Лейф Г. В. Першон
Убийството на Линда (57)

57

Още в понеделник следобед откраднатата кола вече се намираше в гаража на управлението във Векшо. Еноксон и колегите му незабавно пристъпиха към работа и само денонощие по-късно споделиха откритията си с разследващата група. Два от иззетите от автомобила отпечатъка съвпадали с един от петте дактилоскопски комплекта с неизвестен притежател, фиксирани на местопрестъплението. Върху облегалката на шофьорското място криминалистите открили и сини влакна. Изпратили ги в Линшопинг за анализ, но според предварителното им заключение — лабораторията във Векшо също разполагаше със сравнителен микроскоп — влакната почти сигурно съвпадали с кашмирените нишки, открити на местопрестъплението.

Експертите открили и други неща, каквито обикновено се откриват при внимателно претърсване на превозно средство, свързано с престъпление: пясък, дребни камъчета, цели фъндъци прах върху пода, купчина косми и текстилни влакна върху постелките и седалките, стари касови бележки и други разписки, натъпкани в жабката и на всевъзможни места. В багажника откриха крик и задължителния комплект с инструменти, както и червен детски зимен гащеризон и старо детско столче за кола. В храсталак на няколко метра от колата полицаите от Нюбру се натъкнали на празна десетлитрова туба за бензин. Но в близост до изоставения сааб криминалистите не открили следи нито от кръв, нито от семенна течност, нито от какъвто и да е телесен секрет.

Modus operandi на извършителя показваше недвусмислено какви са били намеренията му. Отвертката, забита в ключалката за запалване, бастуна за заключване на волана, изваден по класическия начин, угарката в пепелника, опитът да запали колата, за да унищожи всички следи. В своята съвкупност тези улики рисуваха образа на класическия извършител: наркоман с дебело досие, лице от твърдия криминален контингент на полицията. Дори обстоятелството, че не е успял да подпали автомобила, защото бензинът не му е стигнал, потвърждаваше образа, който разследващите си бяха изградили за него: разпилян и надрусан.

Две обстоятелства смущаваха Еноксон. С първото можеше някак да се примири: сините влакна от скъпия пуловер може да бяха попаднали в колата, защото извършителят го е откраднал. Но криминалният експерт не можеше да пренебрегне с лека ръка факта, че отпечатъците му не фигурират в полицейските регистри. Ако убиецът действително се вписваше в създадения профил, следваше отпечатъците му да присъстват в базата данни; ако пък той беше изключението, потвърждаващо правилото, защо се появяваше чак сега — трийсет години след началото на кариерата на Еноксон?

— Дали влакната не са подхвърлени за заблуда? — предположи Улсон. — Като оставим настрана тези проклети отпечатъци, всичко съвпада с изготвения профил на дееца.

„Какви ги говори той?“, слиса се Еноксон.

— Навсякъде има негови отпечатъци. Какъв е смисълът да подхвърля заблуждаващи следи, които няма да доведат до нищо? Пък и не бих могъл да си представя как го е постигнал. Иначе всички останали черти, които колегите от Стокхолм му приписват в изготвения от тях профил, не са му никак чужди.

— А възможно ли е например да е научил този трик с подхвърлената следа другаде? Да е пристигнал тук съвсем наскоро и затова още да не е попаднал в регистрите ни? — предположи Улсон. — Също като изнасилвана от Африка — уточни той.

— Възможно е — потвърди Еноксон, а по лицето му се изписа колебание. — Но защо Линда ще пусне такъв човек в дома си посред нощ?

— Ако го е пуснала — възрази Улсон, който изведнъж придоби самодоволен вид. — Да не забравяме, че не знаем със сигурност как е успял да влезе в апартамента.

— Мислех си нещо — обади се плахо Левин с печална физиономия.

— Какво? — Улсон се наведе напред.

— Впрочем… нищо, забравете — Левин тръсна глава. — Ще ви го кажа друг път. Избяга ми от ума.

Разпитът на собственика на откраднатия сааб и въобще разговорите с други лица, които евентуално да допринесат за разкриването на случая, за жалост, посяха само въпросителни и обичайните неясноти. Пенсионираният пилот, на чието име се водеше автомобилът — Бенгт Борг, шейсет и седем годишен, при това поредният Бенгт, появил се в разследването, — изобщо не бил използвал сааба от около две години, когато за последно се прибрал с него от село. В момента имал по-нова кола. След като се пенсионирали, със съпругата му се преместили в лятната им вила в близко селце и независимо от сезона рядко се прибирали в градския си апартамент. Старият сааб си стоял на паркинг мястото, което се полага към жилището. През последните две години не бил мърдал оттам.

Една от дъщерите на бившия пилот преди я използвала, но от няколко години и тя се сдобила със собствен автомобил. Жената впрочем била на трийсет и пет, работела като служител в наземното обслужване на летището във Векшо и самата тя имала седемгодишна дъщеря, която наесен тръгвала на училище. Гащеризонът и столчето в багажника принадлежали именно на момиченцето и дядо й се осмели да предположи, че двата предмета дават ясна представа кога за последно майка й е използвала колата. Столчето беше от най-малкия модел, а върху етикета на гащеризона пишеше, че е подходящ за деца на възраст до три години. Според спомените на пенсионирания пилот дъщеря му не била използвала сааба от близо четири години.

Най-сигурно беше, разбира се, да се допитат до дъщеря му, но тя, съпругът й и седемгодишното им дете били заминали за Австралия, където в продължение на два месеца възнамерявали да опознаят този вълнуващ континент. Според бившия пилот — много добра идея, защото Австралия се намирала в южното полукълбо и по това време на годината там идвала зимата, която — знаел от опит — била за предпочитане пред почти тропическата жега, измъчваща него и всички смоландци от два месеца насам.

— Но ако за вас е много важно да говорите с нея, ще се опитам да го уредя — предложи услугите си татко пилот. — Всъщност тя се прибира след седмица, защото внучката ми тръгва на училище.

Криминален инспектор Саломонсон благодари, но изрази надеждата, че нещата ще се подредят и без да притесняват дъщерята на капитана.

— Сещате ли се кой друг би могъл да вземе колата? — попита инспекторът.

Според бившия пилот — никой. Той имал още една дъщеря, но тя нямала шофьорска книжка. От няколко години работела в Кришанста като адвокат. Освен това много рядко гостувала на родителите си. От начина, по който бившият пилот я описа, Саломонсон разбра, че любимката на татко е не адвокатката, а служителката на летището.

— Нямам други деца и внуци — установи той. — Или поне не ми е известно — добави той с доволен вид.

— Откъде сте толкова сигурен, че колата е била открадната в понеделник, на седми юли?

Реално погледнато, собственикът на сааба изобщо не беше сигурен в този факт. Първоначално, след като паркирал новата си кола до мястото на сааба, той изобщо не се впечатлил от липсата на стария си автомобил. Но след като видял и двата комплекта ключове в антрето, го заглождило съмнение. Върнал се на паркинга да провери дали пък не е оставил сааба на друго място. Там се засякъл с най-близкия си съсед и го попитал кога за последно е видял сааба на паркинга. Човекът отвърнал, че по негови спомени колата си е била на мястото през уикенда. Всичко това впрочем пилотът описал в заявлението, което подал в полицията.

Най-лесното разрешение на проблема, според пенсионирания пилот, било полицаите да разговарят със съседа. За жалост обаче, човекът решил да избяга от смоландските горещини и заминал на поход из лапландските планини. Казал на пилота, че ще се прибере след четиринайсет дни.

— Едно нещо обаче не ми стана ясно — подхвана пенсионираният пилот и прикова любопитния си поглед в Саломонсон. — Защо толкова много ви вълнува кой е откраднал старата таратайка?

— Във Векшо стартира нова кампания — отвърна Саломонсон, опитвайки се да звучи колкото е възможно по-убедително. — Целта е да повишим разкриваемостта на така наречената битова престъпност — уточни той.

— А аз си мислех, че имате по-важни задачи — поклати глава пилотът. — Или поне човек остава с такова впечатление от вестниците. Започвам да се питам накъде отива тази страна — добави той.

Поради липса на по-подходящи идеи разследващите обикаляха два дни от врата на врата в квартала. Започнаха с жилищата с изглед към паркинга и продължиха с останалите. В половината жилища никой не им отвори. Оставиха им бележки в пощенските кутии и неколцина звъннаха в полицията. Явно част от жителите в квартала бяха позвънили и на други места, защото журналистите започнаха да се обаждат в управлението, а някои от тях дори цъфнаха в квартала да водят лично разследване. Новината, че полицията издирва откраднат автомобил, свързан с делото „Линда“, стигна до повечето медии само за броени часове.

Една от разпитаните съседки имаше сведения за полицията, но с оглед на тяхното съдържание, по-добре да не им ги беше съобщавала. Преглеждайки докладите от проведените разпити, Рогершон отдели настрана нейната папка и прикрепи с кламер бележка със съдържание „Объркана възрастна дама. Да не се предприема нищо. Я.Р.“

Всъщност Ана Сандберг бе разпитала старицата — деветдесет и две годишната Брита Рюдберг, пенсионерка, която живееше сама в сградата най-близо до паркинга. Апартаментът й се намираше на втория етаж и имаше балкон с прекрасен изглед над същия този паркинг. Старицата седяла именно на този балкон, когато регистрирала наблюденията си във връзка с откраднатия сааб. Това лято Брита имала навика да излиза сутринта на балкона, преди да е настъпила горещината, и твърдеше, че си спомня много ясно въпросната сутрин. Случката се разиграла някъде към шест часа в петък, четвърти юли. Старицата се събуждала всяка сутрин горе-долу по това време. През есента и зимата обикновено сляла до по-късно, но дори тогава се будела не по-късно от шест и половина.

На пръв прочит Сандберг сметна свидетелката за очарователна и изключително подредена жена въпреки напредналата й възраст. Очевидно старицата изобщо не знаеше за убийството на Линда и изобщо не подозираше, че колата, за която я разпитват, е била открадната. Ана я попита откъде е толкова сигурна, че датата е била именно четвърти юли.

— Как да не съм сигурна! Тогава имах рожден ден — обясни свидетелката и й се усмихна. — Навърших деветдесет и две. Предния ден си бях купила парче торта с марципанова глазура от сладкарницата, за да се почерпя. Спомням си как на четвърти седнах да изям тортата със задължителната чаша сутрешно кафе… Дори го поздравих — обясни тя. — Поправяше нещо по колата и аз предположих, че се кани да пътува извън града, щом е станал толкова рано.

— Можете ли да го опишете? Мъжа, когото сте видели да поправя нещо по колата? — попита Сандберг.

Неочаквано тя почувства същите онези вибрации, които непрекъснато спохождаха колегата Бекстрьом, но се оказваха лъжливи.

— Предположих, че е синът — продължи свидетелката. — Много ми заприлича на него. Много е симпатичен. По мое време младежите изглеждаха точно така — уточни тя.

— Синът?

— Синът на пилота, дето е собственик на колата — уточни свидетелката. — Много прилича на мъжа, когото видях аз. Смугъл, елегантен, с атлетично телосложение.

— А той поздрави ли ви? — поинтересува се Сандберг. — След като вие сте му казали „добро утро“.

Старицата се подвоуми. Възможно е да й е кимнал, но не е сигурна. Затова пък ясно си спомня, че я погледнал, и то няколко пъти.

А дали си спомня с какво е бил облечен? Не, и това не може да каже със сигурност. Навярно като повечето млади мъже на неговата възраст, когато заминават извън града през лятото.

— Спортен панталон и тениска — колебливо предположи тя.

— Къс или дълъг панталон? — настоя да разбере Сандберг, като се стараеше да задава въпросите си спокойно и дружелюбно и да не пришпорва свидетелката.

Къси или дълги? Свидетелката предпочитала да не се изказва категорично по въпроса, но ако се налага да посочи едното, ще се спре на къс панталон — нали все пак е лято. За цвета не смее да каже нищо — нито за панталона, нито за тениската. В паметта й е останало, че са били по-скоро тъмни. Със сигурност не бели, иначе щеше да ги запомни.

Обувките му? Случайно да е забелязала какви са? Още по-силно колебание. Че кой обръща внимание на обувките? Ако са били по-особени, тогава е щяла да ги забележи. Най-вероятно е носел чифт от онези „гуменки“, дето сега са на мода сред младежите.

А възможно ли е да е бил бос? Не, едва ли. В противен случай щяла да го забележи. Старицата нямала шофьорска книжка, но все пак знаела, че не се шофира бос.

— Гуменки — повтори госпожа Рюдберг и кимна. — От онези, дето ги носят младежите.

По два въпроса обаче тя не се колебаела изобщо. Първо, това се случило на рождения й ден, петък, четвърти юли, към шест часа сутринта. Второ, мъжът бърникал из колата около десет минути, качил се и подкарал нанякъде. Предвид облеклото и часа, най-вероятно заминал за вилата, където са съпругата и децата му. Старицата била почти сигурна и за още нещо. Ако мъжът не е бил синът на пилота, то във всеки случай страшно много приличал на него: смугъл, симпатичен и атлетичен като младежите от нейната младост.

А да се сеща нещо друго от въпросната сутрин? С този въпрос Сандберг целеше да провери дали госпожа Рюдберг си спомня поройния дъжд, излял се над Векшо между седем и осем сутринта.

— Нее… Какво друго? — старицата погледна несигурно Ана Сандберг.

— Друго събитие от същия ден — опита се да я подсети полицайката.

Свидетелката не си спомняла нищо такова. Не четяла вестници, рядко пускала телевизора или радиото, не гледала новини. От години не поддържала близки приятелства и, за жалост, дните й протичали по един и същи начин.

След още три опита да опресни паметта й, Сандберг й разказа за трийсетте милиметра дъжд, излели се в рамките на по-малко от час, които представляваха цялото количество валежи за последния месец във Векшо.

Госпожа Рюдберг не си спомняше дори да е валял дъжд, камо ли порой. Вероятно защото по това време се прибрала да си полегне в апартамента.

— Иначе щях да си го спомням. Цяло лято е такава суша — додаде тя.