши Левин и въздъхна.

— И коя е тази жена? — попита Бекстрьом, макар вече да се досещаше за отговора.

— Колежката Ана Сандберг, ако се вярва на наш свидетел — отвърна Левин.

— Ще убия тази шибана кучка! — изрева Бекстрьом и скочи от стола. — Кълна се, ще я…

— Нищо няма да правиш — прекъсна го Рогершон и поклати глава. — Ще седнеш и ще се успокоиш, преди да си получил инсулт или нещо още по-лошо.

„И какво ще е това по-лошо от инсулта? — зачуди се Бекстрьом и рухна върху стола. — Тази нещастница трябва да умре.“

 

 

Курсантът Льофгрен напусна територията на ареста във Векшо, преди вратата на килията му да е успяла да се хлопне. Около час по-късно се качи в колата на адвоката си и двамата тръгнаха към вилата на родителите му на остров Йоланд. Преди това обаче Льофгрен най-тържествено обеща на прокурорката да не мърда оттам в близките дни и да вдига телефона си, ако полицията във Векшо иска да се свърже с него по някакъв въпрос. Прокурорката му даде няколко препоръки. Без да се впуска в подробности, тя го посъветва да обмисли на спокойствие бъдещото си професионално поприще. Льофгрен даде отпечатъци, ДНК проба и — като допълнителен бонус — няколко косъма от косата си. Целият този биологичен материал обаче вероятно щеше да е напълно безполезен за текущото разследване.

Докато колегата от Векшо, който отговаряше за вземането на пробите, се занимаваше с Льофгрен, Левин се постара да разчисти след себе си и своите приятели. Първо си издейства обещание за дискретност от най-тесния кръг от посветени в тайните операции на Бекстрьом и седна да поговори с инспектор Сандберг.

Бекстрьом постепенно се успокои. Първоначалният му гняв се поуталожи, но той продължаваше да се гърчи в отломките от обещаващата следствена версия, която некадърните му колеги бяха успели да провалят. Като никога Бекстрьом се чувстваше силно потиснат заради несправедливото отношение към него. Беше обграден от идиоти и му се струваше крайно време за нещо по-добро. Така разсъждаваше той, когато пет минути по-късно излезе навън в треперещия от горещина въздух и тръгна към мекото легло в прохладната си хотелска стая, но преди това реши непременно да се отбие в най-близкия магазин за алкохол.

Бекстрьом отвори двете студени бири от минибара най-вече за да освободи място за новите попълнения, които купи. Така чаканото спокойствие обаче отказваше да споходи ума и тялото му. В най-лошия случай тази кучка Сандберг бе саботирала не само разследването му, а и чувствата му. Понеже нямаше какво по-интересно да прави, Бекстрьом включи телевизора, легна си и се загледа разсеяно в някаква културна програма. Според програмния анонс щяха да коментират убийството на Линда Валин, но на практика в предаването редовните глупаци си подхвърляха смокини.

Мике, познат от „Сървайвър“ и от „Сървайвър Ол Старс“, понастоящем второкурсник в Драматичния институт в Малмьо, потърсил финансиране за свой проект: документална драма за убийството на Линда. От общината във Векшо, разбира се, му отказали, но той си намерил частен спонсор. Сценарият бил кажи-речи готов и ролята на Линда щяла да изиграе млада жена на име Карина Лундберг, позната на шведския народ като Нина от „Биг Брадър“. Тя беше участвала и в „Млади предприемачи“ по новия Икономически канал, посещавала известно време театрална школа, а в момента се готвела и да нагази във водите на културния обмен в държавната телевизия. С Мике се познавали отдавна и тя безусловно вярвала в качествата на бъдещия режисьор, макар ролята на жертва на убийства да не й се струвала ни най-малко лесна. Най-много се притеснявала от лесбийските сцени, и то по-конкретно от сцените, в които заедно с екранната си партньорка щели да са облечени в полицейски униформи.

„Какви ги дрънка тази?“, помисли си Бекстрьом, увеличи звука и се надигна в леглото.

— Голяма част от младите полицайки действително са лесбийки — обясни Нина. — Всъщност почти всички. Знам го от моя приятелка, полицайка.

— Сюжетът е изграден върху класически любовен триъгълник — обясни Мике. — От една страна, имаме Линда и нейната любима, полицайка на име Паула, а от друга, извършителя, убиеца, разяждан от омраза, ревност и самота. С кастрационен комплекс. Това е Стриндберг, това е Нурѐн^[5], това е… класическа мъжка драматургия.

— Точно така звучи — въодушеви се и водещият. — Точно това е: поредният кастриран мъж.

„Да ги сваря на лепило, би било твърде милостиво наказание“, помисли си Бекстрьом и изключи телевизора. В същия миг телефонът му звънна, макар изрично да беше предупредил на рецепцията, че не желае да бъде безпокоен.

— Да — изгрухтя Бекстрьом.

„Ега ти!“, помисли си, след като затвори.

Съучредителят на инициативата „Мъжете от Векшо срещу насилниците на жени“ Бенгт Карлсон беше събудил интереса на Петер Торѐн до степен той да пренебрегне обещанието, което даде на Бекстрьом, и да посвети Кнютсон в тайното си начинание. „Операцията вероятно вече не е толкова секретна, след като Бекстрьом се хвана за онзи курсант“, прецени Торѐн.

Между двайсетата и трийсет и третата си годишнина четирийсет и две годишният Бенгт Карлсон получил единайсет присъди за нанесен побой. Беше пребил седем различни жени на възраст между 13 и 47 години по времето, когато е било извършено престъплението. Престъпленията му — тежки телесни повреди, побои, заплахи, принуда към секс, сексуални злоупотреби и сексуален тормоз — бяха му донесли седем различни присъди с лишаване от свобода за период от четири години и шест месеца. От тях Карлсон бе излежал само половината.

— Интересен човек — съгласи се Кнютсон, след като прехвърли набързо извадката от компютърните регистри и електронни „магии“ на съвременните технологии, които подпомагат следствената работа.

— Но защо е престанал? — зачуди се Торѐн. — Последната му присъда е отпреди девет години. Оттогава липсват данни за криминални прояви.

— Сменил е modus operandi — предположи Кнютсон. — Спомняш ли си онзи крадец, който вместо да ограбва частни домове, започна да разбива банкови сейфове? Успя да разбие поне дузина, преди да навържем цялата история. През това време обаче обикаляше училищата да чете лекции как е успял да скъса с престъпното си минало.

— Възможно е нашият човек да е престанал да бие жени, които са му близки или с които живее, и да се е насочил към непознати — разсъждаваше сякаш на глас Торѐн.

— Напълно възможно е — потвърди Кнютсон. — Дори твърде вероятно, бих казал. Хрумна ми и нещо друго. Спомняш ли си доклада през пролетта на онзи колега от ФБР в Полицейската школа?

— Да. През цялото време той говори само за сексуални престъпления. Това явно много го вълнува. Сякаш в главата му нямаше друга мисъл, освен сексуални престъпления.

— В такъв случай вероятно си спомняш какво каза за серийните убийци, които обичат да играят на котка и мишка с детективите? Онези, дето се възбуждат от мисълта, че се намират близо до своя преследвач.

— Спомням си много добре.

„Дали е възможно убиецът да е Бенгт Карлсон?“ — запита се той и в същия миг усети вибрациите, които комисар Бекстрьом бе изпитал, подозирайки Ерик Роланд Льофгрен.

— Трябва да се сдобием с ДНК-то му — каза Карлсон. — Непременно трябва да вземем проба от него. Но не знам как да го направим, без началството и по-специално колегата Улсон да побеснеят.

— Смятай, че сме успели — заяви гордо Торѐн. — Оказа се, че колегите от Малмьо разполагат с негова проба. По време на рутинна проверка на случаен принцип във връзка с убийството на онази Жанет преди пет-шест години Карлсон попаднал сред полицаите, от които взели генетичен материал. Убиецът още не е намерен. Явно тогава Карлсон е бил невинен.

— Но защо още не са изхвърлили ДНК пробата му? — изненада се Кнютсон.

— Как ще изхвърлят такава проба? — възмути се Торѐн. — В научно-техническата лаборатория в Линшопинг нямат избор и са принудени да се разделят с проби, постъпили за рутинна проверка, но колегите от Малмьо са приложили копие от резултатите от експертизата към досието му. Изпратиха ми го и аз го препратих към Линшопинг.

Бекстрьом не стана от леглото. Само повдигна гърба си с още няколко възглавници и съвсем заприлича на най-обикновен пациент с наднормено тегло в кардиологично отделение. „Така й се пада на нещастната кучка“, отсъди той и размаха дебелата си омаломощена ръка към минибара.

— Ако ти се пие студена бира, вземи си от минибара, Ана — каза той. „Да го духаш, лъжлива проклетнице.“

— Нямаш ли нещо по-силно? — попита Ана Сандберг. — Мислех да приключвам за днес и да сляза в центъра. Няма да се връщам в хотела до сутринта и ще ми трябва по-сериозно подкрепление.

— Уиски и водка има на рафта — посочи Бекстрьом. „Какво става тук, по дяволите?“

— Благодаря — отвърна Ана и си наля почти рогершонска доза. — Ти не искаш ли? — попита тя и размаха въпросително бутилката с уиски на Бекстрьом.

„Какво, по дяволите, става тук? Първо саботира разследването ми, после нахълтва неканена в хотелската ми стая и след минута вече ме черпи с алкохол, който съм купил аз“, дивеше се Бекстрьом.

Инспектор Ана Сандберг обясни, че е дошла да го помоли за извинение. Изложила се ужасно — по собствените й думи — и Бекстрьом бил първата спирка в нейното своеобразно поклонение в Каноса^[6]. В своя защита искала да каже, че по телефона Льофгрен й бил обещал да уреди въпроса, както подобава на истински джентълмен, и незабавно да даде ДНК проба — доброволно, макар и невинен, защото това би бил най-лесният изход и за двама им.

Сандберг не сложила картите на масата дори след като Льофгрен не спазил обещанието си. Причината била чисто човешката й слабост. Продължавала да таи надежда, че Льофгрен ще се вразуми или поне ще я измъкне от тази, меко казано, неловка ситуация. Пък и нямала представа каква са намислили Бекстрьом и колегите му, макар че след разговора с Левин се убедила, че действията им са напълно уместни.

— Предстоят ми разговори с няколко души — заключи тя. — С теб, Бекстрьом, с Улсон и с мъжа ми. Най-вече с мъжа ми — подчерта тя, тръсна глава и отпи солидна глътка от чашата си.

„Какви ги говори? Тези жени никак не са в час.“

— Да не си полудяла? — попита я той. — Не си и помисляй да казваш това на Улсон.

Но тя явно беше решила да си признае и пред него. Предпочитала да хване бика за рогата, да си изтърпи срама и — в най-лошия случай — да напусне полицията и да поеме по друг път.

— В последното не се бъркам, но не разбирам защо искаш да разказваш всичко това на Улсон.

— По-добре да го чуе от мен — решително отсече Сандберг. — Не искам да го научи от други.

— Поправи ме, ако греша, но говорим за комисар Бенгт Улсон: детектива, който залавя ритуални убийци от дълбоките смоландски гори и изпада в дълбоки размисли всеки път, когато стане от тоалетната. После минава време, докато се усети, че държи парче тоалетна хартия.

— Значи, според теб не бива да говоря с Улсон? — попита Сандберг и по лицето й неочаквано се изписа въодушевление.

— Не, не трябва. Не говори с никой от колегите, защото Левин и Рогершон вече са им казали, и те само ще клатят глави, опиташ ли се да говориш с тях. Избий си тази идея от главата.

„Тези жени наистина са пълни откачалки.“

— А мъжът ми? Той също е колега, но това ти вероятно го знаеш.

— Той възбужда ли се от изневери? — попита Бекстрьом с леко отвращение. Имайки предвид, че съпругът на Сандберг работеше като районен полицай, можеше да се очаква най-лошото.

— Никак не ми се вярва.

— Е, в такъв случай по-добре нищо не му казвай — сви рамене Бекстрьом.

Ана Сандберг кимна замислено.

— Може ли да си налея още едно? — Тя вдигна многозначително празната си чаша.

— Разбира се — щедро отвърна Бекстрьом и вдигна и своята. — Налей и на мен едно малко.

„Жалко, че Лу не е тук. Иначе щеше да научи един изпитан цяр срещу депресия“, помисли си Бекстрьом. Колежката Сандберг вече изглеждаше като друг, по-добър човек. Дори циците й се повдигнаха и започнаха да възвръщат апетитната си форма. И то само след две питиета и няколко умни съвета.

— Я зарежи тези глупости, Сандберг. — Бекстрьом вдигна чашата си. — Полицай не се става. Или си, или не си. А един истински полицай никога не злепоставя свой колега.

„Дори да е квачка, която изобщо не е трябвало да попада в гилдията.“

Вечерта, след задължителната вечеря в хотела, Бекстрьом и Рогершон се качиха в стаята на Бекстрьом, за да обсъдят на спокойствие случая и как да продължат, след като младият Льофгрен доказа невинността си. Постепенно бирата и по-силните питиета свършиха и Бекстрьом се почувства толкова изтощен, че дори не намери сили да слезе в бара заедно с Рогершон. В събота Бекстрьом реши да спи до късно и мързеливият и неблагонадежден хотелски персонал се възползва от неразположението му и не си направи труда да смени мръсните му кърпи за ръце.