Метаданни
Данни
- Серия
- Еверт Бeкстрьом (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Linda, som i Lindamordet, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Ева Кънева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2020)
- Начална корекция
- sqnka (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Лейф Г. В. Першон
Заглавие: Убийството на Линда
Преводач: Ева Кънева
Година на превод: 2014 (не е указано)
Език, от който е преведено: шведски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: шведска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 07.07.2014
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Колибри
ISBN: 978-619-150-326-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10823
История
- — Добавяне
4
Стокхолм, петък предобед, 4 юли
Макар да беше още десет преди обяд през въпросното лято, започнало през май и сякаш безкрайно, една от големите легенди на отдел „Убийства“ в Главната дирекция вече беше пристигнала на работното си място. За разлика от повечето си колеги, криминален комисар Еверт Бекстрьом не замина на почивка, за да си трови нервите с нахални комари, кисела съпруга и капризни хлапета. Да не говорим за откачени съседи, вонящи клозета, месни шишове, напоени с миризма на бензин, и топла бира.
Бекстрьом беше дребен, дебел и примитивен, но при необходимост ставаше хитър и злопаметен. Смяташе се за интелигентен мъж в разцвета на силите си; свободен, необвързан мъж, който предпочита спокойния живот в града. И понеже имаше достатъчно апетитни и разголени дами, които да споделят житейските му възгледи, той нямаше от какво да се оплаче.
Лятната почивка представляваше удоволствие само за наивните, а фактът, че почти всички негови колеги си вземаха дълъг отпуск, още повече засилваше желанието му да ходи на работа. Единствено по това време на годината не се подчиняваше на никого. Идваше в управлението последен и си тръгваше пръв. Никой не му диреше сметка. Това напълно го удовлетворяваше. Оставаше му време да свърши разни лични дела в града, а ако някой от началството случайно реши да надникне в кабинета му, Бекстрьом се беше подготвил.
В деня преди прекият му началник да излезе в отпуск, Бекстрьом му съобщи, че освен дето ще се грижи за възникващите своевременно проблеми, възнамерява да запълва оставащото му време с преглед на стари дела, които, за жалост, са стигнали до задънена улица. Шефът му не възрази. Искаше час по-скоро да се махне от управлението на остров Кунгсхолмен[1] и никак не му се занимаваше с Бекстрьом.
В момента върху бюрото на Бекстрьом се издигаше внушителна планина от неразкрити убийства, които неговите по-непроницателни колеги бяха забатачили без причина.
Беше си изградил навика, след като влезе в кабинета си, първо за камуфлаж да поразмести купчините хартия върху бюрото си — в случай че някой слухти из коридора. А след като си съставеше план за остатъка от деня, седнал върху доста удобния стол зад претрупаното си бюро, Бекстрьом въвеждаше в служебния телефон един от кодовете за отсъствие. Предлагаха се различни варианти, за да избегне подозрителна системност в избора на причина, обикновено той хвърляше зар и оставяше случаят да избере къде ще се намира през остатъка от деня: на „съвещание“, по „служебни дела“, „за кратко навън“, по „задачи извън управлението“ или дори в „командировка“. След като приключеше с тези неизбежни задължения, Бекстрьом продължаваше натоварения си работен ден с „обяд“ — фундаментална човешка потребност, право, вписано в кодекса на труда и фигуриращо като отделен код в телефонния каталог на полицията. В този случай дори не хвърляше зар.
Единственият недостатък на ежедневието му в момента беше липсата на премии заради извънредно работно време. Както обикновено, Бекстрьом пак беше на червено, макар да получи заплата едва преди седмица. „Всичко ще се нареди — мислеше се той. — Сега ще се радвам на хубавото време и на полуголите мацки из града, а все някоя откачалка ще пребие някой нещастник в тризвезден хотел, аз ще отида на мястото и ще си получа редовните премии, командировъчни и всякакви необлагаеми бонуси, които се полагат на най-обикновено ченге.“
От утешителните му размисли го изтръгна звънът на телефона.
Шефът на Главна дирекция „Криминална полиция“ Стен Нюландер — или ШГДКП, както го наричаха осемстотинте му подчинени — също беше изпаднал в дълбок размисъл, когато началникът на полицията във Векшо му се обади по телефона.
ШГДКП размишляваше над сложен оперативен въпрос, който нареди да поставят на огромната маса в ръководната централа, която оглавяваше лично, или Оп-Центъра, както предпочиташе да го наричат. По-конкретно ШГДКП се питаше как най-ефективно да сформира Корпус за бързо реагиране, в случай че международни терористи си наумят да се опитат да похитят самолет на летище „Арланда“.
Колегата от Векшо обаче явно не притежаваше неговата способност да отсява същественото от маловажното. За да не изгуби половината си ден в празни обяснения по телефона, ШГДКП обеща веднага да изпрати подкрепление от отдел „Убийства“. „Ако са заети, ще се наложи да пренаредят програмата си“, помисли си той, след като затвори, повика секретарката си и я помоли да намери „онова дребно дебело същество, чието име така и не мога да запомня“. После се върна към по-съществени въпроси.
— ШГДКП май е много зает въпреки отпускарския сезон — установи Бекстрьом и кимна към вратата, като се усмихваше угоднически на секретарката на шефа.
„Оп-Център, ШГДКП“, гласеше табелата, което ще рече „Оперативен център. Шеф на Главна дирекция «Криминална полиция»“.
— Да, много е зает — потвърди уклончиво секретарката, без да вдига глава от книжата пред себе си. — По всяко време на годината — додаде тя.
„Да бе, да — помисли си Бекстрьом. — По-скоро е ходил на курс за началници и са го научили, че важни клечки като него винаги трябва да карат такива като мен да чакат петнайсет минути, докато преглеждат уводната статия в «Свенска Дагбладет».“
— Да, настанаха тежки времена — с престорена любезност отвърна Бекстрьом.
— Така е. — Секретарката го стрелна с проницателен поглед.
„Ако не си ШГДКП, разбира се. Какво оригинално звание си е измислил, проклетникът с проклетник.
ШГДКП звучи хем шефски, хем мъжествено. Много по-добре от ШГДКП. Кой би искал да го наричат ШГДКП? Звучи не като началник на Националната криминална полиция, а като гадост, която си лепнал, след като си мърсувал с някоя курва.“
— ШГДКП е готов да ви приеме — съобщи секретарката и кимна към затворената врата.
— Най-покорно благодаря — Бекстрьом се поклони.
Чака точно петнайсет минути, както и бе очаквал. И дете ще се сети защо се бави началникът. „Дори и ти се досещаш, мъжемразка такава“, помисли си той и се усмихна най-сърдечно на секретарката. Тя не отговори. Само го проследи с мнителен поглед.
Бекстрьом завари най-големия шеф все още потънал в размисли. Или поне така изглеждаше, защото търкаше с десния си палец и показалец мъжествената си, силно издадена напред брадичка. Когато Бекстрьом влезе в кабинета му, ШГДКП не каза нищо, само кимна.
„Колко странен тип — помисли си Бекстрьом. — И в какви дрехи се е облякъл, при условие че навън е трийсетградусова жега!“
Началникът на Националната дирекция „Криминална полиция“ беше, както винаги, безупречен във външния си вид, но днес носеше униформата на конната полиция: черни ботуши за езда, сини панталони, ослепително бяла риза с пагони: три реда с дъбови листа, разделяни от златни линии и увенчани с кралска корона. Над горния ляв джоб на ризата му беше прикачен четирилентов награден знак, а над десния — двете кръстосани златни саби, които по непонятни причини се бяха превърнали в емблема на Националната полиция. Началникът носеше и вратовръзка, надлежно закрепена с помощта на игла, отново с отличителните знаци, показващи високия чин на приносителя. ШГДКП стоеше изправен като ръжен, с прибран корем и изпъчени гърди, които сякаш се опитваха да съперничат на брадичката му за приза „най-издадена част на тялото“.
„Колко отвратителна долна челюст. В лице прилича на петролен танкер“, помисли си Бекстрьом.
— Ако облеклото ми те озадачава — подхвана ШГДКП, без да го удостоява дори с поглед и без да снема пръстите от онази част от тялото си, която най-много занимаваше мислите на Бекстрьом, — възнамерявам по-късно да изведа Брандклипарен на разходка.
„Шефът не е вчерашен и трябва да внимавам“, каза си наум Бекстрьом.
— Царствено име на благороден жребец — добави ШГДКП.
— Конят на Кале[2] XII, нали? — попита раболепно Бекстрьом, макар че, когато някога учиха за шведските крале, той все бягаше от час.
— На Карл XII и на баща му — уточни ШГДКП. — Името е било едно и също, но не и конят. Знаеш ли какво е това? — попита той и посочи макетите, подредени върху внушителния плот на конферентната маса.
„Като гледам всички тези терминали, хангари и самолети, едва ли е битката при Полтава[3]“, помисли си Бекстрьом.
— Летище „Арлавда“ — рискува той. — Вероятно така изглежда от птичи поглед.
— Точно така — потвърди ШГДКП. — Но не те повиках, за да говорим за това.
— Слушам, шефе. — Бекстрьом си придаде вид на отличника в класа.
— Векшо — натърти началникът. — Сутринта е намерено тялото на удушена млада жена. Най-вероятно е и изнасилена. Обещах на колегите да им помогнем. Събери си екип и веднага потегляйте. Подробностите ще уточниш с участъка във Векшо. Ако някой от колегите тук има възражения, аз ще се разправям с него.
„Супер — зарадва се Бекстрьом. — Това звучи по-добре и от приключенията на тримата мускетари.“ По една или друга случайност беше чел тази книга като малък, докато бягаше от училище.
— Нямаш грижи, шефе — отвърна Бекстрьом на глас.
„Векшо… — продължи наум. — Не се ли намираше някъде до морето, в южната част на Смоланд? По това време на годината там сигурно гъмжи от мои връстнички.“
— Има още нещо — подхвана началникът. — Докато не съм забравил… Възникна малко усложнение — по отношение на самоличността на жертвата.
„Ще я видим тази работа, рекла сляпата Сара“, изникна в ума на Бекстрьом, докато половин час по-късно уреждаше подробностите по пътуването от кабинета си. Първо се постара да издейства парични средства от служебната каса, макар че беше петък и отпускарско време. После увеличи командировъчните с няколко хилядарки в брой от касата на сектор „Тежки престъпления“[4]. Средствата в нея винаги спасяваха положението, когато дотрябват за неочаквани и спешни задачи. За щастие, касата се намираше в кабинета на Бекстрьом. Макар от заплатата му да не остана почти нищо, в близките няколко дни нямаше да търпи никакви лишения от битов характер.
После Бекстрьом успя да сформира екип от петима колеги: четирима истински полицаи и една жена. От друга страна, тя беше цивилна и щеше да се занимава предимно с документацията. Бекстрьом щеше да я изтърпи. Пък и единият от колегите сигурно щеше да оцени присъствието й, защото само чакаше да се отдалечи на безопасно разстояние от намусената си съпруга, и се нахвърляше на колежката си. Докато оглеждаше списъка с включените в екипа, Бекстрьом си даваше сметка, че компанията му далеч не е каймакът на колектива, но все пак беше достатъчно добра за отпускарския сезон. Пък и нали самият той щеше също да участва.
Оставаше да осигури автомобили за пътуването до и във Векшо. В служебния гараж имаше голям избор и Бекстрьом веднага запази три коли. Той щеше да пътува в джип „Волво“ — най-големия модел, с най-мощния двигател и толкова много екстри, че колегите техници от служебния автомобилен парк сигурно са били напушени, когато са я поръчали.
„Е, май това е всичко“, помисли си Бекстрьом, след като отметна всички точки в списъка си. Оставаше само да си стегне багажа. Тази мисъл изведнъж му скала настроението. Не защото нямаше алкохол. Като никога разполагаше с обилни запаси. През уикенда един от по-младите колеги ходи на пазар в Талин и Бекстрьом купи от него няколко бутилки уиски, водка и два стека силно алкохолна бира, която си беше истински динамит.
„Но какво да си облека?“, зачуди се той, застанал пред развалената си пералня, препълнен кош за пране и купчини мръсни дрехи, натрупали се в спалнята и банята в продължение на месец. Сутринта, преди да тръгне за работа, му се случи нещо много неприятно. Взе си освежителен душ и за пръв път от много време насам се събуди без махмурлук, ала мина през ада, докато си намери риза и боксерки, които да не вонят като датски търговец на сирене. „Всичко ще се нареди“, обнадежди се той, защото неочаквано му хрумна гениална идея. Ще излезе да си купи малко нови попълнения за гардероба си. Като се позамисли, пари не му липсват, а ако реши, ще вземе мръсните дрехи със себе си и ще ги остави за пране в хотела във Векшо. „Великолепно“, въодушеви се Бекстрьом. Преди да отиде на пазар обаче, искаше да се подкрепи, защото един истински детектив никога не започва разследване на гладен стомах.
Бекстрьом си поръча обилен обяд в близък испански ресторант — тапас и други подходящи за лятото вкуснотии. Понеже беше решил, че работодателят му ще плати угощението, вписа въображаем сътрапезник в сметката. Въпросният фантом беше проявил вкус и си беше поръчал две големи силно алкохолни бири, докато Бекстрьом, който се водеше на служба, се бе задоволил с най-обикновена минерална вода.
Когато излезе на улицата, сит и доволен, той установи, че отдавна не се е чувствал толкова добре. „Слънцето грее, животът е прекрасен“, мислеше си той, докато се насочваше към жилището си. Нямаше нужда да си хваща такси, защото преди няколко години се премести в малък уютен апартамент само на няколко минути от Полицейското управление.
Преди в жилището бе живял негов колега — възрастен човек, пенсионер от доста години. Двамата се запознаха още докато Бекстрьом работеше в отдел „Убийства“. Старецът се премести да живее във вилата си в архипелага, за да пие на спокойствие и от време на време да ходи за риба. Понеже апартаментът в града вече не му трябваше, той го преотстъпи на Бекстрьом, а Бекстрьом, от своя страна, продаде малкото си жилище на свой по-млад колега от „Охранителна полиция“. Жена му го беше изгонила от къщи, понеже имал афера със своя колежка, но той не можел да се нанесе в дома на тази колежка, защото тя била омъжена за барета от спецчастите, а той никак не си поплювал.
Затова въпросният колега купи бърлогата на Бекстрьом. Той му я продаде на черно, в брой и на изгодна цена. В замяна поиска младежът да му помогне да си пренесе багажа в новото жилище, което се състоеше от две стаи, кухня и баня на третия етаж. Плащаше съвсем прилична вноска на жилищното сдружение, повечето му съседи бяха възрастни хора, които не вдигаха никакъв шум и изобщо не подозираха, че е полицай. Досега всичко беше повече от идеално.
Единственият му проблем беше необходимост да си намери жена, която да му чисти и да го пере срещу няколко разтърсващи тренировки върху леглото от смърч, купено от „ИКЕА“.
Защото в момента положението наистина му изглеждаше отчайващо, докато пъхаше мръсните си дрехи в голям спортен сак, предназначен за най-близката обществена пералня във Векшо.
Да можеше да опакова целия апартамент и да го пренесе до рецепцията на хотела с молбата да го занесат на химическо. „Майната му. Всичко ще се оправи“, реши Бекстрьом и си извади студена бира от хладилника. После събра в друга чанта най-нужните вещи за пътуването и изведнъж го порази ужасна мисъл. Сякаш някой го нападна в гръб и го сграбчи за гърлото. През последните години това усещане зачести. „Какво ще правя с Егон?“, стресна се Бекстрьом.
Егон носеше името на пенсионирания колега, който така великодушно му преотстъпи апартамента си, но освен името двамата нямаха почти нищо общо, защото единият беше най-обикновена златна рибка, а другият — седемдесетгодишен бивш полицай.
Бекстрьом беше получил Егон заедно с аквариума като подарък от жена, с която се бе запознал преди половин година. Свърза се с нея чрез обява в интернет. Грабна го информацията от личния й профил и най-вече изречението „Падам си по униформи“. Щом наедря достатъчно да може да се защитава, Бекстрьом избягваше да носи униформа, но на драго сърце беше готов да направи изключение.
В началото всичко вървеше като по вода. В обявата тя се бе представила като „разкрепостена и открита“ и Бекстрьом се увери, че не е излъгала. С времето тя заприлича на всички онези досадни нейни посестрими, които бе срещал през живота си. Връзките му приключваха неизменно по един и същи начин — с изключение на връзката му с Егон. Двамата продължаваха да живеят заедно и — още по-лошо — Бекстрьом започна да се привързва към него.
Емоционалният прелом в отношенията им настъпи преди два месеца. Тогава Бекстрьом трябваше да замине на едноседмична командировка заради някакво убийство и нямаше възможно да храни ежедневно златната рибка.
Първо се обади на жената, която му натресе плуващата грижа, но тя му се разкрещя и затръшна слушалката. „Да става каквото ще“, каза си тогава той и въпреки предупредителния текст на етикета изсипа в аквариума половин буркан с храна, преди да тръгне. „Предимството да отглеждаш точно златна рибка, а не куче например, е, че можеш спокойно да я пуснеш в тоалетната, ако е хвърлила топа, докато кучето не можеш. А аквариума мога да го продам в интернет за няколко стотачки.“
След като се върна от десетдневната командировка, се оказа, че Егон е още жив. Разбира се, рибката не изглеждаше толкова жизнена, колкото преди заминаването на стопанина си, и през първите дни плуваше доста обезсилена, но после пак си възвърна старата форма.
Бекстрьом остана силно впечатлен от инстинкта за оцеляване на Егон, разказа за подвига му в службата — „жилав юнак се оказа“ — и горе-долу по това време започна да се привързва към него. Случваше се вечер дори да го гледа, докато отпива от заслужения си грог след дълъг и тежък работен ден. Наблюдаваше как Егон плува напред-назад, нагоре-надолу, без изобщо да го е грижа за липсата на мацки. „Живот си живееш ти, приятелю“, мислеше си Бекстрьом. В съревнованието с всички онези досадни научнопопулярни телевизионни програми Егон винаги излизаше безапелационният победител.
„Ще се наложи да ускоря хода на разследването“, съобрази той, защото се чувстваше много виновен, задето се налага да изсипе в аквариума на мълчаливия си другар толкова голямо количество храна. А ако случаят се проточи, ще се обади в службата и ще помоли някой колега да се отбие да нагледа Егон.
— Пази се, момче — поръча Бекстрьом. — Татко отива на работа, но ще се видим съвсем скоро.
След четвърт час вече пътуваше с кола за Векшо заедно с двама свои колеги от отдел „Убийства“.